Дороти, Плашилото, Тенекиения дървар и Лъва отново са тук!

По случай 120-ата годишнина от първото издание на прочутия детски роман „Чудният вълшебник от Оз“, „Колибри“ предлага на българските читатели ново издание в превод на Жечка Георгиева и с оригиналните илюстрации на У. У. Денслоу

През 1900 г. Лиман Франк Баум пише „Чудният вълшебник от Оз“ в сътрудничество с художника Уилям Денслоу, негов близък приятел. Книгата излиза през следващата 1901 година и има такъв успех, че през следващите години се превръща в най-големия бестселър в детската литература.

Малката Дороти е пренесена от циклон в страната на вълшебниците. Благодарение на своята смелост, упоритост и добро сърце, с помощта на приятелите си - Плашилото, Тенекиения дървар и Лъва - тя преодолява всички препятствия и успява да се завърне у дома. Баум пише още 13 романа за страната на Оз, Дороти и нейните приятели, с което обезсмъртява завинаги името си.

Легендарният създател на вълшебната страна Оз сменя много професии – печатар, търговец на марки, служител, фермер, собственик на театър, актьор, журналист, продавач на глинени съдове и фойерверки. Когато се залавя сериозно за перото, се превръща в изключително продуктивен автор на повече от 50 романа, 80 разказа, над 200 стихотворения и поне 42 сценария. През 2017 г. „Колибри“ издаде „Как малкият Клаус стана Дядо Коледа“ - увлекателен разказ за волното детство на малкия Клаус с голямо сърце, който ще отрасне сред невероятни същества, ще се научи да надхитрява злото, а после ще се върне в света на хората и цял живот ще дарява радост.

Баум печели световна слава преди всичко с „Чудният вълшебник от Оз“, както и с продълженията, последвали небивалия успех на романа. Филмовата му адаптация през 1939 г. жъне феноменален успех и до ден-днешен е сред жалоните на киното на ХХ век. Следва откъс.

Дороти живееше насред необятната Канзаска прерия заедно с чичо Хенри, който беше земеделец, и леля Ем, неговата жена. Къщата им беше малка, защото строителният материал трябваше да се докарва с каруца от много мили разстояние. Имаше четири стени, под и покрив, което прави една стая. А в тази стая имаше ръждясала готварска печка, шкаф за съдовете, маса, три-четири стола и легла. Чичо Хенри и леля Ем имаха голямо легло в единия ъгъл, а малкото легло на Дороти беше в друг ъгъл. Нямаше нито таванско помещение, нито мазе, а само неголяма дупка в земята, която наричаха циклоново убежище. Там се криеше цялото семейство, когато се зададеше някоя от големите вихрушки, толкова силни, че можеха да смажат всяка сграда по пътя си. В убежището се стигаше по стълба, а отгоре то се затваряше с капак, който се намираше на пода насред стаята.
Когато Дороти заставаше на прага и се оглеждаше наоколо, тя виждаше от всички страни само безкрайната сива прерия. Нито едно дърво, нито една къща не нарушаваха широкия равнинен пейзаж, който опираше в небето във всички посоки. Слънцето бе изпекло разораната земя и я бе превърнало в сива маса, прорязана на места от малки пукнатини. Дори тревата не беше зелена, защото слънцето бе прегорило върховете на дългите стъбла и те бяха добили същия сив цвят, както и всичко друго. Някога къщата е била боядисана, но палещите лъчи бяха напукали боята, дъждовете я бяха смили и сега тя бе също тъй мътно сива, както и всичко наоколо.
Когато дошла да живее тук, леля Ем била млада и хубава булка. Слънцето и вятърът обаче променили и нея. Те отнели блясъка от очите є и те посивели. Отнели руменината на бузите и устните є и те също посивели. Сега тя беше тънка и кокалеста и никога не се усмихваше.
Когато Дороти — тя беше сираче — дойде да живее при нея, леля Ем толкова се стряскаше от детския смях, че всеки път щом веселият глас на Дороти стигнеше до слуха є, тя стреснато извикваше и притискаше с ръка сърцето си. Тя и сега все още не можеше да повярва, че момиченцето намира за какво да се смее.
Чичо Хенри никога не се смееше. Той работеше неуморно от сутрин до вечер и не знаеше какво е радост. И той беше сив от дългата брада до грубите обуща, бе строг и суров и рядко говореше.
Тото беше този, който разсмиваше Дороти и с това є помогна да не посивее като всичко, което я заобикаляше. Тото не беше сив. Той бе малко черно кученце с дълга свилена козина и черни очички, които искряха весело от двете страни на смешното му мъничко носле. Тото играеше по цял ден и Дороти играеше с него и много го обичаше. Но днес не си играеха. Чичо Хенри седеше на прага и гледаше тревожно небето, което този ден бе по-сиво от обикновено. Дороти стоеше пред вратата с Тото в ръце и също гледаше към небето. Леля Ем миеше чиниите.
Те чуха как вятърът от далечния север надава глух вой, а чичо Хенри и Дороти видяха как високата трева се огъва на вълни пред настъпващата буря. После и от юг се дочу остро свистене и като се обърнаха, забелязаха, че и там тревата се люлее на вълни. Изведнъж чичо Хенри се изправи.
— Задава се циклон, Ем — извика той на жена си. — Ще ида да видя как е добитъкът.
И той се затича към навесите, дето държаха кравите и конете. Леля Ем остави работата си и дойде до вратата. От един поглед разбра, че опасността е съвсем близка.
— Бързо, Дороти! — извика тя. — Тичай в избата!
Тото се изскубна от прегръдката на Дороти и се скри под леглото, а момичето хукна да го лови. Леля Ем, силно уплашена, вдигна капака на пода и слезе по стълбата в малкото тъмно мазе. Дороти най-после улови Тото и тръгна подир леля си. Но преди да стигне до капака, се чу страшният писък на вятъра и къщата се разклати толкова силно, че момиченцето не можа да се задържи на крака и ненадейно седна на пода.
Тогава се случи нещо странно.
Къщата се завъртя вихрено два-три пъти и бавно се издигна във въздуха. На Дороти є се стори, че се издига с балон.
Северният и южният вятър се бяха срещнали точно където беше къщата и тя стана център на циклона. В центъра на всеки циклон въздухът е спокоен, но големият натиск на вятъра от всички страни издигаше къщата все по-високо, докато тя не стигна до самия връх на циклона. От там тя бе отнесена далеч, далеч с такава лекота, сякаш беше перце.