Класация Книжен ъгъл - най-продавани книги 15 септември - 21 септември

1. Чарлс Кингстън. Убийство в Пикадили. Еднорог

2. Умберто Еко. Да кажеш почти същото. Колибри

 

3. Марин Бодаков. Мечка страх. Фабер

 

4. Юлиана Антонова-Мурата. Син Син, Япония. Книгомания

 

5. Майкъл Морпурго. Робин Худ. Лабиринт

Продължава...

Какво крие „Тайната книга на Данте”

От Франческо Фиорети, автор на „Тайната библиотека на Леонардо“ и „Рафаело. Изгубената истина“

„Тайната книга на Данте” (Колибри, превод: Милена Дякова) е дебютният роман на Франческо Фиорети, който месеци наред не отстъпва от върха на литературните класации.

Преди 700 години, на 13 септември 1321 г., при много съмнителни обстоятелства умира като изгнаник в Равена Данте Алигиери, чиято велика „Божествена комедия“ полага началото на края на мрачното Средновековие в Италия, за първи път от цяло хилядолетие поставя под въпрос правотата на църковните догми и отваря хоризонта за светската литература и изкуството на бляскавия Ренесанс.

Франческо Фиорети въвлича читателя в една тайнствена и невероятно увлекателна история за интриги, безмилостни гонения и жестоки убийства, разиграли се на сцената на отиващото си Средновековие – синът на Данте упорито преследва убийците на своя гениален баща, по пътя си среща монахини и кръстоносци, порочни свещеници и проститутки с добро сърце. И всички те търсят последния, скрития текст на поета, съдържащ неговите заветни, пророчески послания.

Франческо Фиорети е известен италиански писател, роден през 1960 година. Творческата му кариера започва с шумен успех – дебютният роман „Тайната книга на Данте“ (2011) месеци наред е на върха на литературните класации, продадени са 700 000 екземпляра в Италия и още при излизането му авторските права са купени в 7 страни.

Следват бестселърите „Тайната картина на Караваджо“, „Изгубеното пророчество на Данте“, както и „адаптация“ в модерна проза на Дантевия „Ад“. През 2018 г. Фиорети отново е на гребена на вълната с „Тайната библиотека на Леонардо“ - предизвикателен исторически трилър, съчетаващ внушителна картина на епохата и незабравим портрет на енциклопедичния гений. Следва откъс.

Сен Жан д’Акр, петък, 18 май 1291 г.

Така стоят нещата в Утремер.
В тези дни на пролет и смърт гърлото ти често пресъхва, задушаваш се, ала най-много от всичко линее душата ти заради съмнението, че в края на краищата Бог е взел страната на неверниците, когато към зноя на майското слънце (ако все още се показва през зъберите на кулите) се прибавят топлината на гръцкия огън, изгарящ външната обвивка на града, и горещината на кладите от мъртви тела на площада, измъкнати на парчета изпод разрушените стени... И не е важно, че ти не си виновен, че цялата вина е на италианците, на онези собственици на дюкяни и селяни от Лангобардия, които слязоха в Светите земи и се обявиха за рицари, без да знаят дори как се хваща меч или как се пришпорва и се обуздава кон: именно техните кръвопролития по пазарищата и набезите им в селата предизвикаха гнева на Бог и на Ал-Малик... Но не е важно, на война вече няма място за вина и невинност, сега се иска огромна смелост да се биеш на грешната страна, защото ако Бог те изостави, накрая с всяка частица от тялото си усещаш единствено страха от смъртта: нищо друго, само ужасяващ, безумен страх, който вдишваш заедно с миризмата на дим и който придобива вкуса на неотменима присъда... Ала когато си на двайсет години, не можеш да се примириш... До вчера главата ти е била пълна с мечти, макар и неясни, и си бил жаден за бъдещето. А понякога на лунна светлина – какво умиление те обзема, като се замислиш сега! – си си представял, навярно в спокойните времена след примирието с Байбарс, че някой те поздравява за начинание, за което не знаеш още нищо, но си сигурен, че рано или късно, ще осъществиш, онази твоя светла съдба, която на двайсет наивно смяташ, че ти е отредена, и си представяш бъдеще в сърдечния ореол на чуждото одобрение, приятелски потупвания по рамото и аплодисменти, макар и самият ти да не разбираш причината. Браво, поздравления, Бернар... А сега знаеш само, че след малко ще облечеш ризницата и туниката, ще възседнеш коня си и по всяка вероятност ще умреш.

Продължава...

Какво дебне зад „Зад нейните очи“?

Трилърът на Сара Пинбъра, вдъхновил хитовия сериал, вече и на български

Успехът на феноменалния трилър „Зад нейните очи“ изстреля Сара Пинбъра сред най-популярните автори в десетки страни по света, а екранизацията на книгата по „Нетфликс“ бе номер 1 в над 70 държави.
Сега мрачната история на жена, оказала се оплетена в паяжината от лъжи, крепяща връзката на двама души, се появява на български от „Сиела“ в превод на Надя Златкова.

34-годишна жена влиза в бар. И случайно запознанство, което започва с клишираната уговорка „Без имена. Без професии. Без скучни разговори за живота.“, се оказва началото на истински ужас, за който Луиз – самотна майка в Лондон и секретарка на непълен работен ден – не е подозирала.

Защото мистериозният мъж от бара се оказва новият ѝ шеф Дейвид. И, естествено, той е женен за неотразимата Адел, която успява да очарова дори шокираната Луиз.
Двете жени се превръщат в неразделни приятелки и малко по малко Луиз ще открие, че тази перфектна на пръв поглед двойка крие своите тайни. А трима души могат да пазят тайна, само ако двама от тях са мъртви…

Клишираният любовен триъгълник прераства в нещо много по-ужасяващо, чийто край се оказва безмилостен и напълно непредвидим.

Сара Пинбъра успява да създаде напрегната и оригинална творба, която приковава читателите от първата до последната страница в бързо ескалиращ трилър, в който обратите се сменят с главозамайваща скорост. Пъзел, който е почти невъзможно да наредиш и да се измъкнеш невредим. Зловещ и все пак пристрастяващ,  „Зад нейните очи“ надзърта в най-тъмните кътчета на човешката душа. Следва откъс.

Тъмно е, когато се събуждам в банята, застанала пред огледалото, и преди истински да осъзная къде съм, усещам остро пулсиране в пищяла си, където съм се ударила в малкия кош за пране в ъгъла. Сърцето ми започва да бие лудо, на челото ми се появява пот. Когато реалността около мен се възстановява, ужасът на нощта се разбива и оставя само фрагменти в главата ми. Обаче знам какво беше. Сънят е винаги един и същ.
Огромна сграда, като стара болница или сиропиталище. Изоставена. Адам е затворен някъде в нея и аз знам, просто знам, че ако не успея да стигна до него, той ще умре. Той ме вика изплашено. Нещо лошо идва да го вземе. Аз тичам по коридори, опитвам се да стигна до него, а от стените и таваните се надигат сенки, сякаш са част от някакво зло, което живее в сградата, и се увиват около мен и ме хващат в капан. Докато се опитвам да избягам от тъмните, лепкави нишки, решени да не ми позволят да стигна до Адам, да ме задушат и да ме завлекат в безкрайната тъмнина, аз чувам само плача му.

Продължава...

Да предадеш една култура на страниците на роман - за „Синът на майстора на маски“ от Алисън Ричман

Интервю с преводачката Паулина Мичева и япониста д-р Петко Славов

Паулина Мичева завършва НГДЕК „Св. Константин-Кирил Философ” и след това Софийския университет „Св. Климент Охридски”: класическа филология с втора специалност история. Преподавателската си кариера започва в НГДЕК като учител по старогръцки и латински език, след което в продължение на двайсет години преподава старогръцки и латински език и римска култура в ЧЕХГ „Проф. д-р Васил Златарски”. От 2019 г. отново е част от екипа на НГДЕК. Освен преподавателската дейност се развива и като журналист и преводач. Има над 120 преведени книги (художествена и научнопопулярна литература) от английски, френски и италиански език.
Д-р Петко Славов е преводач от японски език, педагог в СУ „Св. Климент Охридски“ и специалист по театър Но. Докато завършва докторантура в Осака, той се влюбва в това изкуство. През 2010 г. организира лекция и уъркшоп с Акихиро Ямамото, представящи основни принципи на театър Но, пред българската публика. Поради големия интерес още през следващата година майстор Ямамото и д-р Славов провеждат три работилници с ученици, които впоследствие се включват като артисти в представления на театър „Ямамото Ногаку-до“ у нас. Досега са организирани около 10 представления и над 20  работилници за Но в България.

Вижте какво разказват Паулина Мичева и д-р Петко Славов за предизвикателството да преведеш и предадеш японската култура и традициите на театър Но на страниците на романа „Синът на майстора на маски“ (Хермес) от Алисън Ричман.

- Г-жо Мичева, Вие имате богат опит като преводач и филолог. Какво е впечатлението Ви от романа „Синът на майстора на маски“? Какво мислите за историята, стила на писателката, застъпените теми?
- Един от централните „герои” в „Синът на майстора на маски” е легендарният японски театър Но. Докато работех по книгата, гледах много видеа в интернет, за да се запозная с  определени пиеси и с конкретни образи и сцени. Затова в някакъв момент ритъмът на тези пиеси и атмосферата в тях се сляха в съзнанието ми с текста и започнах да възприемам самия роман като история, подходяща за театър Но. Това, разбира се, е чисто емоционално лично впечатление, но именно затова бих описала стила на романа едновременно като елегичен и драматичен, с редуващи се настроения – сякаш се сменя ритъмът на музикалния фон на „пиесата”: лиричност, въодушевление, патос, радост и тъга, надежда и отчаяние... Но всичко това е като в рамка, емоциите не се развихрят напълно, надделява сдържаността, характерна за тази древна източна култура.
Това е роман за изкуството, за цената, която артистът е готов да плати, за да постигне своите мечти. Роман за различните представи за изкуство в различните епохи – и същевременно виждаме как въпреки различията винаги има нещо общо в самата душевност на творците, в тяхната отдаденост и дори готовност за саможертва.   
За мен бе много интересен паралелът между Изтока и Запада, отношението към изкуството в две противоречащи си култури. Преходните периоди, заредени  с революционен дух, с желание за промени и разбиване на традициите, винаги са благодатна тема за писателите. Тук имаме епохата Мейджи – време на големи катаклизми във всички сфери на живота в Япония, и времето на импресионистите, направили революция в изкуството в Париж и в целия свят.
Комбинацията от всичко това направи работата ми по романа на Алисън Ричман изключително приятна и много вълнуваща.

- Алисън Ричман вплита в сюжета изобразително изкуство, театър Но, изработката на маски, японската история и култура. Пресъздаването на този свят на български език може да се окаже предизвикателство за един преводач. Така ли беше за Вас? Как подходихте към романа?
- Постарах се да се подготвя възможно най-добре по темата за историята на театър Но, създаването на маските и костюмите, които имат изключително важна роля в този театър, символиката на всеки детайл от тях, конкретните образи в пиесите, както и много други културни японски реалии. Преводачите имат тази привилегия – с всеки нов роман навлизат в един нов свят, опознават го, научават неизвестни им до този момент факти. Не е възможно да си специалист по всички теми, които ще срещнеш в работените от теб текстове. Трудни ми бяха определени транскрипции на термини и имена, за които има неясноти как точно да бъдат предадени на български език. Затова се консултирах с колеги японисти (Маргарита Укегава, Албена Тодорова, д-р Петко Славов) и съм им признателна за помощта. Ако някъде има неточности или грешки, те са изцяло по моя вина, а на колегите читателите дължат всичко вярно и точно написано от японската терминология. Има някои руски издания, а и книги, излизали на български, от които можем да се запознаем по-отблизо с оригинални текстове, свързани с театър Но, като „Фушикаден: Напътствия за цветето в Но”, чийто автор е Дзеами Мотокийо, драматург от XIV век (превод от старояпонски: Бойка Цигова). В книгата на Алисън Ричман ще срещнете и неговото име. Тези текстове ни помагат да вникнем в естетическата концепция на театър Но и на изкуствата, свързани с него.

Продължава...