page contents Книжен ъгъл: Българска следа в красивата история на „Облакът Кукуландия“
Предоставено от Blogger.

Българска следа в красивата история на „Облакът Кукуландия“

15.2.22

Носителят на „Пулицър“ Антъни Доер събира минало, настояще и бъдеще в новия си роман


Месец след като бе обявен кастът на мини сериала на „Нетфликс“ по превзелия целия свят исторически роман „Светлината, която не виждаме“ от Антъни Доер (носител на знаковата награда „Пулицър“ за него през 2015 г.), на пазара се появява дългоочакваният нов роман на автора. А в него читателите ще открият и неочаквана българска следа!
„Облакът Кукуландия“ (Сиела, превод надя Баева) от Антъни Доер е  триумф на въображението и емоцията, разказ за няколко смели деца от различни времена, чийто живот се променя необратимо. История, която е толкова невероятна, че никога няма да повярвате и на дума от нея. И която все пак би могла да бъде истина…
Времето и пространството би трябвало завинаги да са разделили пътищата на тринайсетгодишната Ана, която живее зад могъщите непревземаеми стени на Константинопол, младия българин Омеир, родом от Родопите, стария преводач на име Зено от Айдахо, който се оказва заложник на неочакван терорист, и самотната Констанс –  единствената оцеляла по време на космическа мисия в търсене на по-добри земи за човечеството. И привидно нищо не би свързвало съдбите им освен необятното небе, разпиляло звездите си над тях. Докато тайнствен ръкопис на име „Облакът Кукуландия“ от Антоний Диоген не ги подтикне да последват пастира Етон, който мечтае да се превърне в птица, за да отлети до утопичен райски град на небето.
Ана, Омеир, Зено и Констанс ще трябва да открият, че най-голямото предизвикателство пред тях е страхът от самия живот, а обичта към книгите ще обедини тези наглед отделни, но преплетени една в друга истории.
Преминавайки през бурните кървави времена на XV век, 50-те години на миналия век, фаталната 2020 година и достигайки до далечната 2146 година, сюжетът на тази невероятна книга посяга към миналото, настоящето и бъдещето, за да създаде смайващо литературно пътешествие, надскачащо времето и пространството.  
Антъни Доер успява да създаде впечатляващ по размаха си роман-вселена, в който светът се превръща в литература и обратното.
В духа на „Облакът Атлас“ от Дейвид Мичъл, „Облакът Кукуландия“ безспорно е един от най-красивите романи, които сте чели. История без начало и край, която извоюва своето достойно място в литературния небосклон и в сърцата на читателите по цял свят. Следва откъс.

Манускриптът на Диоген е с размери 30 см х 22 см. Прояден е от червеи и е отчасти покрит с плесен, открити са само двайсет и четири манускрипта, обозначени тук с буквите от А до Ω. Всички са повредени до известна степен. Почеркът е спретнат, с наклон вляво. Из превода на Зено Нинис от 2020 година.

... колко дълго тези манускрипти са плесенясвали в ковчежето и са чакали очи, които да ги прочетат? Сигурен съм, че ще се усъмниш в истината на невероятните събития, които предават, скъпа ми племеннице, но знай, че в моя препис не съм пропуснал и дума. Може би в древни времена хората наистина са обхождали земята в животински образ и птичи град се е реел в небето помежду човешките селения и тези на боговете. Или може би като всички побъркани пастирът си е създал своя собствена истина, тъй че за него всичко е било вярно. Но нека сега се обърнем към историята и сами да преценим неговото здравомислие.

ОБЩЕСТВЕНАТА БИБЛИОТЕКА
В ЛЕЙКПОРТ
20 февруари 2020 г.
16:30 ч.

Зено
Той съпровожда петима петокласници от началното училище до Обществената библиотека през завеси от падащ сняг. Мъжът е над осемдесет, с брезентово яке, с високи обувки, затворени със самозалепващи се ленти; вратовръзката му е с десен на анимационни пингвини, пързалящи се на кънки. През целия ден в гърдите му постепенно се е трупала радост и сега, като гледа затичалите се по тротоара деца – Алекс Хес, нахлупил картонена магарешка глава, Рейчъл Уилсън, понесла пластмасова факла, Натали Хернандес, стиснала портативен мегафон – чувството заплашва буквално да го гътне.
Минават покрай полицейския участък, службата по парковете, офиса на брокерската агенция „Райски двери“. Обществената библиотека на Лейкпорт е двуетажна викторианска сграда с високи фронтони на ъгъла на Лейк и Парк, която е била дарена на града след Първата световна война. Коминът ѝ е наклонен; улуците ѝ са провиснали; на три или четири прозореца по предната фасада са поставени лепенки върху пукнатите стъкла. Няколко сантиметра сняг е натрупал по хвойновите храсти от двете страни на пътеката и върху пощенската кутия на ъгъла, изрисувана да прилича на бухал.
Децата се втурват по пътеката към верандата, изреждат се да удрят длани за поздрав с Шариф, детския библиотекар, който е излязъл навън, та да помогне на Зено да изкачи стълбите. Шариф е със светлозелени капси на ушите, а по косъмчетата на ръцете му искрят остатъци от брокатен спрей. На тениската му пише „ОБИЧАМ ГОЛЕМИ КНИГИ И НЕ МОГА ДА ЛЪЖА“.
Вътре Зено избърсва замъглените стъкла на очилата си. Хартиени сърца са залепени на предната страна на гишето на рецепцията, на стената отзад има табела в рамка: „На въпроси се отговаря тук“.
Върху масичката за компютъра на всичките три монитора спиралите на скрийнсейвъра се извиват в синхрон. Помежду рафта за аудиокниги и две оръфани кресла от плочките на тавана радиаторен теч капе в голям контейнер за смет.
Пляс-пльок.
Децата разпръсват сняг навред, докато препускат към детската секция на горния етаж, а Зено и Шариф се споглеждат усмихнати, когато тропотът от крака спира на върха на стълбите.
– Леле – чува се гласът на Оливия От.
– Гръм и мълнии – виква Кристофър Дий.
Шариф подхваща Зено за лакътя, докато се качват. Входът на секцията на втория етаж е преграден от шперплатова стена, напръскана със златен спрей, и в центъра ѝ, над малка врата с арка, Зено е написал:
Ὦ ξένε, ὅστις εἶ, ἄνοιξον, ἵνα μάθῃς ἃ θαυμάζεις
Петокласниците са наобиколили шперплата, снегът се топи по якетата и раниците им и всички вперват поглед в Зено, а Зено изчаква да си поеме дъх от изкачването.
– Всички ли помнят какво значи това?
– Разбира се – казва Рейчъл.
– Ъхъ – отвръща Кристофър.
Натали се надига на пръсти и проследява с пръст всяка дума. Страннико, който и да си, отвори това и ще се смаеш от наученото.
– Да му се не види – възкликва Алекс, стиснал под мишница магарешката глава. – Сякаш ще влезем в самата книга.
Шариф включва осветлението на стълбите и децата се скупчват пред малката врата под червеното сияние на надписа „Изход“.
– Готово ли е? – подвиква Зено.
От другата страна на шперплата Мариан, директорката на библиотеката, се обажда:
– Готово.
Един по един петокласниците минават през малката врата с арка в горния край в Детската секция. Рафтовете, масите и табуретките, които обикновено изпълват пространството, са избутани до стените и на тяхно място са поставени трийсет сгъваеми стола. Над столовете от гредите на тавана на конци са провесени десетки картонени облаци, напръскани с брокат. Пред столовете има малка сцена, а зад нея, върху платно, покриващо цялата задна стена, Мариан е изрисувала град сред облаците.
Златни кули със стотици малки прозорци в тях, увенчани с вимпели, се издигат на групи. Около върховете им се вият гъсти ята птици – малки кафяви овесарки, големи сребристи орли, птици с дълги извити опашки и други с дълги извити човки, познати на света птици и такива, родени от фантазията. Мариан е загасила горното осветление и в лъча на единичен караоке прожектор на стойка облаците искрят, ятата трептят, а кулите изглеждат като осветени отвътре.
– Това е... – подхваща Оливия.
– По-хубаво е от... – промълвява Кристофър.
– Облакът Кукуландия – прошепва Рейчъл.
Натали оставя мегафона си, а Алекс скача на сцената. Маргарет подвиква:
– Внимателно, боята може да не е изсъхнала навсякъде.
Зено сяда на стол на първия ред. Всеки път, като мигне, под клепачите му пробягва спомен: баща му се изтърсва по задник в снежна пряспа; библиотекар отваря чекмедже с каталожни карти; мъж в затворнически лагер изписва гръцки букви в прахта.
Шариф показва на децата как е организирал пространството зад сцената около три книжни рафта, отрупани с реквизит и костюми, и Оливия нахлупва върху косата си латексова шапка, с която изглежда плешива, Алекс дотътря в центъра на сцената кашон от микровълнова печка, изрисуван като мраморен саркофаг, Алекс се протяга да докосне кула в изрисувания град, а пък Натали вади лаптоп от раницата си.
Телефонът на Мариан бипва за съобщение.
– Пиците са готови – прошепва тя в здравото ухо на Зено. – Ще ида да ги взема. Връщам се завчас.
 – Господин Нинис? – Рейчъл потупва Зено по рамото. Червената ѝ коса е прибрана на плитки, снегът се е разтопил на капчици по раменете ѝ, очите ѝ са широко отворени и блестят. – Нима вие построихте всичко това? За нас?