Откъс: Запознайте се с „Момичето, което искаше да спаси книгите“!

Нова книга за любовта към книгите от норвежкия писател Клаус Хагерюп, с прекрасните илюстрации на Лиса Айсату

С изящното издание „Цветовете на живота“ Лиса Айсату успя да покори и просълзи хиляди читатели. Сега на български език излиза нова топла и поетична история, в която магията на думите оживява с неподражаемите илюстрации на известната норвежка художничка. Запознайте се с „Момичето, което искаше да спаси книгите“ (Сиела, превод Стефка Кожухарова).
Написана от един от най-утвърдените и награждавани норвежки писатели – Клаус Хагерюп, тази очарователна детска книга носи на Лиса Айсату престижната награда „Ordknappen“ за 2018 година, a правата за издаването ѝ са продадени на повече от 30 езика.
Надникнете в невероятния свят на книгите, чиито вълшебни герои остават с нас дълго след като затворим последната страница!
Ана е почти на десет години и много се страхува да порасне. До рождения ѝ ден остават броени дни, а единственото нещо, което я успокоява, са книгите. Защото най-много от всичко Ана обича да чете. Сутрин преди да стане. И вечер преди да заспи. Толкова много, че една от най-добрите ѝ приятелки е библиотекарката госпожа Монсен.
Тази история започва именно в библиотеката, където Ана ходи всеки ден след училище. Сред прашните лавици, изпъстрени с цветни гръбчета, я очакват стотици нови приятели. А и някои неприятели. Но от книгите Ана знае, че животът е такъв – не винаги щастлив и слънчев, а понякога мрачен и тъжен.
Един ден малкото момиче вижда, че госпожа Монсен е разстроена. И когато я пита защо,  Ана за пръв път разбира какво става с книгите, които никой не иска да вземе от библиотеката. Те изчезват. И биват унищожени. Но какво се случва с всички герои, които живеят вътре в тях? С приятелите, които Ана може да открие сред страниците им? Изчезват ли и те?
Решена да направи всичко по силите си, Ана знае, че тя трябва да спаси книгите. Дори ако това значи да ги прочете всичките. Но дали това изобщо е възможно? А още по-интересно става, когато в ръцете ѝ попада една по-различна книга…
Изненадващ и вълнуващ за малките читатели, находчив и забавен за вече порасналите, „Момичето, което искаше да спаси книгите“ от Клаус Хагерюп е изящен и пълнокръвен разказ за специалната любов към всички невероятни герои, които живеят в книгите.
В деликатните илюстрации на Лиса Айсату разцъфтява платно от емоции, багри и чувства, чието силно послание обединява всички онези от нас, влюбени в думите и тяхното свойство да рисуват нови магични светове. Следва откъс.

Ана не се страхуваше от много неща. Но от едно нещо се страхуваше страшно много. Една нощ сънува кошмар, че е стара.
Първо повехна като листо през есента. После се пръсна и стана на прах. Накрая се понесе на вятъра.
Ана не чакаше с нетърпение да порасне.
Боеше се да остарее.
Но най-много се боеше от рождения си ден.
До него не оставаше много.
Тогава щеше да стане на десет години.
Изтръпваше само при мисълта за това.
Утешаваха я единствено книгите, които четеше.
За Ана книгите бяха истински като живота.
Ако някой в книгата умреше, тя можеше да се върне в началото.
Там мъртвите се съживяваха.
Бяха също така живи като нея.
Ана обичаше книги.
Четеше по цял ден. Четеше сутрин, преди да стане.
Четеше вечер, преди да си легне.
Четеше вечер, след като си е легнала.
Когато мама или татко влизаха в стаята ѝ, тя се преструваше, че спи.
Но не спеше.
Четеше под юргана.
В книгите си намираше стотици нови приятели.
И някои неприятели.
Но такъв е животът.

Тази история започва в библиотеката.
Ана ходеше там след училище.
Госпожа Монсен, която работеше там, също обичаше книги.
Тя беше почти на петдесет години.
Въпреки това госпожа Монсен и Ана бяха добри приятелки.
И двете бяха много късогледи.
Когато Ана си свалеше очилата, за да чете, трябваше да се наведе толкова ниско, че носът ѝ влизаше в книгата.
Когато в библиотеката нямаше хора, двете се състезаваха да четат.
Първоначално печелеше госпожа Монсен.
Но не след дълго Ана стана по-добра.
– Това е, защото имаш много по-остър нос от мен – казваше госпожа Монсен.
Госпожа Монсен се правеше на сърдита, но не беше.
Почти винаги беше щастлива.
Но веднъж Ана дойде в библиотеката и тя беше тъжна.
– Защо сте тъжна? – попита Ана.
– Заради всички книги – отвърна госпожа Монсен. – Книгите, които никой не заема.
– Има ли такива книги, които никой не заема? – попита Ана.
– Да, страшно много всъщност.
– Защо никой не ги заема?
– Защото много хора не знаят какво изпускат – тихо отговори госпожа Монсен.

В този момент някой зад Ана кихна.
Тя се обърна. На табуретка до една от етажерките стоеше нисък слаб мъж с купчина книги в една кошница.
– Извинете за шума – прошепна той.
После слезе от табуретката и куцукайки, излезе от стаята.
– Кой беше това? – попита Ана.
– Това е Милтон Берг – отвърна госпожа Монсен. – Работи долу в склада.
– Изглеждаше ужасно тъжен – каза Ана. – Навярно защото е започнал да остарява.
– Не – отрече госпожа Монсен. – Защото унищожава книгите, които никой не заема.
– Той унищожава книгите? – ядоса се Ана.
– Няма желание за това – обясни госпожа Монсен. – Прави го, защото трябва. Шефът на библиотеката казва, че книгите заемат твърде много място. Милтон Берг обича книги също така силно като мен и теб. Но ако не ги унищожи, ще загуби работата си.
– Сигурно може да си намери друга работа – отвърна Ана.
– Но той не е виновен, че книгите се унищожават – защити го госпожа Монсен. – Освен това не му остават още много години в библиотеката. Ако напусне сега, някой друг ще трябва да унищожава книгите. – Изведнъж пребледня. – Може би ще накарат мен – прошепна тя. – Надявам се да не напуска.
Ана се замисли.
Ако унищожават книгите, които никой не чете, то хората в тях също изчезват.
Като листата през есента.
Повяхват.
А после се пръсват и стават на прах.
Накрая се понасят на вятъра. Завинаги.
Изтръпваше само при мисълта за това.
Ана за малко да се разплаче, но после се ядоса.
– Трябва да спасим книгите – отсече тя.