Книжен ъгъл

Авторът на „Повторени сънища”, „Времето гледа с десет очи” и „Намерени от чудесата” се завръща с нова книга за пътешествията си из дивата България

Журналистът и пътешественик Николай Н. Нинов, познат с изданията „Повторени сънища. Фотописи от мистична България”, „Времето гледа с десет очи. Пътеписи от мистична България” и „Намерени от чудесата. Скалописи от мистична България”, се завръща в книжарниците с  „Видения от древността. Ескизи от мистична България“ –  четвъртата книга от своята поредица с пътеписи, разкриваща някои от най-мистичните кътчета на родината ни и многообразие от скални образувания, мегалити и живи светилища.
Тази поредица е плод на повече от 70 000 км зад волана, 900 часа странстване отвъд пътеките и допир с магичната красота на над 555 обекта, останали извън картите и традиционните пътеводители.
От шеметните каньони на река Вит до тунелите от вклинени риолити на скалния комплекс Кривия камък, трудно откриваемите пътеки до светилищните комплекси край Банско и пещерите край село Мадара, „Видения от древността. Ескизи от мистична България“ разкрива дивата красота и древната мъдрост на малко известни скални образувания у нас.
Воден от напътствията и разказите на местните, Николай Н. Нинов събира поверия и легенди от най-различни краища на България, всяко едно от които разказва фантастични истории от българския фолклор и среща читателите с триглави чудовища, змейове, търсещи спасение невести и много други митични персонажи.

В духа на предходните издания, и тук Николай Нинов е включил GPS индекс на всички споменати обекти и множество цветни фотографии, които да събудят интереса у всеки любител пътешественик.
Едно по-различно пътуване към сърцето на българската природа и древните култури по нашите земи – „Видения от древността“ напомня, че „никой не знае толкова много и толкова древни неща, колкото камъка“ и предлага още любопитни идеи за следващи приключения.
Николай Н. Нинов е журналист, писател, пътешественик. Колегите му го наричат търсач на неоткрити места, любител на древните загадки и тайни. А приятелите – приключенец по дух, с око за скалните вълшебства. През 2012 той печели фотоконкурса на в. „Дневник“ „Спомен от лятото“. Три години по-късно той започва да споделя историите за пътешествията си в книгата „Повторени сънища“. Следва откъс.

Чудно в Чудна

Каньонът с чуклите край Камено поле (98) нашумя достатъчно. Познати са и купените край Бресте (133). За куклите над Реселец (421) по-малко се знае. Но за феномена Кама́рата(416) в местността Чудна между Бресте и Камено поле информация липсва, ако не броим няколко труднооткриваеми кадъра в нета плюс толкова минутки, сбутани в два постни репортажа преди време.
Това – официално.
Неофициално обаче витаят едни откъслечни приказки колко чудно било в Чудна, колко слаба ракия били геотопите в района в сравнение с Чудна, колко венците и пирамидите в Чудна били по́ венци и по́ пирамиди от известните варовици по поречията на Белилката, Ръчене и Искър. И как всички тези обекти биха мог ли да се обединят в геопарк за чудо и приказ, който е редно да се рекламира.
Това, за геопарка, звучи единствено правдоподобно и смислено, макар че скалогонците надават ухо на всякакви брътвежи в тежка категория, нищо че доказателства насреща никакви. Важно е да се провери на място, да видим баир будалите докъде сме с краката, да се назяпаме на открито, да се надумаме и наснимаме, за какъв дявол са ни иначе скучни съботи и недели.
Което и правим с Иван, Георги, Валя и Лидия, въпреки прогнозите на кантар – доволно ветрее и студенее, безведрено е, абе, мартенската събота хапе още в Реселец, откъдето се присъединява и водачът ни Цвети Валерианова. Подминавайки Бресте, положението се влошава. Пътят край земеделските масиви се разкалва, локви мътнеят заплашително в коловозите. Хоризонтът е в отпуск от сутринта, шаловете и качулките коравеят по вратовете и главите ни. Утешителните шест градуса се усещат като минус шест. Само дето не е рукнал дъжд.
Сега ще попитате кое впрочем поддържа ината и тонуса на хора с вид на прецакани? Ето кое:
а) според джипиесите и най-вече според Цвети скъсяваме все пак разстоянието до Чудна;
б) оскъдната ни екипировка е в синьо-зелената гама, сякаш сме се наговорили предишната вечер да изберем нарочно електрикови цветове;
в) телефоните ни все още имат покритие;
г) никой от бандата няма намерение да се отказва, най-малко софиянци, дето са блъскали сто и тридесет километра дотук;
д) на всички ни се говори много, особено на мълчаливците;
е) куче Тина, основна бойна единица и еталон за дух по поля и чукари;
ж) минзухари жълтеят ударно край нас, напук на цялата намрачнялост околовръст. Сега ще попитате и кое от изброеното осмисля всъщност утежнения ни преход.
Точка „д“, разбира се. Съдържателно тя изглежда така.
Георги наскоро сънувал, че пътува в препълнен влак, купон в купето, щуросваници. Спрели на гаричка в планината, престой за по цигара на перона. Внезапно влакът тръгнал, той останал на студа без пари, документи, телефон, само по дънки и якенце. Чакалнята затворена, на вратата бележка: „Следващият влак пристига след три дни“. Стъмнило се. Огледал Скитника наоколо – двадесет сантиметра сняг, грам следа от жива душа. Заобиколил зъзнейки гарата, а отзад – не повярвал на очите си – подпирала стената седемдесетлитровата му раница със спалния чувал вътре, двуместната палатка, полари, термоклинове, планинарските обувки, газовия примус, храна, че и половин стек цигари. И щеките там, завързани за гайките на раницата. И времето омекнало, уж било мръкнало, а тръгнало да изсветлява.
Хепиенд, край на кошмара.

Предвид ситуацията, в която сме, сънят на Георги – без щастливата развръзка, естествено – чупи рекорда по актуалност.
Иван Панкев обаче контрира с жегави преживелици от Иран.
Хусейн бил сред най-консервативните иранци, които срещнал. Взел го на стоп в камиона си за двадесет километра и поканил Иван да отседне в дома му за през нощта. Насред полупуст нята в малка къща с неизмазани стени и никакви мебели, живеели втората му жена с трите им деца (първата била в близкия град). Когато дошъл моментът за спане, семейството отстъпило на Иван единствената си стая и изкарало нощта на одеяло в прахоляка пред прага…
В Джахром пък нощувал в двора на местната пожарна команда. Дежурните му предложили банята си, един от тях дори настоял, че Иван има, меко казано, нужда от душ и че дрехите му задължително трябва да се изперат. После го нагостили с вечеря и гледали световната квалификация между Иран и Катар.
Друг свят, други нрави.

Мой ред е.
Скара-бира между Николово и Широка поляна. Листопад. Питам накъде e по-пряко за Ангел войвода. Нямат представа, такова село нямало насам. Показвам им карта, вариантите са два: през Караманци и Боян Ботево или откъм Лясково. Мъж от съседната маса пуска заговорническа усмивка:
– Ако си за Хайрие, хващай през Караманци – върти той между пръстите си цигара. – В Боян Ботево е.
– Търся Асара – повтарям, – скалите с ниши (308), те са над Ангел войвода.
– За Хайрие знам, за скали не знам – настоява мъжът. – Бае на хора с вързан късмет, прави и разваля магии, кой ти търси скали!
Живот: едни разпускат блажено, други гонят Михаля.
Най-сетне стъпваме на панорамна площадка (280 м н.в.). Каньонът на Ръчене се е развил като къделя в най-сънливия десéн – от сиво-жълтеникаво през кафяво-зелено до пепеляво. Край нас стърчат отломки от срутена хижа, зад тях съзираме кладенец, до него – няколко кубика извадени сякаш снощи камъни. Скитника, който вече се е мушнал в отвора, допуска, че бунарът бил затворен отдавна, за да не пада добитък в него, но иманярите го разбутали. Дълбок е около два метра и половина, след тях е водното огледало. Интересно: наличие на кладенец в карстово плато, най-вероятно някъде по-високо пласт от глина и мергели задържа водата.
На спускане към реката обхождаме с Иван величествени скални кукли с „прозорец“ в основата, забелязваме обаче, че групата нещо се тутка край помпената станция до брега. Проблемът, оказва се, не е в изтърбушената, но заключена инак постройка, а в прецапването на Ръчене. Единствената къса и плитка отсечка в речното корито не е нито плитка, нито къса.
Добре де, заемаме се присърце с бремето на задачата, търсим в шубраците клони да заместят щеките, които не носим, кастрим ги, тършуваме за парчета ламарини, скари и всевъзможна железария. А Иван нали е сковавал вече сал край Дунава и нали е обиколил половината свят (пеш, на стоп, на колело, с палатка и без, с жена си и без) е направо в стихията си, докато натъкмяваме оскъдния сбиротък от находки върху течащата лениво вода.
Операцията „постъпателно кандилкане с налучкване без цопване“ протича изненадващо по ноти, маневрираме внимателно, никакви перипетии, никакъв нерв. Финал: няма намокрени и нацапани, реката е зад нас, сандвичите са пред нас, шепа лукчета за десерт, даже Тина кротува за кратко.
Посред килим от бръшлян грохнал ствол разчупва крайбрежната скука.
Снимки.
Каменни лица се чумерят отсреща.
Снимки.
Още на север се шири поляна в сърцето на ждрелото, поляната като арена под мощните скални венци и пирамидите от Камарата.
Снимки.
Не се виждат само проходът под импозантните ансамбли, разломът в съседство, нито каменният Байчо с калпака, който уж ги наблюдава отстрани, а всъщност дреме сладко.
Тях ще снимаме на тръгване.
Да, районът е угощение за душата на всеки приключенец.
Да, Чудна е чудна, но не е по-по-най, да ме прощават онези с бомбастичните констатации.
Виж, идеята за геопарка и неговото популяризиране си струва. Определено.