Книжен ъгъл

Имената на романите ѝ приличат на рецепти от стара кулинарна книга или на наръчник по готварство –  „Розов храст и сладко от смокини“, „Стари шлагери и крем брюле“, „Кръстина и райските ябълки“. Думите ѝ – лековити отвари за търсещите. Отдавна се е превърнала в едно от имената на литературната сцена, които не можеш да подминеш с лекота. И всяка нова творба от нея се превръща в скъпоценен бисер в огърлицата на читателското сърце.
Тя е Красимира Кубарелова – писателката със сърце трепетлика и душа на боец. А нейният нов роман „Верчето, Надежда и Любов“ пренася читателя право в прегръдката на Еленския Балкан и неговата магия.
Запознайте се с Верчето. Поетеса по душа и счетоводителка по професия. От момински години тя мечтае да гори в любов и да я описва в рими. Но вместо това става счетоводителка, работи в канцелария и се страхува, че там ще се пенсионира. Освен това е омъжена за Антон, бракът им се изчерпва до дежурните разговори за времето и въпроса „Какво има за вечеря?“, а с дъщеря им София ги дели един океан разстояние.  
Животът на Верчето не би могъл да изглежда по-отдалечен от мечтите ѝ, докато в нейния предвидим свят не нахлува писмо, което ѝ завещава двестагодишна къща в Еленския Балкан – наследство от някогашна приятелка на майка ѝ Надежда – Любов.
И макар Верчето да се отправя към оглед на наследството си с ясното намерение бързо, бързо да го продаде, едва прекрачила прага на дома, тя разбира, че сред старите сандъци със спомени на Любов, ще открие и истината за собствената си родова история, а сред мелодията на „селския живот“ – своя вътрешен глас.
Защото понякога единственият начин да се спасиш, е да последваш сърцето си, да простиш и да се оставиш да бъдеш намерен.
Сред страниците на този лековит роман се разхождат смели и нетолкова смели хора. Герои,  които търсят „похлупака за своята тенджерка“ и понякога го намират. И са готови на всичко, за да открият своето щастие.
Със своя автентичен и неподражаем стил Красимира Кубарелова отдавна е позната като явление в съвременната българска литература, а „Верчето, Надежда и Любов“ е триумфалното утвърждаване на таланта ѝ – деликатна история, изпъстрена с аромат на дюли и тихия шепот на Балкана. История,  която напомня, че никога не е късно да откриеш себе си. Следва откъс.

Пристигнах в Елена по-рано от уговорената среща с адвокат Иванов. Разходих се. Странен малък град с толкова много махали. Една, две къщи – махала. И всякакви еленчански работи – еленско сирене, еленски бут, еленска сливова ракия, еленчани, еленчанки. И ловджийски истории, които започват с „ей, коварно нещо е туй лисицата...“, или пък интересни местни фрази, явно балкански предвестници на позитивното мислене: „Туй не ма бърка, онуй не ма бърка“. Реката, която минава през града, е рекичка с поетично име, което започва с „лай“, завършва на „арка“ и има едно „н“ някъде по средата, колкото за информираност и благозвучие. Прочетох в интернет за причината за това поетично име, но миризмичката отдавна вече я няма, защото са прекарали канализация. Името на рекичката е останало за вечен спомен от онези ароматни времена. Къщите са накацали върху скалите, изградени с пресметливото чувство за икономия на балканджиите. Не че баири наоколо няма, има много. Но къщите са сгушени една в друга вероятно защото добрият съсед дава чувство за сигурност. Спокойствие въпреки колите с варненска или софийска регистрация. Респектирани от реда на малкия град, и пришълците шофьори спират на знак „Стоп“, дават си предимство, не бързат заникъде, но не дават мигач, когато ще завиват надясно или наляво. Защото в малкия град всеки знае кой накъде отива – кой до пощата, кой до магазина, кой за бира и кой в кръчмата. Гостуващите вземат пример от местните. Като поседят два-три дни в Елена, и те започ-ват да казват: „Туй не ма бърка, онуй не ма бърка“, забравят временно къде работят, какво работят и каква е месечната им вноска за личния или фирмения кредит примерно. Като гледам табелите на колите на паркинга пред общината в Елена, имам чувството, че съм си във Варна, но като погледна баирите, на друго място съм.
Имам време да хапна. Окото ми хвана едно малко кръчме, на ъгъл, както подсказва безхитростно поставеното му име „Кьошето“. Всъщност ми хареса къщата, в която е разположено заведението. Харесвам старите български къщи – привлича ме топлината на дървената им обшивка, тесните високи прозорчета, от които задължително наднича някое мушкато, бучнато в гърне или в пластмасова саксийка в последно време. Харесват ми плочниците, които сутрин са измити и носят прохлада в горещите дни. А вътре ме впечатлиха рогата от елен, сложени на централно място над камината. Огромни! Тъкмо като за мен! А кебапчетата! Вкусни, сочни и ароматни. Напълно възможно е за направата на тези цвърчащи кебапчета, които пускат сокче, когато ги боднеш, да е пострадало животно, което приживе е издавало звук „грух, грух“.
Винаги, когато пътувам, ми се хапва. Сещам се за много примери от българската литература на изгладнели хора по време на пътуване. Как беше класиката? Пиле във вестник, узрели круши, явно на всички българи им се хапва по време на път с влак, но правилото действа и когато пътуваме с автомобил. Изгладняването по време на път е характерна черта от народопсихологията на българина, а дали не и за пътешественика изобщо? Нали бях отличничка по математика, веднага изведох правилото, че колкото по-бързо преминаваш от точка „А“ до точка „Б“, имаш чувството, че си седял по-дълго време гладен. Тоест огладняването на пътуващите е правопропорционално на бързината на преодоляване на разстоянията. Това означава, че при пътуване със самолет или пък с кораб на далечни дестинации пътниците са най-изгладнели. Брe, от днес пътувам, а съм наясно с психиката на българския турист. От опит вече знам, че пътешествениците и ожадняват, особено след като са похапнали сочни кебапчета. Тогава те си поръчват вино. Чаша вино си поръчват разумните и спестовни пътешественици, но аз не съм от тях и си взех каничка вино. Бях гладна и жадна, а сега съм преяла и леко подпийнала, не много, но достатъчно за успешна среща с адвокат Александър Иванов.
Показа ми човекът книжата, аз бях във фазата на възторженост след каничката червено вино, и с готовност подписах всички предложени ми документи пред нотариуса, който се оказа наблизо и за късмет, днес му беше работен ден. Нотариусът и адвокатът ми честитиха новата собственост, а аз леко се сепнах, защото бях тръгнала за Елена не с цел да ставам „надарена“, а да отказвам дарение, но да не се повтарям, бях гладна и жадна, пък после хапнах и пийнах, и... А под въздействието на добрата храна и червеното вино явно ставам много сговорчива и непредпазлива. Нищо, ще изпълня волята на Люба, а после ще се отърва някак от къщата и всички екстри към нея. Пътьом видях поне три кантори за недвижими имоти. Адвокат Иванов услужливо предложи да ме заведе да видя имота с неговата кола. Толкова мил и благ човек е адвокат Александър Иванов. Има буйна коса с прошарени къдрици, усмихнати очи зад очилата, чипо носле на голям добряк, абе, физиономия на хубав човек, балканджия. Стана ми много симпатичен. Скришом държи в дълбокото странично джобче на сакото си кесийка с бонбонки и си похапва. Почерпи мен с малиново драже, секретарката – с ментово, а всички деца, които срещнахме до паркинга – с бонбонки по избор. Но не ме склони да ме придружи до къщата. Първо си помислих, че ще е добре да ме заведе, за да не се наложи от първия ден на посещението си в Елена да съм ценителката на хубавото вино, на която, за „добре дошла“, е отнето свидетелството за правоуправление на моторно превозно средство. А после се отказах. Прииска ми се сама да открия къщата, много по-вълнуващо би било. Адвокатът ми надраска набързо скица как да се ориентирам, че много се губя.
– Нали разбрахте, госпожо Станчева, излизате от Елена и потегляте право нагоре по пътя към Чумерна, не се отклонявате никъде. Преди табелата за село Веселина свивате наляво, като тръгнете по пътчето, рекичката да ви остане вдясно. Когато видите едно малко мостче, значи сте стигнали къщата. Тя се пада вляво. Ключът за портата към двора е под черния камък пред нея, до пейката, а това са ключовете от къщата.
– Ама как така ключовете са под камъка? Да не ги е откраднал някой и да трябва напразно да се разкарвам?
– Не се притеснявайте, там ще са, няма кой да ги вземе или пък да си отключи и да влезе вътре.
Ключове пред порта под камък! За последно съм чувала за ключове под изтривалка и това е съвсем смътен спомен от детските ми години.
– Пак си предлагам услугите да ви придружа, че джипиесът не ги хваща тези махали.
– Не, благодаря, направихте достатъчно. Всичко разбрах, господин Иванов. Ще се поразходя из града, ще изпия едно кафе и тръгвам право по посока връх Чумерна. Но искам да ви попитам нещо. Защо ли Любов Хубанова е избрала мен да я наследя? Нямаше ли роднини тук, близки?
– Нямаше роднини, никакви братовчеди, баба ѝ отдавна умря. Тя я беше отгледала.
– Сама е живеела, а самотна ли беше?
Адвокат Иванов видимо се притесни от личния въпрос, който му зададох, и току да почне да ми отговаря, телефонът му спасително звънна. Той проведе разговора с облекчение и набързо се сбогува с мен.