Книжен ъгъл

В поредицата „Модерна европейска проза“ на издателство „Ерго“ излиза романът „Феликс Австрия“ от украинската писателка София Андрухович, в отличния превод на Райна Камберова, художник на корицата Гергана Грънчарова. Публикуването на книгата е подкрепено е осъществено с подкрепата на Европейския съюз в рамките на програмата House of Europe.

София Андрухович (1982) е родена в град Ивано-Франкивск. Авторка на сборниците с разкази „Лятото на Милена“ (2002), „Старите хора“ (2003), „Жените на техните мъже“ (2005), романа „Сьомга“ (2007), „Съзвездието на Кокошката“ (2016) в съавторство с Марияна Прохаско и „Амадока“ (2020). Активно превежда от полски и английски. Дъщеря е на писателя Юрий Андрухович и съпруга на писателя и преводача Андрий Бондар. „Феликс Австрия“ (2014) е вторият ѝ роман, за който получава три престижни награди в Украйна – „Книга на годината на BBC“, Специалната награда на Форума на издателите в Лвив и наградата „ЛитАкцент“. По книгата през 2020 година е заснет филмът „Предадената“ с режисьор Христина Сиволап.

В романа „Феликс Австрия“ действието се развива в Станиславив (Ивано-Франкивск) от края на XIX и началото на XX век, на фона на епохата, която за бъдещите генерации все повече обраства с митове за идиличния живот. Обикновен град в покрайнините на „щастлива Австро-Унгария“, в който хора живеят, страдат, неминуемо се влюбват, интересуват се от наука и от шарлатанските представления на световноизвестни илюзионисти, забавляват се на балове и карнавали, ходят на разходки и крият тайни в резбованите си скринове. В този град съдбите на две жени са се преплели така, сякаш са стволове на дървета – в неразривна връзка, която не им позволява нито да живеят, нито да дишат свободно, нито да останат една с друга, нито да си тръгнат. Книгата е носител на наградата „Книга на годината на BBC“ и е удостоена със специалната награда на Форума на издателите в Лвив. Следва откъс.

Ние, разкривайки се тайно на херувимите и пеейки на животворящата Троица трижди святата песен, ще оставим настрана всяка житейска тъга.

– Така ли пеят затворниците, господи! – прозвучава гласът на Адел зад мен.
– Ай, госпожички, негодяи, негодяи, мерзавци! – грачи доволно старецът, примижал, и плюе настрани.
– Мислех, че носиш дарове в Дома за стари хора и инвалиди – казва ми Адел. – Или сега нещо си объркала пътя?
– Но ти не си отишла там, където искаше да отидеш – отговарям аз. – Не може да стигнеш до работилницата на Петро от тази страна. Въпреки че всъщност... Толкова рядко се интересуваш от живота на съпруга си, че дори не знаеш къде работи в последно време.
– Това е, защото ти се грижиш твърде добре за съпруга ми – казва Адел студено, с плътно стиснати устни. – Но аз не идвам при него. Имам уговорка с отец Йосиф.
Дори ангелите млъкват, когато дочуват това. Чувам как влагата стърже по мекия торф под краката ми.
И в този момент, дрънчейки с шпори, сякаш са впрегнати жребци, дотичват потните Маймун и Шишо: с очи на челото, щръкнала коса, с разтворени от ужас уста, треперещи длани, които влажно стискат дръжките на острите саби със сребърни нишки по ефесите.
– Какво е станало? – втурва се дядото към тях.
– Извикай свещеника! – изхриптява Шишо.
– Какво е станало? – крещи старецът.
– Резбарят... резбарят... – успява да измърмори Маймун и ужасна нервна кашлица го застига.
– Петро! — възкликваме в един глас с Адел, хващаме се за ръце и хукваме към работилницата, където той напоследък работи върху скулптури за параклиса на отец Йосиф.
Работилницата се намира от другата страна на затвора, близо до търговските домове, и е оградена от същата масивна стена, от която се чуваше ангелската песен само допреди няколко минути. Почти всеки ден нося храна на Петро, така, както я нося на всички места, където той е работил: до катедралата или в работилницата на Бембнович. Работилницата прилича на просторна плевня: дървена сграда с висок таван, груби греди и няколко подпори. Вътре цари бъркотия: тук се съхраняват дърва за огрев, топове стар повреден плат, някакви каменни остатъци, унищожени до неузнаваемост дървени икони, от чиито износени и избелели повърхности блестят само пронизващи очи с бели петънца във вътрешните ъгли. Тези очи ви следват от тъмнината, независимо къде се опитвате да се скриете от тях.
Петро много често остава тук да нощува. Когато вече работи, той работи до мозъка на костите си, забравя за сън и храна, пада от умора сред острите мраморни парчета.
Вратата е оставена открехната – оставена е от двамата ужасени редници от императорската и кралска армия. Какво са търсили в работилницата, какви съкровища – само Господ знае.
С Адел замръзнахме пред входа, парализирани от страх. Не исках да влизам. Не искам да разбера какво се е случило с Петро.
През процепите между дъските и невероятно широките прозорци нахлува ярка слънчева светлина. Това прави още по-бели мраморните блокове, които стърчат сред инструментите, дъските и стълбите. От сияещите с ослепителна белота блокове изникват съвършени деца-ангели с открити чисти лица: изящните им крайници свидетелстват за танц, лекота и радост, пръстите подреждат струните на арфите и дупките на тръбите, прегръщат до гърдите си птички и зайчета, летящи къдрици пърхат над главите им, крилата им вдигат във въздуха цветни венчелистчета, капки роса и полупрозрачни частички от облаци.
Отец Йосиф, чието присъствие веднага усещаме, решително ни отдръпва с Адел и влиза вътре. Той се навежда, вдига от пода висок черен цилиндър, изтърсва го от мраморния прах и внимателно го поставя върху висока купчина дърва за огрев. С Адел сме сплели ръце и го следваме нащрек. Старият пазач диша във врата ми. Май може също да се чуят подсмъркването на войниците пред вратата и шумът на безделниците, появили се от нищото, усетили миризмата на нещо необичайно във въздуха.
Петро спи дълбоко, както винаги, съвсем бял, покрит с дебел слой прах, превърнал се в коричка по него: тя се е напукала и го е осеяла с гъста мрежа от шарки. Такъв неподвижен е невъзможно да го различим от каменна фигура. Силна ръка с добре очертани мускули и изпъкнали от постоянното физическо усилие вени лежи върху тъмнозелените гънки на плата, с който е наметнат. Юмрукът стиска здраво длетото и не го пуска дори насън.
До Петро спи ангел. Жив ангел. Не бял, не каменен, ангел от плът и кръв: със светла кожа, с руменина по бузите, с коса, която като мека вълна обрамчва чисто лице, с малки капчици пот по челото и над горната устна, облечен в дълга роба, бродирана с лъскави мъниста.
Те отварят очите си едновременно. Петро поглежда детето за миг, в очите му се отразяват страх и неразбиране и нещо толкова огромно, че не може да се побере в главата му, която е излязла от съня. Нещо немислимо и безформено, което дори трезвата, ясна глава не би могла да побере. Той оглежда всички свидетели на сцената, скача на крака, вдишва и издишва шумно няколко пъти, длетото пада в краката му със силен трясък и той рухва на колене пред съществото, което сякаш е на път да се разтвори във въздуха и да се завърне в просторите на неговите, на Петро, мечти.
– Вижте, каменният ангел оживя! – извиква някой от присъстващите. Чуват се молитви, мърморене, напрегнат шепот. – Чудо! Чудо! – работилницата се изпълва с тревожен шум.
Докато Петро се прекръства и беззвучно ридае, детето сяда мълчаливо и гледа напрегнато присъстващите. На лицето му няма нито страх, нито изненада, нито радост – никакви емоции, които лесно могат да бъдат назовани и които биха се очаквали от него. Тъмнозелената роба се издига и като увисва във въздуха, се спуска върху малкото слабо телце. Докато гънките на плата бавно падат надолу, под тях нещо се извива и върти, прилича на много малка топка. Отец Йосиф се навежда и дръпва крайчеца на плата към себе си. Старецът в кафтана дръпва от другата страна. Няколко нехранимайковци припряно скачат напред, като се бутат. Суетят се, блъскат се, а алчните им ръце изчезват под покривалото.
Стреснати викове един след друг прорязват въздуха. Петро се изправя, решително се доближава до плата и го вдига от пода. Ангела го няма. Подът, мръсен и утъпкан, се оказва празен.
Що за невероятна заблуда е това. Земята се люлее под краката. Чувствам нужда да изляза навън. Освобождавам се от вкопчилите се в мен ръце на пребледнялата Адел, провирам се през омагьосаната тълпа, приближавам се до вратата и на прага се спъвам във висок черен цилиндър, който лежи на самия праг.
Навеждам се, внимателно го хващам за периферията и го хвърлям настрани. Ангелът се оказва в ръцете ми.