Книжен ъгъл

Има книги, които ни привличат заради корицата, други заради завладяващия синопсис на гръбчето си, а на трети им е нужно само убийствено заглавие, което да разпали любопитството на читателя.
Смайващо интелигентният трилър „Всеки в моето семейство е убил някого“ (Сиела, превод Анета Макариева-Лесева) от австралийския писател и стендъп комедиант Бенджамин Стивънсън обаче използва и трите примамки.
Романът, който моментално завладя почитателите на заплетените мистерии по света и се превърна в един от най-обсъжданите трилъри за 2022 г., излиза и у нас, за да ни разходи из клоните на едно наистина необикновено родословно дърво.
„Семейството не е чия кръв тече във вените ти, а за кого би я пролял.“
Ърни е черната овца на семейство Кънингам. Това само по себе си е впечатляващо постижение, имайки предвид, че всеки, повтаряме – всеки – в семейството му е убил някого. Някои от по-напористите му роднини са убивали повече от веднъж. Други са се ограничили само с по една жертва.
Но не, семейство Кънингам не са нито безскрупулни чудовища, нито пък членове на някой откачен култ. Сред тях има и добри, и лоши, и някои са просто искрено злополучни персонажи.
Това обаче не значи, че ако всички се съберат на едно място, резултатът ще е благоприятен. Ето защо този, който е решил семейното събиране на рода Кънингам да бъде в отдалечен ски курорт, си е направо за убиване.
Човек не си играе със съдбата просто така. Не и когато драматичните събития безпогрешно застигат роднините ти. И особено когато всеки един от тях е убил някого. А самият Ърни? Той убил ли е някого? Е, разбира се. Нали си пише в заглавието. Кого обаче?
 
Имайте търпение, съвсем скоро ще разберете… стига само да сте готови да бъдете повлечени в света на тази необикновена книга, която може стриктно да спазва „Десетте заповеди на детективската литература“ на Роналд Нокс от 1929 г. (вижте с. 11), но едновременно с това по невероятно забавен начин пренарежда каноните на криминалния жанр.
Агата Кристи, Антъни Хоровиц и Ричард Осман се срещат сред страниците на този свеж и пикантен разказ. Като истински фокусник в трилъровия жанр Бенджамин Стивънсън прави триковете си право пред очите на читателите, но шокиращият финал остава напълно непредвидим до последната страница, колкото и да се опитвате да го разгадете.
А резултатът е, че „Всеки в моето семейство е убил някого“ е роман, на който никой любител-детектив няма как да устои. Следва откъс.

 

Лъч светлина проникна през завесите и ми подсказа, че брат ми току-що спря пред дома ми. Когато излязох, първото нещо, което забелязах, беше липсващият ляв фар на колата на Майкъл. А второто – кръвта.
Луната беше залязла, слънцето още не беше се подало, но дори в тъмнината знаех точно какво бяха тъмните пръски по разбития фар и размазаните петна покрай здраво изкривената ламарина на калника.
Не съм от нощните птици, просто Майкъл ми бе позвънил половин час по-рано. Беше едно от онези телефонни обаждания, за които, след като погледнеш със замъглен поглед часовника, разбираш, че не те търсят, за да ти кажат, че са спечелили от лотарията. Имам няколко приятели, които се случва да ми звъннат от някоя кола на „Юбер“ с колоритен разказ за добре прекарана вечер. Майкъл не е от тях.
Всъщност това е лъжа. Аз не бих бил приятел с хора, които ми звънят след полунощ.
– Трябва да те видя. Сега.
Дишаше тежко. Обаждане от нерегистриран номер, от външен телефон. Или от някой бар. Прекарах следващия половин час, като треперех въпреки дебелото си яке и бършех кръгчета на запотения прозорец, за да го видя, щом приближи. Тъкмо напуснах наблюдателния си пост и се отпуснах на дивана, когато светлината на фаровете му освети зачервените ми клепачи.
Дочух хрущенето на гумите по алеята, когато колата спря, после моторът угасна, но не и светлините. Отворих очи, за момент останах загледан в тавана, сякаш знаех, че веднъж изправя ли се, животът ми ще се преобърне, и излязох навън. Майкъл седеше в колата, отпуснал глава на волана. Пресякох лъча светлина, докато минавах пред колата, за да почукам на стъклото на водача. Майкъл слезе. Блед като платно.
– Имаш късмет – казах аз и кимнах с глава към счупения фар. – Рус ще те направи на нищо.
– Ударих някого.
 – Ъ-хъ. – Още сънен, едва не пропуснах разликата между някого и нещо. Нямах представа какво се казва в подобни ситуации, затова реших, че потвърждението на думите му е добра идея.
– Някакъв мъж. Ударих го. Отзад е.
Сега вече се събудих. Отзад ли?
– Какво, по дяволите, значи отзад? – попитах аз.
– Мъртъв е.
– На задната седалка ли е, или в багажника?
– Какво значение има?
– Пил ли си?
– Не много. – Поколеба се той. – Може би. Малко.
– На задната седалка? – пристъпих натам и посегнах към вратата, но Майкъл я притисна с ръка. Спрях и казах: – Трябва да го закараме в болница.
– Той е мъртъв.
– Не мога да повярвам, че изобщо спорим за това. – Прокарах пръсти през косата си. – Стига, Майкъл. Сигурен ли си?
– Никаква болница. Вратът му се изви като шарнирен болт. Половината му мозък е навън.
– Предпочитам да го чуя от лекар. Можем да се обадим на Соф…
– Луси ще разбере – прекъсна ме Майкъл. Самото споменаване на името ѝ с такова отчаяние беше достатъчно красноречиво: „Луси ще ме напусне“.
– И правилно.
 – Пих.
– Само малко – припомних му аз.
– Да. – След кратка пауза добави:
– Само малко.
– Сигурен съм, че полицията ще разбе… – започнах аз, но и двамата знаехме, че името Кънингам, произнесено на глас в полицейския участък, направо щеше да предизвика земетресение със спомените, които щеше да събуди. Последният път, когато и двамата бяхме в стая, пълна с полицаи, беше на погребението сред море от сини униформи. Тогава бях достатъчно висок да се вкопча в ръката на майка си, но и достатъчно малък, за да остана залепен там целия ден. За миг си представих какво би помислила за нас Одри, скупчени в мразовитата утрин да спорим за нечий живот, но бързо пропъдих тази мисъл.
– Не е мъртъв, защото го ударих. Някой го простреля, а после аз го ударих.
– Ъ-хъ – постарах се да дам вид, че му вярвам, но си има причина драматичните ми изяви в училищните пиеси да са предимно неми роли: на стопански животни, на жертви на убийство, на пън. Отново се пресегнах към дръжката на вратата, но Майкъл продължи да я натиска.
– Просто го грабнах. Помислих си – не знам, беше по-добре, отколкото да го оставя на улицата. А после не можех да измисля какво да направя, и се озовах тук.
Не казах нищо, само кимнах. Семейството е притегляне. На челото му личеше малка червенина от волана.
– Няма да има никакво значение къде ще го откараме – най-после каза той.
– Добре.
– Трябва да го погребем.
– Добре.
– Престани да го повтаряш.
– Както кажеш.
– Имам предвид – престани да се съгласяваш с мен.
– Трябва да го откараме в болница тогава.
– На моя страна ли си, или не? – Майкъл погледна към задната седалка, качи се в колата и включи двигателя. – Ще оправя нещата. Качвай се.