Книжен ъгъл

 Какво бихте направили, ако срещу вас се появи собственият ви литературен герой?

Книгата за него още не е написана, но пък ето го – стои на вратата и гледа право във вас. Така започва новата фантастична поредица на Ненко Генов „Приключенията на капитан Клод и Небесните негодяи“, която отвежда читателите на разпалващо въображението пътешествие.
Всички са поканени да се впуснат в приключението, което ще започне още с представянето на първата книга „Пратеник през портала“.
Премиерата ще се състои на 30 март 2023 г. от 19:00 ч. в софийския бар Singles.
Книгата ще представят самият Ненко Генов и издателство Artline Studios, а водещ на събитието ще бъде Драгомир Симеонов, който ще застане зад щурвала (или по-скоро зад микрофона), за да преведе зрителите през пътешествието.
„Пратеник през портала“ е първата книга от планирана трилогия. Ненко Генов, познат като автор на поредицата за деца „Сбогом, дневнико!“ и блога „Книжни криле“, този път е забъркал нужните съставки, за да изгради завладяващ фантастичен свят. Поредицата „Приключенията на капитан Клод и Небесните негодяи“ е насочена към младите читатели, но препратките към любими литературни и филмови произведения превръщат книгата в наслада за всеки почитател на приключенските истории.
„Пратеник през портала“ включва 22 черно-бели илюстрации, дело на художника Галин Георгиев. В началото на 2022 г. издателство Artline Studios проведе конкурс за илюстратор на приключенската поредица, чието заглавие тогава все още беше запазено в тайна. Галин Георгиев е победителят в конкурса, пресъздал най-точно атмосферата във фантастичния свят на книгата. Година по-късно изданието е реализирано с финансовата подкрепа на Министерството на културата по програма „Помощ за книгата“.
Основните елементи на всяко класическо приключение са налице в новата поредица на Ненко Генов – ексцентричен аеропират (простете, въздушен буканиер) начело на екипаж от Небесни негодяи, зъл враг, кроящ планове за унищожението на света, междупространствен транспортер, няколко роботизирани твари и разбира се, девойка в беда.
В тази книга приключението на Мат и капитан Клод тепърва започва и в хода на историята героите бързо ще осъзнаят, че най-могъщата изобретателна сила на човека е въображението.

Ненко Генов е писател и преводач от английски език. Основател е на един от най-големите блогове за книги в България „Книжни криле“, в който от 2016 г. публикува свои ревюта на книги. Автор и илюстратор е на поредицата „Сбогом, дневнико!“, която е носител на националната награда „Южна пролет“ в категорията „Детска литература“, класира се на второ място в категорията „Мечтатели“ на наградата за детска литература „Бисерче вълшебно“ през 2020 г. и получава номинация за националната награда за детска литература „Константин Константинов“ в категорията „Най-добър автор“. Следва откъс.

Четвърта глава
която разказва историята на капитан Клод, или по-скоро капитан Клод ни разказва една история

– Идвам от необятен свят на механика и магия – започна капитанът – и макар мнозина да твърдят, че действам „извън закона“, острието ми е винаги на страната на потиснатите и онеправданите. Заедно с членовете на верния ми екипаж, известни като Небесните негодяи, порим висините и се борим с несправедливостта по пътя си. И както можеш да се досетиш, това далеч не се харесва на всички. Някои безскрупулни индустриалци, както и корумпирани личности по високите ешелони на властта, биха дали мило и драго да ни видят увиснали на въжето или гниещи по кралските затвори. Имено тази алчна и могъща клика използва влиянието си, за да очерни името ни, но за щастие, не липсват и такива, които знаят истината за дейността ни и тайно ни подкрепят.В поредното ми главозамайващо приключение, изправен отново срещу моя отколешен най-голям враг (чието име се налага да ти спестя поради причини, които скоро ще разбереш) аз успях с помощта на безграничната си смелост и ненадминатата си хитрост да освободя от хватката на този подъл злодей един човек на науката (чието име също ми се налага да ти спестя, поради същите причини, и когото за удобство ще наричам просто „доктора“).
Разярен, моят враг несъмнено веднага е започнал да крои пъклени планове за масирана контраатака срещу мен и моя предан екипаж от сърцати аеронавти. Аз, на свой ред, се подготвях за нова страховита схватка и очаквах ответният му удар да се стовари върху нас със страшна сила всеки момент…
Чаках, а после продължих да чакам. Минаха дни, но съдбовният миг на новата битка така и не настъпи. Помислих, че това е част от тактиката на моя коварен противник! Вероятно мерзавецът чакаше да се разсеем и да ни хване неподготвени или да ни държи в напрежение и изнерви, или дори по-лошо… да ни умори от скука! Дните ни се нижеха протяжно и досущ си приличаха. Нямаше нищо ново в капитанския дневник, разговорите, които дочувах, докато се разхождах по палубата, ми бяха странно познати и ако не беше така налудничаво, бих се обзаложил, че виждах същите облаци от предния ден, на същите места в небето.
Когато мина повече от седмица, а атака така и не последва, реших да поема нещата в свои ръце. Дадох нареждания да вдигаме котва и да се отправим право към крепостта на моя съперник, пък било то и с риск да попаднем в капан! При попътен вятър трябваше да се озовем там след три дни.
Представи си колко се озадачих, когато още преди закуска на следващия ден навигаторът, мой доверен помощник и другар, на ухо ми съобщи, че неизвестно как тази сутрин корабът се оказал на същите координати както вчера сутринта, сякаш изобщо не бяхме поемали на път. Помислих си, че дяволът се шегува с мен или пък горкият навигатор бе прекалил с грога предишната вечер.
Навигаторът (съвестен и надежден момък) настоя, че никога в живота си не е бил по-сериозен, а и рядко е бил така трезвен. Веднага скочих и го последвах до мостика, където кормчията ни очакваше с бледо изражение на лицето и се кълнеше, че зададеният курс е бил следван стриктно и не сме се отклонявали от дестинацията си дори с градус. Какво тогава се случваше с кораба ми?
Огледах с тревога иначе будещите възхищение високи мачти, издутите платна и могъщите витла на „Облачният галеон“. Верните ми аеронавти, смели мъже, жени и същества, сновяха наоколо, всеки зает със своите задачи в обичайния добре организиран хаос. С други думи, по нищо не личеше, че порещият висините кораб и неговият екипаж са впримчени в капан или подвластни на някаква аномалия. И все пак аз знаех, че около нас витае някаква тайна. Тайна, която трябваше да разгадая на всяка цена.
Лично проверих картите и навигационните уреди. Проверих ги три пъти, като търсех къде ли се крие причината за нашата грешка, но по всичко личеше, че грешка няма и ние действително се намираме на вчерашното си местоположение. Заклех моите приятели да не споменават на никого нито дума за този мистериозен инцидент.
Заедно зададохме отново курса на кораба, като и тримата се уверихме, че всички изчисления и настройки са напълно точни. Наредих да ми се докладва при най-малката нередност или промяна в посоката и скоростта ни. Всичко изглеждаше нормално и решихме, че случилото се е било някакво недоразумение.
На следващата сутрин обаче галеонът отново бе на предишните си координати и ние наистина сякаш не бяхме помръднали.
Стиснах зъби и запазих спокойствие. Все трябваше да има някакво разумно обяснение за това. Помислих си, че може да става дума за някаква шантава неизправност или пък случката да се дължи на магия, макар че детекторите ни не бяха отчели дори лек трепет в нивата на свръхестествените енергии. Заръчах на корабния маг да помогне на механиците да направят пълна проверка на всички уреди, като обясних, че всичко е с цел профилактика.
По моя молба наскоро спасеният доктор взе участие в последвалите дълги тестове и прегледи. Накрая беше установено, че всички машини на кораба ми са в пълна изправност. При други обстоятелства, разбира се, бих се гордял с тази оценка, но не и сега. Повреда в детекторите ни за магия в комбинация с мощно закотвящо заклинание например би било отлично обяснение за озадачаващата липса на напредък в нашето пътуване. Но тъй като всички, дори докторът, единодушно се съгласиха, че галеонът беше в, така да се каже, „цветущо здраве“, аз нямах никакво предположение на какво може да се дължи този странен феномен.
Реших, че ако има човек на борда, способен да разгадае тази мистерия, то това несъмнено беше докторът. Ето защо не губих повече време и посветих този забележителен ум в това, което се случваше. Разказах му от игла до конец за мистериозното завръщане на кораба на старите му координати, за изрядните резултати от машинните проверки и всичко останало. Разбира се, настоях да разговаряме на четири очи. Сметнах, че да бъда предпазлив, беше най-удачно, тъй като последното нещо, от което се нуждае един капитан, е смут и паника сред екипажа и то заради недоказани твърдения или плъзнали слухове. Бях решил, че при нужда ще посветя в теорията си и двамата си доверени помощници – навигатора и кормчията, които вече бяха наясно, че опитите ни да достигнем крепостта на моя враг се увенчаваха с неуспех.
Очаквах, че докторът поне ще се изненада от моя разказ. Вместо това той отвърна, че всичко, което току-що бил чул само потвърждавало подозренията му. Явно нашият спътник бе забелязал нещо, което на нас ни убягваше, затова го помолих да сподели теориите си за случващото се.
Тогава докторът извади от вътрешния джоб на дрехата си малко, облечено в кожа тефтерче. Очаквах, че то ще е изпълнено с какви ли не чертежи, формули и диаграми. Грешах.
„Като закоравял аеронавт, вие несъмнено зорко следите облаците, капитане“ – каза ми той и разгърна пред очите ми страниците на тефтерчето. Представи си изненадата ми, когато установих, че в това тефтерче наблюдателният ми спътник ежедневно е рисувал скици на заобикалящите ни облаци.
Отне ми няколко секунди, преди да заменя леката изненада с пълно изумление – скиците от различните дни досущ си приличаха. Според доктора от поне няколко дни насам (откакто той забелязал и започнал да документира този феномен) по форма, цвят, размери и разположение, облаците всеки ден били абсолютно идентични с тези от предишния. Това, естествено, му се сторило повече от подозрително, дори неестествено. Той тъкмо се канел да ме посети в каютата ми и да ми разкаже за своите наблюдения.
След като се отърсих от първоначалното си удивление, поисках да чуя повече за подозренията, които докторът вече бе споменал.
„Навярно знаете какво е дежавю, капитане?“ – запита ме той.
„Момент, който сякаш се повтаря в съзнанието ни. Миг, който сме сигурни, че вече сме преживели, но не си спомняме, преди да преживеем отново. Да си призная, напоследък често ми се случва.“
„Именно, капитане! – отговори той. – Напоследък! И се случва често, обзалагам се, не само на вас, но и на целия екипаж на галеона. Съществуват редица хипотези за това състояние на човешкия ум. Например химичен дисбаланс, при който усещането за настоящо преживяване се препраща неволно в мозъчния дял, отговарящ за спомените, и така сякаш си припомняме това, което ни се случва в момента. Някои вярват, че дежавю е проява на нашите предчувствия, интуиция, шесто чувство, зачатъци на ясновидски способности или дори дълбоко заключени спомени за собственото ни бъдеще, което сме сънували и забравили до момента, в който това бъдеще настъпи. Въпреки че всички тези теории звучат доста вълнуващо, обяснението в нашия случай е доста по-прозаично. Корабът, капитане, заедно с всички на борда, преминава отново и отново през един и същи ден!“
И тук, приятелю, трябва да спомена, че макар да имам завидни познания в редица области (естествените науки далеч не са ми чужди, а имам известни наблюдения и върху свръхестествените), в сравнение с доктора аз съм най-скромен невежа. Малцина са тези, които биха могли да се мерят по интелект с нашия нов пасажер и другар. И макар че дълбоко уважавам мнението му, когато чух тези негови думи бях убеден, че се шегува.
„Не говорите сериозно, драги докторе!“
„Напротив, капитане. Помислете само – вече изключихме възможността за неизправност в уредите или саботаж. Най-доверените ви хора се кълнат, че не сме се отклонявали от курса. Въпреки това всяка сутрин се намираме отново там, откъдето сме тръгнали. Знаем, че не става дума и за някакъв вид магия – сигурен съм, че на света не е открито заклинание с подобен ефект. Но дори и да е, за него би била нужна невероятна мощ, която дори и да успее да заблуди вашия извънредно кадърен корабен маг, в никакъв случай не би убягнала на първокласните ви детектори. Добавете към това и собствените си впечатления – често повтарящите се моменти, липсата на нови събития, еднаквите облаци в небето… Моя стара максима е, че като изключиш невъзможното, онова, което остава, е истината, колкото и невероятна да изглежда. “
Трябваше да призная, че докторът бе прав. Натрапчивото усещане за липса на действие, на развитие, не ме напускаше през последните дни, а и сам бях забелязал повтарящите се разговори на палубата на моя галеон, както и невероятната прилика между облаците в небето през различните (според доктора еднакви) дни.
Предстоеше обаче да търсим отговорите на редица въпроси. Какъв бе обхватът на това тайнствено явление? Дали само „Облачният галеон“ и неговият екипаж му бяха подвластни, или имаше и други засегнати? Дали беше някакво непознато досега природно явление, проява на свръхестествени стихии, или пък бе дело на човешка ръка? И в случай че беше последното, кой и с каква цел го бе причинил на екипажа? Колко щеше да трае и имаше ли начин да го спрем?
В главата ми веднага се загнезди мрачната мисъл, че зад всичко това по някакъв начин стои моят заклет враг. Въпреки че нямах ни най-малка представа каква би могла да е връзката между него и загадъчните събития, нещо ми подсказваше, че той е отговорен за всичко.
През следващите няколко дни докторът се затвори в каютата си – сега вече напълно обзаведена и оборудвана лаборатория – и се зае с провеждането на множество експерименти, чието естество бе отвъд моята компетентност. Аз на свой ред се заех с проучване и наблюдения. И колкото повече наблюдавах, толкова повече се убеждавах в правотата на учения.
Забелязах, че механичният корабен календар сочеше винаги една и съща дата. Поради липсата на събития, от доста време насам не бях вписвал нищо в корабния дневник, та не можех да се ориентирам и по него. За да не изгубя съвсем представа за отлитащите дни, реших да опитам всяка сутрин да правя по една резка върху греда в стената на каютата си. И за мое щастие (и допълнително объркване), всяка сутрин вчерашната резка беше на мястото си.
Установих, че курсът ни минава над малко високопланинско селце и се заех всеки ден в един и същи час да насочвам далекогледа си към него. И всеки ден селцето си беше там, при все че предния ден го бяхме подминали. Нещо повече – когато зърнах селцето за първи път, там имаше пазарен ден. Хора и добитък едва се разминаваха между цветните, отрупани със стока сергии. На следващия ден лещите на далекогледа ми уловиха абсолютно същата сцена. Оживлението и врявата на пазарния ден се повтаряха отново и отново.
С течение на времето (ако изобщо можеше да се каже, че то наистина тече!) започнах да забелязвам и други повтарящи се периодично сцени. Подплашено добиче, преобърната кола, животинче сред гъсталаците, което се измъква на косъм от ноктите на граблива птица… Не само навсякъде около мен, на борда на галеона, но и в ширналия се под нас свят, докъдето погледът ми стигаше, всичко бе еднакво като в предния ден. Тогава разбрах, че не само корабът ми е в плен на това еднакводневие (или „темпорален стазис“, както се изрази докторът). До ръба на хоризонта всичко, което виждаха очите ми, изглежда, бе уловено в капана на странния феномен.
Може би се питаш защо не приземих галеона и не отидох да видя всичко отблизо със собствените си очи, но ти напомням, че не желаех да будя подозрения или да всявам смут сред екипажа. Истина е, че повечето от тях сякаш не забелязваха нищо необичайно и дори сами повтаряха действията си ден след ден, но все пак не исках да поемам излишни рискове.
Когато се отбих до лабораторията на доктора, за да споделя с него наблюденията си, той имаше доста угрижен вид, който стана два пъти по-угрижен, след като чу новините.
Бих изпаднал в отчаяние, но забелязах, че дори това нещастие имаше своите положителни страни – провизиите на кораба ми не намаляваха, запасите ни от храна и вода оставаха непокътнати, а трюмовете – пълни. Така че поне нямаше да умрем от глад и жажда. За да потвърдя напълно това свое заключение, самият аз реших да проведа един научен експеримент – устроих скромно пиршество за целия екипаж. В компанията на кормчията, навигатора и още няколко души сред моите приближени, се преборих с едно каче с осолена херинга, която пуснахме да плува в няколко бутилки от най-доброто отлежало вино от семейната ми изба. На следващата сутрин се втурнах право в камбуза и за моя радост, запасите ни бяха почти непокътнати. С изключение на качето с херинга и бутилките с етикети с бащиния герб, с които лично се бях справил, всичко си беше отново по местата, сякаш не е било докосвано.
Мнозина на мое място биха се отдали на гуляи и празненства, но не и аз. По природа съм енергичен и бездействието направо ме убива (и то в доста буквален смисъл, както скоро сам ще разбереш). Нямах никакво желание да прекарвам дните си по подобен бохемски начин, а и не бих могъл да съм спокоен, докато мистерията на повтарящите се дни остава неразгадана.
Да не говорим, че въпросите, които глождеха ума ми и не ми даваха мира, се множаха постоянно. Защо освен мен, доктора и най-близките ми съратници, никой друг от Небесните негодяи не забелязваше състоянието, в което се намирахме вече десетина дни? Те сякаш нямаха спомен за това, което са вършели вчера и днес го вършеха отново. И още – защо някои вещи, като се започне с целия галеон и се стигне до повечето ни хранителни запаси, се връщаха на първоначалните си места непокътнати, докато при други – например тефтерчето на доктора, качето с херинга или резките по гредата в каютата ми – промените не изчезваха?
Честно казано, сам едва ли някога щях да успея да намеря отговор на тези въпроси. Но за моя изключителна радост, не бях сам! По щастливо стечение на обстоятелствата на борда на „Облачният галеон“ бе един от най-големите умове на нашето време. Надявах се, че докторът ще оправдае репутацията си и ще съумее да разреши загадката! Разбира се, предполагах, че когато това разрешение дойдеше, то щеше да е изумително и невероятно. Но нищо не би било в състояние да ме подготви за откритието, до което достигна прочутият изследовател.
Бяха изминали вече близо десет дни, откакто докторът започна своите експерименти. Той пожела отново да го посетя. Когато открехна вратата, по вида му се четеше умора и недоспиване, но очите му искряха от вълнение. Надзърнах през рамото му и успях да видя покритата с чертежи черна дъска, разпилените наоколо бележки, осеяната с всякакви разпръснати прибори и инструменти лаборатория, а в дъното ѝ – нещо доста едро, покрито с бяло платно.
След като се увери, че съм сам, докторът ме пусна да вляза, а щом пристъпих в лабораторията, той побърза да затвори вратата зад гърба ми и без да ми даде възможност да попитам какво е голямото, покрито с платно нещо в другия край на стаята, трескаво заговори: