Радослав Бимбалов представя хипнотичния роман „Екстазис“

Плътна и приласкаваща проза, същевременно интимна и изящна, но и безпощадна в мощните си прозрения за съвременния свят

С появилия се преди година сборник с разкази „Млък“ рекламистът и общественик Радослав Бимбалов се спусна по тесните улички на големите литературни търсения и веднага се превърна в едно от незаобиколимите имена на съвременната българска проза.
Сега проницателното перо на писателя се завръща с пълна сила с хипнотичния роман „Екстазис“ – плътна и приласкаваща проза, същевременно интимна и изящна, но и безпощадна в мощните си прозрения за съвременния свят.

Михаил е невидим. Не може да го видите или да го усетите. Той идва от вляво –  място, където спомените се запазват, но чувствата и имената бавно избледняват. Задачата му е да събира и съхранява последния дъх на умиращите хора. Но понякога дори вляво се случва нещо, което променя правилата завинаги.

А кое е това, което може да победи смъртта и да обърка дори създателя? Кое е това място за дишане, без което животът би бил невъзможен?

Триумф на фантазията и ювелирното писане, „Екстазис“ е свидетелство за новаторското майсторство и тънкия психологизъм, с които Бимбалов оголва човешката душа и припомня изконни  ценности.

Този деликатен роман с вещ усет към езика ще има премиера на 17 май 2023 г. Малко след  19:00 ч. в Аулата на НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ (ул. „Стефан Караджа“ 20) из вълнистите дихания на „Екстазис“ ще ни преведат писателят, журналист и литературен критик Митко Новков, журналистката Силвия Недкова и писателят и главен редактор на издателство „Сиела“ Захари Карабашлиев. А великолепната Яна Титова ще ни покани за момент да напуснем реалността със специален откъс от  „Екстазис“.

ПРОЛОГ
* * *
В
НОЩНИТЕ
ТРЕВИ
СВЕТЕШЕ
шпалир от чифтове малки очи. Знаех чии са – лисичета, наизлезли от храстите. Двете гуми шумно дъвчеха тревата. Мъжът, вкопчен в кормилото, нахилено поемаше мухички с всяка глътка вятър. Бях яхнал седалката зад него и го виждах отблизо – нищо не бе останало от кроткия човек, когото срещнах онзи ден. Лицето му бе изкривено от еуфория, обезобразено от неописуемото удоволствие да препуска с огромен, ръмжащ мотоциклет насред абсолютен мрак.
Фарът не беше включен, нямаше смисъл. Мъжът, който натискаше докрай ръчката на газта, по рождение живееше в постоянна тъмнина. Сега ми се стори, че незрящите му очи горят – иначе мътните му, безцветни зеници искряха налудничаво, втренчени в нищото.
Аз виждах въпреки нощта. Летях на задната седалка на мотор, управляван от слепец, през настръхнали треви. Знаех какво предстои, естествено. Затова и не трепнах, когато задната гума поднесе и мотоциклетът започна да се върти през трънаците и стреснатите лисичета, мачкайки мрака като подивял, лъскав пумпал. Стигнахме до ръба на внезапно появилото се дере и литнахме надолу. Падахме кратко. Мотоциклетът се разби с ужасен трясък в морските скали, а огънят лумна, за да ни усмири в кротък, фатален край.
Трябваше да съм умрял там, долу, заедно със слепеца, подкарал този мотор, но нямаше как. Умрях години преди това.
ПОМНЯ
СВЕТЛИТЕ
ОТИШЛИ
СИ
дни, когато слънцето хрупаше житата встрани от пътя. Босите нозе на Лара, качени безгрижно на таблото, зяпаха през предното стъкло, смехът ѝ литваше през отворения прозорец, за да се гони с пеперудите. Без да изпускам поглед от пътя, усилвах музиката, а пръстите ми се шмугваха в червеникавите шубраци на косите ѝ. Тя грабваше дланта ми, завърташе я към лицето си и допираше топли устни. Дъхът ѝ тръгваше по кожата ми, пропълзяваше нагоре към раменете и повдигаше косъмчетата на врата ми, за да завие към лицето и да се слее с моята почти невидима усмивка. „Ще бъдеш винаги с мен, нали?“ – опитваше се тя да надвика вятъра и музиката. „Отвъд и обратно“, изкрещявах аз своята вечна парола.
Лара. Момичето с ръждивите коси, както обичах да ѝ казвам, за да вадя от нея онзи бълбукащ смях, извиращ през мекото на устните ѝ. После я оставях да ми се нахвърля и да ме ръфа по врата с ръмжене, което вибрираше чак в пъпа ми.