Книжен ъгъл

Хенинг Клювер ви кани на пътешествие, за да ви разведе из най-живописните кътчета и тайни пещери в Сардиния, да ви запознае с модни дизайнери и награждавани автори, да разкаже за архитектурата, зашеметяващите фестивали и традиции в това изумително средиземноморско райско кътче, както и за кулинарните изкушения, които ви очакват там.
Островът се отличава от всеки друг с пъстротата и разнообразието си – от университетското градче Сасари, превитите от вятъра дъбови гори на север, красивите плажове на запад или овчарските планински селца във вътрешността, до изумруденото крайбрежие Коста Смералда на изток, богатите маслинови горички в равнините и палмовите дръвчета на юг в Каляри...
Настанете се удобно с чаша вино и се насладете на изящния разказ на Клювер за този остров на копнежа!
Хенинг Клювер пише за различни страни. Автор е на десет книги, сред които „Италия отвъд клишетата“. Съпругата му е родом от Сардиния. Следва откъс.

Меланхолия и очарование

Местоположението на острова обяснява много неща. Тук няма да попаднете на екстровертни личности, които си тананикат докато работят, винаги са готови да се пошегуват и приемат живота леко. Мълчанието, според писателката Микела Мурджа, е най-разпространеният диалект тук. И както сардинците са склонни да възприемат външния свят като чужд (което важи със сигурност и за други местни култури), така и те съответно биват възприемани като чужди (което е по-малко типично за други страни). На Сардиния, повече отколкото на другите големи средиземноморски острови, имате усещането, че сте „далеч от всичко“. Isola е латинската (а и италианската) дума за остров. Да бъдеш изолиран, жител на остров – всичко това е част от дълбокото усещане на всеки сардинец.
В миналото местообитанието на всеки жител не било заобиколено от море, а от дива планинска земя и непристъпни гори. Всеки е бил сгушен и познавал хората от съседното село само по слухове (или се запознавал с тях при ожесточени битки). Собственото село обаче било остров. Писателят Марчело Фоа, който е роден в Нуоро, ми разказа в едно интервю:
– Звучи парадоксално, но до един определен момент сардинците не са обикаляли из Сардиния. А сардинците са били много, това е било и продължава да бъде малък континент. Северът е по-урбанизиран, земеделието е по-развито, може да се каже, че северът е „генуизиран“, което важи и за каталунския анклав Алгеро. След него идва центърът, старото сърце на Барбаджа, просторната земя на пастирите. Югът, от друга страна, е по-индустриализиран, но и повече левантийски. От различни гледни точки той е много по-близък до Африка, с гъсто населени градове, хора с по-тъмна кожа, къдрава коса, друга кухня, различно поведение и съвсем друг език. Тези части на Сардиния са живеели заедно, имало е известен обмен, но само на най-необходимото. Хората просто не са пътували. Мисля, че до поколението на моите прабаби и прадядовци никой не е ходил на море, никой не е виждал морето. Морето сякаш не е съществувало. Каква би била причината да го видят?В отчасти автобиографичния си роман „Козима“ писателката Грация Деледа, която също е родена в Нуоро, и през 1926 г. е удостоена с Нобелова награда за литература, описва как 14-годишната Козима стига до брега и поглежда надолу от една скала: „Тя видя голям сияещ меч, който беше сложен в подножието на скалите като знак, че островът е откъснат от континента и трябва да остане завинаги така. Това било морето, което Козима виждала за първи път“. Континентът, това е Италия. А когато сардинец говори за континентална Италия, той и днес я нарича просто continente.

Според немските пътеводители за Италия отпреди 1952 г. сардинците били „дребни, тъмнокожи и добре изглеждащи хора, които не се чувстват принадлежащи към италианците. Вследствие на независимия дух „континентът“, както го наричат, изглежда много по-отдалечен, отколкото е в действителност.“ А няколко години по-късно немският журналист и туристически кореспондент Екарт Петерих пише за пейзажа: „Съчетана с оскъдната растителност, девствената приказност на скалите събужда първоначално меланхолично чувство, а след това очарование и възторг. Чувствахме се уединени и изолирани, сякаш от останалата Европа ни дели много повече от Тиренско море“.
Томас Мюнстер (1912–1983) е попаднал на острова ненадейно. По време на Втората световна война, на път от Африка към Германия, самолетът му кацнал аварийно в Сардиния. Разболял се от малария и останал по-дълго от предвиденото. И се влюбил в земята и хората. През 50-те години на ХХ в., след края на следването си, той много пъти се е връщал тук. В дневника си „За Сардиния само с добро“, който бил издаден през 1958 г. в Мюнхен, а междувременно е публикуван от издателство „Il Maestrale“ в Нуоро, той разказва за срещите си по време на всички тези пътувания. Мюнстер описва една страна, която все още плахо открива модерния свят, както и обратното – светът тепърва открива нея: „Едва през последните няколко години, откакто маларията беше изкоренена с прословутото ДДТ, островът попадна в полезрението на Европа“. И който има смелостта, „въпреки всички смразяващи легенди, които се носят за Сардиния, да прекоси бреговете, той и днес може да се чувства откривател“.
Междувременно много неща са се променили, в това число и сардинците, които са излезли донякъде от изолацията си. Днес по-голямата част от тях в качеството си на италиански граждани се опитват да допринесат с богатите си местни традиции за една Европа на регионите. Като един от петте автономни региона на Италия (заедно със Сицилия, Вале д’Аоста, Трентино-Южен Тирол и Фриули-Венеция Джулия) те разполагат с по-големи възможности за самоопределение от районите с нормален статут, но изпитват трудност да ги използват. Марчело Фоа го обяснява така:
– Проблемът ни е, че исторически погледнато, сме свикнали да ни управляват отвън. Въпреки цялата риторика, имаме проблеми със самоуправлението. Горди сме, готини хора сме, понякога сме и престъпници като навсякъде другаде, всичко това е истина. Но в исторически план са съществували финикийците, римляните, каталунците, испанците, генуезците, пизанците и пиемонтците. Създало се е впечатлението, че Сардиния я е имало за всички, но не и за самите сардинци.
И до днес подсъзнателно хората тук продължават да подхранват представата, че не са си сами господари. Същевременно се чувстват почти физически свързани със своя остров, когато трябва да го напуснат, усещат болка, а докато са в чужбина, ги мъчи „геологичен копнеж“ (според Джорджо Тоде) по родината.