Книжен ъгъл

Талантливият млад писател Георги А. Николов, когото българската публика вече познава със сборника „Инструкции за направа на тигър“, се завръща на родната литературна сцена със забележителния роман „Длани“ – модерна притча за бащите и синовете, за безтегловността на спомените и неизличимия печат на миналото.
От София до мистична Камбоджа, по „Длани“-те на тази откровена изповед за човешката болка се пресичат незаобиколимите линии на живота и смъртта, на омразата и любовта, на прошката и огорчението. „Няма нито зли хора, нито зли деца. Има ранени такива, с вътрешни части, счупени на парчета, при кого от обстоятелства, при кого от други хора.“
Може и да се опитваш да изтръгнеш миналото от себе си, но точно като упорит плевел, то винаги намира начин как да прорасне в теб отново. Това ще осъзнае Георги – един мъж, заминал в далечна Камбоджа, за да избяга от миналото си. Но хилядите километри разстояние няма да попречат на една новина да го застигне: баща му е починал.
Нито съпругата, с която е започнал нов живот, нито така дълго чаканото дете не могат да надвият повика на кръвта. Георги ще трябва да се завърне обратно в София, за да почете човека, когото дълги години е презирал. Присъствието му трябва да е мимолетно, почти незабележимо. Защото родните градове винаги крият опасността да те завърнат към себе си и да те погълнат отново.
Колкото и да бяга обаче, „Длани“-те на миналото най-сетне го сграбчват. В България Георги отново ще трябва да крие белезите от необикновеното си заболяване. Ще трябва да се изправи очи в очи с майка си – и с последиците, които заминаването му е оставило след себе си. Ще разбере, че една от най-близките му приятелки го е използвала за модел на успешен комиксов герой. И ще се върне обратно в обувките на онова боязливо и несигурно дете, чиито страхове все още дремят в него.
Заплетен в собствената си вина, Георги ще трябва да намери начин да се прости с баща си. Но веднъж прибрал се, ще може ли да избяга отново?
Зрял и проникновен, романът „Длани“ дава модерен отговор на някои от най-непреходните въпроси за човешките взаимоотношения и се впуска в търсене на онази „машина за щастие“ (по Бредбъри), която изкоренява всички страдания.
В блестящия разказ на Георги А. Николов и любовта, и прошката се крият в собствените ни „Длани“, само трябва да се осмелим да ги разтворим. Следва откъс.
 

През нощта майка ми се появи на портала като уплашено дете. Беше с жълта нощница, с глава, наведена настрани, и със стиснати юмруци. Не виждаше, че съм буден – бях стоял до късно, тършувайки из интернет, – и реших да зачакам тя да проговори първа. Помислих, че ще си тръгне, когато каза:
– Не мога да спя, мамо.
– И аз – отвърнах. Тътрейки крака, тя се доближи и седна на леглото.
– Ще дойдеш ли малко при мен? – рече. – Да постоим заедно. Като си тук и все се будя, мислейки, че е баща ти. Знаеш, че той цял живот беше в тази стая, на бюрото. Обърнах глава назад. Раираният стол, комбинацията от червено, черно и жълто със сигурност беше престъпление все някъде. Скърцащите колела отдолу проскърцаха в ума ми, листовете, бухнали като несресана коса от бюрото, се поклатиха, сякаш всяко чекмедже беше гладна за целулоза уста. Съзнах, че е немислимо за мен да преместя тази мебел, та да не трябва да я гледам, въпреки че беше просто купчина дъски, съчетани с цел.
– Да, ще дойда за малко – рекох.
Държах ръката ѝ, докато не заспа. Не мислех за нищо особено, което беше добре дошло. Умът ми беше твърде уморен, за да се справи с всичко ново. И с всичко старо, подсмихнах се. Имах чувството, че бяхме на гробищата преди седмици, а не същата сутрин, че бях слязъл от самолета в някой сън.
Беше се борила за него. След любовниците, след скандалите. Заканваше се, че ще го напусне, откакто бях жив, но така и не го стори. Често събираше куфарите ни, обявяваше, че няма да се върнем повече. Седяхме в близкия парк, само аз и тя, докато не се свечереше. Гледахме как децата се тълпят, после си отиват. Градинката опустяваше. В тези мигове се чудех къде ще живеем. Беше ме страх. Понякога стояхме до късно вечер. Но залезеше ли слънцето, майка ми помъкваше куфарите обратно. С баща ми не си казваха и дума. Той бе все така на бюрото си. Може би не беше забелязал, че ни е нямало.
Тя каза нещо насън. Пуснах ръката ѝ. Събуди се, но я успокоих отново. Клепачите ѝ се затвориха, тежки като последни думи.
Запалих лампата, преди да седна на бюрото. Бях сам самичък в дом, в който не желаех да бъда. Бях се разсънил. Обърнах глава към спалнята отсреща, да не би майка ми да се стресне отново, но не чух и звук. Седнах на стола и внимавах да разпределя тежестта си, че да не скърца. Но скърцаха само колелата. Ако не се мърдах много-много, нямаше да вдигам шум.
Пред мен бяха последните записки на баща ми. Не бях подготвен за това. Помислих, че е шега, но майка ми не беше премествала документите, сякаш бяха археологическа разкопка. Като трагичните военни хроники от някоя битка го имаше и последното недовършено изречение на писаря. Ръката му беше пипала химикалката, езикът му беше плюнчил пръст, за да отгърне края на листа.
За миг си помислих, че ще открия писмо до мен. Последна молба или, кой знае, извинение. Дума или текст, свързани със сина, който беше забравил. Но изреченията бяха научни и бяха предназначени за новата книга, по която е работел. Бяха свързани с Демир баба, един от великаните в българската митология и събрат на Крали Марко. Беше писал за Исперих. Магическото място, където децата вярваха в гиганти и безсмъртие, а аз бях просто поредният вълк в човешко тяло. Исках да зачета, но нещо ме спря. Беше като да стоиш пред горещ котлон – тялото ти шепти да пребориш любопитството, но не го докосваш.
Вместо това взех нов лист, който положих върху записките, и хванах друга химикалка от купчината на бюрото, която разписах с мъка. Прекъснатите драскулки отключиха нещо, както древни символи отключват портал.
Думите започнаха да се точат, както въжетата на мост се опъват от единия до другия бряг. Не ги измислях, та не мога да нарека това, което пишех, „съчинение“. Имаше част от мен, която бе мислила за задачата на чичо ми през цялото време – докато умът ми беше зает с Мони, със Санди и аптеката, с приказните герои в бара. Знаех, че щях да изпълня занятието, колкото и да се противях. Властта, която чичо ми притежаваше все още над мен, беше така неоспорима, че дори сам се убедих: искам да напиша нещо, имам нуждата. Не бях поданикът, изпълняващ кралското задание, а творец, който действаше по замисъл от свише. Не бях изпитвал подобна нужда от дете. Не бях и писал на ръка оттогава. Мускулите в китката ме свиха, болката от ухапването на майка ми ме проряза. Това не беше нарушение на догмата ми – „Нищо фантастично, докато свят светува“, но не беше и елегия или ода. Не бях Овидий, заточен на Черно море, бях напуснал Рим по свое желание. В ума ми изскочиха гласовете на Стайнбек, на Джойс. Хвръкнаха фрази от Дикенс, изречения от Оскар Уайлд. Но никой от тях не взе превес. Нямаше да напиша речта си с гласовете им, защото не пишех реч. Описвах нещо, което наблюдавах, не съчинявах. В началото се чудех какво трябва да кажа. Може би трябваше да говоря, сякаш ме беше имало през цялото време. Сякаш не бях заминал. Или пък беше удачно да се премахна от уравнението и да запълня листовете с детски спомени? Татко беше такъв, онакъв. Трябваше ли да величая смъртните, или да ги укоря, за да отвърнат в упор? Отговорът дойде почти като в сън – „не прави нищо от това“. Нямам обяснение за това, което се случи тази нощ. Смея да твърдя, че методиката му е по-сложна и неразбираема от човешкия генетичен код. Когато завърших текста, беше сутрин. Символите, които познавах от дете, ми се сториха като скрит зад непознати форми език, като лабиринт от сън. Почеркът ми лудуваше като танцьорка на канкан из пожълтелите листа, а написаното почувствах срамно, сякаш текстът бе проектиран из целия свят, докато го бях писал.