Книжен ъгъл

Силно ме занимаваше Бюлетинът за нивото на река Дунав, излъчван следобед, не помня точно в колко часа, на български, руски и френски език. Слушах го почти всекидневно, а в ума ми се въртяха някакви абстрактни представи за реката, която никога не бях виждал (освен на картата в учебниците на брат ми). Този бюлетин сякаш символизираше стабилността на света, в който живеех, неговата непоклатимост, вечност. Там някъде Дунав си течеше, „тих и бял“, и променяше нивото си, а едни добри чичковци го измерваха и после ни съобщаваха резултатите; там корабите плаваха в двете посоки към непознати градове като Мохач, Братислава, Виена, Турну Северин… Спокойно си плаваха, защото речното ниво беше измерено и съобщено по моето радио „Филипс“. И така всеки ден, месеци, години, цяла вечност. Неотвратимо. Много-много по-късно една близка жена ми сподели, че изпитвала подобни чувства, слушайки Бюлетина по радиото; даже ги описа тия свои чувства несравнимо по-образно, отколкото аз го умея. Но тъй като нея сега я няма на тоя свят, не бих могъл да се възползвам пълноценно от думите ѝ.
В най-голям захлас слушах френскоезичната част на Бюлетина, изпълнявана перфектно от преводача Кирил Богоявленски, чието име тогава не знаех. Научих го, когато пораснах и се сприятелих със сина му Андрей, лека му пръст (което, разбира се, е съвсем друга история). Във френския език има магия, мелодиката му е подходяща за разказване на приказки, за пеене на шансони, а старият Богоявленски не само го владееше до съвършенство, но и притежаваше гласов артистизъм, който превръщаше в звукови картини скучното изреждане на стойностите в сантиметри. Запомнил съм как аристократично произнасяше „ниво пребю“ или „тандандс а ла без“, разпалвайки въображението ми да дава на тия неведоми кабалистични слова невероятни смисли. Ето затова не съжалявам, че не научих френски, макар днес да знам какво означава „ниво пребю“. Така просто си пазя магията…[1]
Имаше и един странен персонаж, изявяващ се често по радиото. „Ходско Боден“ бе името му. Той се появяваше винаги, когато съобщаваха за предстоящи културни събития. Говорителят четеше усърдно, че там и там, в еди колко си часа, ще се състои концерт, рецитал, спектакъл, прожекция и пр. И накрая тържествено произнасяше „Ходско Боден“. Какво правеше тоя човек навсякъде, колчем се зададеше подобно мероприятие?! Питах се аз, дори се опитвах да очертая мисловния му образ на супер културен герой, присъстващ на толкова места едновременно; питах се, но така и не ми ставаше ясно що за личност бе той всъщност. Докато един ден не разбрах – от баба, Йосиф или някой друг – че то не било „Ходско Боден“, а „Вход свободен“. Ще рече на тия културни мероприятия се влизало без пари и без билет. Малко е да се каже, че бях разочарован от тая слухова заблуда – просто един от детските ми митове беше разрушен завинаги.
Помня следната песничка:
Клан, клан, недоклан,
дран, дран, недодран,
печен, печен, недопечен
яден, яден, недояден.
дето бодна, кръв пускам…
Ставаше дума за един козел. Детска радиопиеса беше, по приказка, ама коя приказка? Малкият Амчо не знаеше, не го и вълнуваше, докато големия Алберт тъкмо наопаки.
Как коя приказка! – „Клан-недоклан“ на Ран Босилек. Не, същата, но на Дядо Благо. Неговата, оказва се, е по-стара. Пак не – народна приказка било, прочетох. Разгледах различните варианти, даже изслушах драматизацията на „Балкантон“ от 80-те години. Не беше моята, съвсем другояче звучеше, песничката я нямаше, любимата ми песничка. Този клан-недоклан така силно изумяваше моето крехко Аз, че по свой начин се идентифицирах с него, струваше ми се, че сам съм си нещо недоклан и недодран в моята самотна обител.
Не, май не е било така. Сигурно съм си представял не козел, а някакво свръхсъщество, герой с безкрайни възможности – върколак, пълтеник (така го произнасяше баба, когато се тюхкаше, че не искам да спя), опълчил се срещу света, който от своя страна се боеше и му се подчиняваше. Клан-недоклан означаваше всичко онова, което Амчо не беше и не можеше да бъде. Личност. В литературата отрицателният герой повечето пъти е личност. По-достоверен е от положителния.
Песничката и до ден днешен си я тананикам. Що се отнася до вариантите на приказката „Клан-недоклан“, в зряла възраст се убедих, че и големите писатели са се преписвали един друг, а взети в комплект – от фолклора.
Имах и други любими предавания. В захлас слушах множеството радиопиеси, излъчвани често, хумористично-сатиричните драматизации; те, въпреки идеологическата си подплънка, бяха майсторски режисирани и изпълнявани от талантливи артисти. „Костадин и Миладин“ например представляваше нещо като сериал, с главни изпълнители Пенчо Петров и Петко Карлуковски. Доколкото помня, без да мога да се закълна, че е вярно, двамата играеха хитри селяни, дребни мошеници, остапбендеровци, опитващи се да се облагодетелстват за сметка на ТКЗС-то или друга част от народното стопанство. Попадаха в комични ситуации и вместо да излязат на далавера, неизменно те се оказваха измамените, прецаканите, както днес бихме се изразили. Съдържанието на радиосериала може и да съм забравил, ала гласовете на тия невероятни актьори няма да забравя никога.
Като по-голям често се мотаех из коридорите, стаите и студиата на Радиото. Вики обичаше да ѝ бъда пред очите, по-спокойна се чувстваше, а на мене ми беше интересно, особено когато присъствах при сглобяването на някое предаване под нейна редакция. Тогава всичко предварително се пишеше (на ръка, на машина), редактираше се, преписваше се от машинописки, после се записваше на магнетофон, монтираше и прослушваше – политиката бе такава, да има контрол, а иначе казано, цензура. Виждах живи актьори, говорители, тонрежисьори, микрофони, апаратура, въобще чудесии всякакви. Разнасяха се едни големи кутии с магнетофонни ленти, влизаше се в обезшумени помещения, където светеха едни лампички, червени и зелени, подобни мини светофари има и сега, само че всичко по студиата е в компютри и мига значително повече.
Не станах радиожурналист, въпреки че понаучих някои неща от занаята, а и направих някои предавания като студент, че и след туй. Не станах, така се стекоха обстоятелствата – което е друга история, чието място не е тук. От това най-разочарован беше баща ми; той си мечтаеше да ме види как продължавам неговия и на мама път. Но топлите си чувства към радиото съм запазил и до днес. Останах си слушател. Слушам постоянно – и докато пиша дори (сега). Поканят ли ме да участвам в някое предаване, тоя път на живо, ужким без цензура, с удоволствие се отзовавам. Сигурно сантиментите ми идват от факта, че родителите ми са оставили много от себе си тъкмо там, в Радио София.
През 50-те години обаче професията радиожурналист, доста престижна по-късно, не беше понятна на мнозинството от населението. Повечето средностатистически българи си мислеха, че да работиш в Радиото означава… да говориш по радиото. Или да пееш. Или да свириш. Баща ми много се забавляваше с това недоразумение. Чух го веднъж да разправя как някакъв човечец – може и чиновник да е бил, или милиционер, не разбрах точно, – като научил къде си вади хляба, първоначално го изгледал подозрително, а сетне му рекъл: „Добре, айде изкарай ми сега една народна песен“. Искал да му пее! А татко редактираше външнополитически материали и пишеше коментари по международното положение. Громеше империализма, който прогниваше все повече и повече. И единственото, което можеше да стори в дадения случай, бе да му изрецитира един свой коментар.
Баща ми се глумеше над проблема как да обясниш на такъв „казалино“ – т.е. новопокръстен гражданин (София беше започнала да се пълни с такива), че в Радиото не работят само хора, които пеят и говорят пред микрофона. Че непременно трябва някой да подготвя онова, дето се говори (пък и пее), да стои някъде отзад, в сянката на чуващото се откъм вълшебния апарат. Макар и невръстен, аз не си мислех, че щом мама и татко се трудят в Радиото, те непременно ще се чуват в ефир. Наясно съм бил май, че нещата са по-сложни, отколкото си ги представят мнозина, чието интелектуално ниво не бе по-високо от това на едновремешните зрители на „Многострадална Геновева“.
Аз също съм имал проблеми с въпроса „какво работят майка ти и баща ти“. Казвах, че са редактори в Радиото. А човекът отсреща недоумяваше, искаше повече конкретика: „Говорят ли, или пеят?“ – в общи линии до това се свеждаше алтернативата, до там се простираше цивилизационното равнище на питащите. Искаше ми се да им отговоря по най-справедливия начин: „Не, глупако, те пишат или поправят написаното от други“. Опасявах се обаче, че даже да спестя обръщението, работата още повече ще се забатачи. Та затова обикновено се измъквах с някоя неопределена объркана фраза, която хем да пресече любопитството им, хем да ми спести конфузията да показвам някому колко е невеж. Убедил съм се, че когато кажеш някому нещо сложно и неопределено, той най-често губи интерес към темата, не задава повече въпроси, може би за да не го помислят наистина за глупав.
………………………
Баба Бука и нейният син. Още едни комшии от „Странджа“, които могат да се определят като чешити. Кръщавам тази непретенциозна женица „баба Бука“, защото не знам името ѝ и надали някога съм го знаел. Посивяла, може би на годините на моята баба, тоест около и малко над шейсетте, тя също живееше на отсрещната страна на улицата заедно със сина си. Той, стар ерген, възнисък (външността му не мога да опиша, а не искам да я измислям), само се вясна при нас, докато ние с Рашел гостувахме в къщичката им и ядяхме бонбони „Лакта“. Баба Бука помня като тиха, но винаги угрижена, може би по причина, че нейният син не искаше да се ожени. Бонбоните „Лакта“ не ми бяха любими, но с това ни черпеше. Евтини бонбони.
Буко, така ще го кръстя пък сина, беше радиотехник, рядка и прелюбопитна за мен професия – знаете, аз обожавах радиото и радиоапаратите. Той поправяше радиа, но дали вкъщи го вършеше или имаше работилничка на друго място, не разбрах. Но че това му е занаятът се познаваше още щом прекрачиш прага им. В тясното холче ме втрещиха безбройното количество радиоапарати, едни в комплектовано, други в разглобено състояние. Най-различни модели, както отпреди Войната, така и ново производство, по-големи и по-малки, западни и социалистически. Незабравима гледка, да се чудиш къде си попаднал – в антикварен магазин или в музей (въпреки че в музей дотогава не бях влизал, след години ми предстоеше да им се нагледам).
Явно Буко, освен че поправяше, колекционираше радиоапарати. А може би и продаваше, кой знае. Повечето от тях бяха подредени на полици покрай стените, един над друг или един върху друг. Чак до тавана на тясното холче. Имаше и на бюфета, и на масата, даже на пода. Най ме впечатли едно радио, което хем изглеждаше разглобено – кутията му я нямаше, хем свиреше. Баба Бука тъкмо него беше пуснала да слушаме, докато си приказваха с моята баба. Аз не обръщах внимание какво си казваха, бях зяпнал и не можех да се нагледам на свирещото радио без кутия. Двете пък не обръщаха внимание на мен, споделяха всяка собствената си несрета.
Сега си давам сметка, че да разглеждаш подобно техническо устройство отвътре (и то докато работи!) бе рядък шанс тогава. Частите блестяха, говорителят леко вибрираше – като се вгледаш, мърдането се забелязваше с просто око и извикваше възбуждащи тръпки. А как само светеха лампите: някак тайнствено, космическо, извънземно.
Молех Рашел да ме заведе пак при баба Бука, за да гледам радиата. Е, веднъж ме заведе. Ситуацията горе-долу се повтори. Буко си беше останал ерген, бабите си ожалваха живота, апаратите си стояха, не знам дали бяха станали повече. После се преместихме на „Борис“ и нямам представа как са се развили събитията около тях.
…………………………..
Ефектът „Бралт“
Съвсем близо до нас, пак около пресечката на „Борис“ с „Парчевич“, се настани един особняк, слабоват, намусен и посивял чичо – поправяч на радиоапарати. Работилничката му носеше странното име „Бралт“, може би „Братя Бралт“. Звучеше небългарски тази фирма, на немски избиваше, а обстановката, видяна отвън, изглеждаше прелюбопитна – подредени на лавици радиа, грамофони, даже и магнетофони, цели или разглобени, повечето отпреди Войната. Наподобяваше интериора у баба Бука и нейния син, към който питаех благоговение.
Минавахме често оттам с Мишо Касабов по нашите си хлапашки дела, спирахме, надничахме през стъклото на позацапаната витрина, ала да влезем не смеехме, защото хем нямахме нищо за поправяне, хем долавяхме, че към двама къдрави сополанковци, горящи от желание да разгледат чудесата на слаботоковата техника, отношението на сърдития чичо едва ли би било любезно. Последното сигурно си го въобразявам, човекът си беше съвсем нормален, но явно си е имал причини да се държи на дистанция.
По едно време на витрината на ателие „Бралт“ се появи стар грамофон, а на стъклото беше лепната изрязана от хартия длан, като допреш своята длан до нея, грамофонът започваше да се върти, светваше и една червена лампичка. Чудо за нас, децата, атракция за по-големите. Фокусът несъмнено беше научно обясним. Като се вгледаш внимателно, откриваш тънка жичка, свързваща шасито на грамофона с хартиената ръка, допирът до нея затваряше веригата и предизвикваше въртенето на диска. Кой да мисли по тия въпроси обаче. Щом минехме оттам, ние се заигравахме с тая въртележка, върху която отгоре на туй се возеха разни дребни джунджурии – куклета и животинки. Все пак внимавахме с Михал да не вземе намусеният чичо да изскочи и да ни подгони. Питам се днес: дали за реклама бе сложил той тази хитроумна измишльотина? Или я бе предназначил за детската публика – за да покаже без думи и жестове своето всъщност сърдечно отношение към нас.
Върти ми се и още един спомен, май повече плод на невръстна фантазия – че под оная хартиена длан, на витрината беше залепена изписана на ръка табелка: „Ефект на Бралт“. Вярно или не, това себеизтъкване на стопанина издаваше един вид самочувствие. Аз не съм случаен човек, сякаш искаше да ни каже той, макар че сега съм само един беден дюкянджия, поправяч на радиа и грамофони.
Трябваше да порасна и остарея, за да разбера истината за фирмата „Бралт“[2]. Наименованието ѝ се състоеше от първите букви на словосъчетанието БРатя АЛТимирски. Неин основател е Сава Алтимирски, родом от Русе, изобретател и предприемач, образовал се в Америка по радио и телевизионна техника през 30-те години, започнал работа там, но завърнал се скоро в България, за да основе заедно с брат си в Русе фирма за собствени модели радиоапарати. Сава конструира първия български радиоапарат с марка „Бралт“ и започва серийното му производство. За да се справи с вносната конкуренция, този технически гений разработва няколко модела, всички по-евтини от западните – като ги видиш на снимка, лъскави и красиви, досущ като чужбинските. Измисля и радиоапарат на батерии, който е особено подходящ за селските райони, лишени от електричество. По време на Втората световна война радиоапаратите „Бралт“ остават предпочитаната техника на родния пазар.
Да видим сега как народната власт цени своите първи технически сили. Вместо да привлече Сава Алтимирски на своя страна и да се възползва от техническите му възможности, за да развие слаботоковата си индустрия, тази власт му отнема всичко придобито и от проспериращ бизнесмен го превръща в прост поправяч на радиа и елекроуреди. Осиромашялото му семейство първо се мести в Търново, а Сава обикаля околните села, за да ремонтира собствените си предвоенни модели или каквото там се намери. Накрая се установява в София, отваря своята работилничка с магически въртящия се витринен грамофон, като закача на стъклото бележка: „Ефект на Бралт“. Който помни, помни, който не – да изпробва магията. Бездруго чудесиите около нас бяха малко.
С времето Сава Алтимирски усвоява електрониката, ремонтира телевизори, транзистори, касетофони. Доживява ХХI век. Умира 95-годишен.
––––––––
 [1] В по-късни години Бюлетинът за нивото на река Дунав се излъчваше в три следобед. Спряхя го през 2016 година.
[2] За следващите редове като източник е използван разказът на Емил Алтимирски за баща му Сава Алтимирски (1907–2002), намиращ се в писмена и видео форма в Интернет.