„Река в лабиринта“ - Мирослав Пенков пристига с новия си роман

Обичаният български писател и явление в родната литература Мирослав Пенков, който от години живее и твори в Америка, ще зарадва многобройните си почитатели у нас със среща на живо този декември по време на XI Софийски международен литературен фестивал.

Авторът на издадения в 11 страни сборник с разкази „На изток от Запада“, романа „Щъркелите и планината“, носител на престижни международни отличия като BBC International Short Story Award 2012 и професор по английски език в Университета на Северен Тексас ще представи най-новия си роман „Река в лабиринта“ пред родните читатели. Събитието ще се състои на 8 декември 2023 г. от 18:30 ч. в Мраморното фоайе на Националния дворец на културата, където в мистериозните води на този майсторски литературен трилър ще се гмурнем заедно с писателя Захари Карабашлиев, който ще модерира разговора.

„Река в лабиринта“ (Сиела) ще излезе на пазара дни преди официалната си премиера, а сред страниците му читателите ще станат свидетели на високо литературно пиршество, което ще ни поведе по мъгливите дунавски брегове. 

На границите между три държави смъртта протяга безликите си ръце от мътните води и размива разликите между добро и зло, а серия от ужасяващи престъпления ще постави под въпрос представите ни за всичко човешко. 

Млада американка изчезва безследно след бурна нощ във видинска дискотека. Игуменът на един манастир насред Дунава е безмилостно убит. А три години по-рано дванадесет безименни момичета намират жесток край, сграбчени в смъртоносната хватка на дълбините на реката. 

Оплетена в мрежа от лъжи и корупция, полицейската инспекторка Алла Каренина поема по тънката червена нишка, която свързва трите случая. Ще успее ли Каренина да намери изход от дяволския лабиринт, чийто мрак бавно я поглъща? В свят като този, в който смъртта е ловецът, нима за плячката има надежда?

Изгревът е далеч, а нощта е пропита с непрогледен мрак в пристрастяващия роман на Мирослав Пенков. Едновременно близка и лична за българския читател, но и написана с размаха на най-големите трилърови писатели по света, „Река в лабиринта“ още веднъж изтъква майсторството на един незаобиколим глас в родната литература. Следва откъс.

От две седмици е в България, а вече ѝ се гади и от мястото, и от хората. 

Клубът е полупразен. California, изписано с К. Шепа момичета танцуват без особено желание. Шайка момчета, всичките пияни, се мъчат да им привлекат вниманието. Бели, зелени, червени светлини мигат мътно през цигарен дим, гъст и пулсиращ с всеки удар на баса. Ella. Ella. Eh. Eh. Песента свършва, а Риана пак си захапва опашката. 

Най-добре ще е да се върне обратно в хотела. Вместо това тя е на бара и си поръчва джин с тоник, трети за вечерта. Предишните два изпи самичка в стаята набързо, един след друг. Колко е изморена само. Да си мисли за Елена, да превърта наум днешната им грозна свада. Изморена е, а мислите се усукват, преплитат, текат. 

На бара тя слага десет долара, а на момичето зад него – хубаво, русо, с тъжни очи – казва да задържи рестото. 

– No dollars. Плаща се в левове. 

– All I have is dollars. 

– No dollars. 

Момичето вече посяга към питието, когато нечия малка ръка грабва чашата. По бара се плисват джин и тоник. Плисват се и по ръката, а барманката смотолевя ядно нещо на руски. 

– You are American? Американка ли си? Кажи ми как се казваш. 

Говори ѝ някакво друго момиче. В дънки и бял потник. Облизва ръката си, малката татуировка на предмишницата, която блести от разления джин. Дребно момиче, чернокосо. На не повече от осемнайсет. 

– Кажи ми как се казваш! 

Миг колебание. 

– Дженифър. Джени. А ти? 

– Джени. Pretty name. Ще ти купя ново пиене, Джени. I… как се казва? 

Момичето накланя чашата насам-натам. И понеже явно не знае как е на английски „Разлях ти питието“, изпива го на екс. – I drinked yours. И се ухилва доволно от решението си. Зъби, бели като кости. 

Може би е заради джина. Може би заради Елена. Но в това момиче има нещо, на което Джени май няма да устои. Акцентът, разбира се, мек като масло. И очите, черни като зрели череши. Нещо, от което Джени дори не съзнава напълно, че трябва да се пази. 

Щом новите питиета са поръчани и платени, момичето улавя Джени за ръката. Стряскащ жест. Възбуждащ. 

– Come to meet my friend. Да те запозная с един приятел. 

Самотен мъж лежи на диван полумесец в дъното на клуба. Там, където е по-хладно и музиката не е чак толкова силна. Бутилка „Джони Уокър“ на ниската масичка, наполовина изпита, с отлепен в ъгъла черен етикет. Бадеми. Пепелник, препълнен с угарки. 

– Това е Раду. Кой знае защо, момичето прихва. 

– Тя все ми се смее. For her I am big joke. 

Усмивката на мъжа е топла. Топлина има и в начина, по който прегръща момичето и го целува по устните. 

После той прави място на дивана и за Джени – между себе си и Флора. 

Флора, така се казва момичето. 

Хубав мъж. На двайсет и няколко, като Джени. Добре облечен. Копринена риза. Горните две копчета разкопчани, както явно на всички мъжки ризи по тези ширини. 

– Уиски? 

– Цигара? 

Джени отказва уискито. Цигарата обаче приема. Може би така напук, за отмъщение. Колко месеца наред Елена я тормози да спре да пуши. А може би за пръв път от много време насам се чувства истински свободна. Да следва собствената си воля. Кашлицата е ненадейна, остра. Цигарата – по-силна от онези у дома. 

– Американци. – Флора тръсва глава. – Ти да не си от Ню Йорк Сити? 

– От Тексас. 

– Далас! – Раду цъква с език и свива пръстите си на пистолет. – Кой застреля Джей Ар? 

Пак смях. Сигурно затова Джени е така спокойна. Приятни хора. Сякаш ги познава отдавна. А Флора е толкова хубава. В един миг, докато Раду говори нещо, Флора слага ръка на бедрото на Джени. В друг назъбеният нокът на Флора леко драска рамото на Джени, чертае по него кръгчета и осмици. 

– Стига уиски. – Флора махва на сервитьорката да смени пепелника. После сбърчва нос като малко дете и явно друго не е нужно. След минута Раду вече отваря бутилка шампанско. 

– Аз пих достатъчно. 

– No be shy, Джени. – Флора нежно допира чаша до устните на Джени. – Тази вечер празнуваме. 

Какво празнуват? На Джени не ѝ остава време да попита. Раду е този, който задава въпросите. Тя защо е в България? Сама или с приятели? Докога ще остане? И докато Раду разпитва, Джени се улавя как пак си мисли за Елена. Може пък шампанското да ѝ помогне да пресече мрежата, в която се е оплела? Тя грабва чашата и въпреки себе си отговаря на Раду: 

– Дойдох с моята годеница. Да се запозная с техните. Да им кажем, че ще се женим. 

– Годеница! – Флора плясва с ръце, а зъбите ѝ пламват с отразена светлина. 

– И какво казват техните? 

– Нищо не казват. Те ме мислят за нейна съквартирантка. Оказва се, че тя не им е обяснила нито за мен, нито за себе си. Затова тази сутрин страшно се скарахме. След обяд тя ме остави в хотел „Океан“. Взех си една стая, поплаках си, после слязох тук да се разсея. 

Не е сигурна дали я разбират. Но след малко Флора я придърпва с пресилена загриженост, притиска лицето ѝ към костеливото си рамо. 

– Poor Джени. Бедничкото американче. 

Под цигарите Флора е рози, ирис, зюмбюл – замайващ, пленителен аромат. Джени замижава, после пак  отваря очи. Татуировката на Флора е по-близо, по-ясна, макар светът наоколо да е размътен. Змия с криле. С опашка, увита около врата ѝ като примка. 

– Харесва ли ти моят змей, Джени? Ако искаш, ще ви запозная. И пак кристалночистият смях. Но този път Джени не се усмихва. Нещо стиска гърдите ѝ. Сякаш змията. Безмилостно, бавно. После тежестта изчезва. Ръката на Флора е така приятно топла. Дъхът ѝ – така сладък, като полски цветя. 

От разговора Джени разбира, че Флора и Раду живеят тук, в България, но че не са точно българи. Власи са, казват ѝ. Други хора. Със свой език, култура, история. И утре двамата щели да ходят в Румъния по работа. 

– И аз някой ден искам да ида в Румъния. – Джени долавя гласа си чужд и далечен. – Сигурно е красива държава. 

– Красива. Жалко само, че е обитаема. 

И пак смях. И пак шампанско. И пак Флора плясва.

 – I have idea, Джени. Да идем сега. Да погледаме звездите от румънския бряг. 

– Не. Аз се прибирам в хотела. 

– Ние ще те върнем в хотела. Don’t worry. Be happy. 

И изведнъж, въпреки изпитото, Джени усеща прилив на страх. От онова, което я чака утре. От неизбежния разговор с Елена. За връзката им. За посоката, в която са поели. А тя не иска да си говори за посоки. Тя иска да си стои тук, на този диван, олекнала от грижи. Да чезне в неразбираемите приказки на Раду. Да вдишва аромата на Флора, да гледа как Флора навива косите ѝ с пръст. 

– Please, Джени! – Флора сплита ръце, пак по детински нетърпелива. – Минаваме моста и след половин час се връщаме. We have fun tonight. 

Няма как Джени да не съзнава, че губи контрол. Че от нея се иска да стане и да си отиде. Защо тогава не се вслушва в този вътрешен глас на разума, на спасението? 

На излизане, докато тримата пресичат дансинга, Джени стъпва накриво и чупи едното си токче. Обляга се на гърдите на Раду. Оставя Флора да ѝ събуе и двете обувки. 

– Не ти трябват обувки, Джени. You can stand under my umbrella. 

Нов кикот и Флора захвърля обувките далеч назад, към дивана в дъното. 

Музиката ехти замайващо силна. Пак Риана, оплетена в безкрайна примка. Магическо, неземно заклинание. 

Ella. Ella. Eh. Eh. Eh. 

Навън пада ситен дъждец. Ореолите на уличните лампи се роят като грамадни насекоми. Дунавът е някъде наблизо и макар да не го вижда, Джени го усеща в тъмата. Острата, сладникава смрад на черната му кал. Тя се спира до един стълб, навежда се, повръща. Флора се смее, а Раду ѝ помага – на нея, на Джени – да се качи в една кола, спряна на тротоара. 

Ето това помни Джени за последно: крилатата змия, само че на ръката на Раду. Опашката, стегната здраво около врата ѝ. И Флора как ѝ шепне в ухото. Да затвори очи. Да спи. Да сънува.