Откъс: „Нови и избрани разкази“ - златната селекция на Алек Попов

Майсторът на хумора и сатирата поднася смайващо богатство от сюжети и персонажи, напомнящи съвременен „Декамерон“

Авторът  на „Мисия Лондон“ и „Сестри Палавееви“ обединява най-обичаните си истории със съвсем нови разкази, заредени с предизвикателство към конвенционалните норми, парадокс, ирония и будно социално чувство.
Виртуоз на хумора и елегантната ирония, Алек Попов, един от най-обичаните и превеждани български автори, е доказал умението си да комбинира с артистична лекота привидно несъвместими елементи: популярни митове и пропагандни клишета, деконструирани до неузнаваемост, убийствено комични ситуациии и философски обрати, висок и простонароден стил.
След вече иконичните за жанра си романи „Мисия Туран“, „Мисия Лондон“, „Черната кутия“ и двете книги за палавите „Сестри Палавееви“, писателят събира златна селекция „Нови и избрани разкази“ – ударна доза от най-впечатляващите и забавни разкази и новели на писателя заедно с изцяло непознати истории с привкус на магия и мистерия, изпълнени със свеж хумор и чувство за самоирония.
В тези 20 текста, част от които напомнят стила на знаменития „Декамерон“ на Бокачо, Алек Попов дава пълна свобода на въображението си, като създава виртуозни сюжети и галерия от ярки, запомнящи се образи, чиито житейски перипетии и вътрешни катарзиси ги карат да търсят и да преоткриват себе си.
От топлите средиземноморски брегове, обвеяни с дъх на билки, през джунглите на Африка и Азия, суровия пейзаж на Северна Европа до най-затънтените софийски дворове и павирани улички – сред страниците на тези истории читателят ще срещне познати и непознати персонажи, изграждащи пъстър и понякога непредвидим калейдоскоп на родната действителност и най-вече на противоречията, заложени в човешката душа.
С присъщото си майсторство и тънък усет за психологията и социалните катаклизми Алек Попов успява да вплете и в рамките на късата форма парадокса, иронията, виталната еротика с будната си социална позиция, за да изгради правдива картина на човешкото състояние в началото на ХХI век.
Непредвидим, забавен, суров и мъдър, „Нови и избрани разкази“  е не просто сборник с разкази, но и огледало, в което се оглеждат вечните разломи между истината и лицемерието, творчеството и технологията, духа и материята, родното и чуждото. И най-вече – тази селекция е блестящо обобщение на човешкия дух в цялата му противоречивост.

НИНЕВИЯ

– А ти би ли унищожил света, ако зависеше от теб? – попита руснакът, забождайки една краставичка.
– Веднага – рекох, без да се замислям. – Ще му видя сметката.Вагон-ресторантът беше празен. На масата имаше бутилка водка, чиния кисели краставички и порция салам. Бях се отбил да изпия една бира, после този човек се настани на масата ми и от дума на дума стигнахме до сегашното състояние. Аз пътувах за Русе, а той възнамеряваше да продължи на север към родината си.
– Аз те питам наистина – рече той, взирайки светлите си очи в мен. – Ако имаше възможност, щеше ли да го направиш?
– Ухаа! – кимнах аз. – Само да ми падне!
– Защо?
– Защото е скапан. И ще става все по-скапан! – подех разпалено аз. – Имам предвид земната цивилизация. Нищо свястно не може да излезе от нея.
– Така си е – съгласи се руснакът, като наведе очи.
– Ето, и комунизмът се провали. Хубава идея, а се провали. Хората значи се оказаха некачествени?
– Той и капитализмът ще се провали – допълних аз и задигнах последното парче салам от чинията. – Ти само гледай!
– Да, лошо е устроен светът – въздъхна той. – Да можеше някак да се поправи?
– Ама не може! – прекъснах го войнствено аз. – И не си струва, защото пак ще се скапе. Мен ако питаш, най-добре да се ликвидира! Обаче кой ни бръсне нас двамата? Всички бутони са в ръцете на разни мръсници, които имат интерес тази агония да продължава вечно.
– Не си прав! – рече внезапно той, като вдигна глава. – Ние, малките хора, също имаме някои възможности.
Все му забравях името на тоя руснак. Беше към петдесетте, разплут, с червендалесто грапаво лице и къса прическа. Под разкопчаната яка на пуловера му се виждаше моряшка фланелка. До крака му, на пътеката, лежеше огромен розов сак.
– Ти за Сталин чувал ли си? – попита ме той.
– Че кой не е чувал за Сталин! – отвърнах аз. – Велик човек. Като Наполеон.
– Наполеон е лайно – отсече той. После стана сериозен, толкова сериозен, че чак се вцепени. – Тоя Сталин в края на живота си заповядал да построят една машина – колебливо продължи той. – Страхотна машинка, значи!
– За какво? – попитах нетърпеливо аз.
– За унищожението на света – просто рече той.
– Леле! – зяпнах от изненада. – За пръв път чувам.
– Че как ще чуеш! – руснакът вдигна строго пръст. – Това е тайна.
– Ами ти откъде знаеш?
– Ще ти кажа – кимна той, надвеси се над масата и зашепна: – Слушай сега, значи, има една шахта, дълбока 11 километра, която прониква чак до горния слой от земното ядро. Тая шахта се намира в Сибир и била прокопана от затворници през 50-те години. В шахтата бил спуснат гигантски термоядрен заряд с мощност 2000 мегатона. Горе-долу колкото триетажен дом, представяш ли си?
Не си представях, но поклатих умно глава. Той продължи съсредоточено да излага техническите параметри на устройс-твото.
– Отвън тая бомба е облечена в кожух от титанова сплав, който я предпазва от мигновено разрушение. Зарядът се намира на дълбочина пет километра, а в горния му край е прикачен мощен ракетен двигател, който трябва да го инжектира в недрата на планетата. Като спринцовка! Значи, двигателят изтласква бомбата, придава ѝ ускорение и тя се врязва в земната мантия със скорост 1,02 км/сек. Но не гръмва веднага, а прониква навътре, докато кожухът издържи, и чак тогава – буум! Детонацията рязко покачва налягането, земната кора се разпуква и планетата се разхвърчава на всички страни. Буум! – повтори той, разпервайки картинно ръчища.
– Гениално! – извиках аз. – Това само руският ум може да го измисли!
– Гениалните неща винаги са прости – съгласи се той. Сетне въздъхна дълбоко и неочаквано изтърси: – Обаче аз се провалих.
Посегна към чашата, беше празна, напълни я и я гаврътна на един дъх.
– Още тогава им казах – продължи той – не ставам за тая работа, другари. Какъв съм аз, че да взимам такова отговорно решение? Обикновен шлосер! А те си знаят своето. Тъкмо затова, викат, се спряхме на тебе, Фьодор Михаилич. Такъв е заветът на другаря Сталин. Редовите членове да решат кога и как. Горе всички са гнили. Ояли се, пет пари не дават, че ще загубим битката. Докато вие, Михаилич, си нямате нищо. Вас никой няма да тръгне да ви купува. Затова, като почувствате със сърцето си, че всичко се проваля, ама се проваля окончателно, че повече няма и искрица надежда – нито за държавата, нито за партията, нито дори за отделния човек – просто задействайте кода. Не оставяйте народа на лешоядите!
– Дали са ти кода?! – прошепнах смаяно.
– Ние сме 13 души – поде загадъчно той, – пръснати на територията на СССР, най-обикновени хора. Никога не сме се срещали, не се познаваме помежду си, не съм сигурен дори дали сме точно 13. Всеки от нас държи част от кода и може да го активира в избран от него момент. Машината обаче се задейства само когато се съберат всичките 13 (или колкото там са) елемента на кода.Не смеех да гъкна. Той мълча дълго и тежко, взирайки се в безутешното зимно поле зад прозореца. После, без да извръща глава към мен, сякаш се срамуваше, каза:
– Подлец излязох. Съюзът се разпадна, народът страда, всичко отиде по дяволите, а аз продължавам да се ослушвам. Не мога да го направя. Другарите сигурно вече отдавна са изпълнили дълга си, само моята част от кода все се бави. Прис-пособих се някак.
Наближавахме Русе. Руснакът внезапно се оживи. Погледите ни се срещнаха.
– Слушай, момко – поде вдъхновено той, – виждаш ми се ербап човек. Направи го вместо мен, а? Отмъсти за Русия! Ние вече сме ви помагали, сега е ваш ред.
Той бръкна в джоба си и извади малко картонче; едната му страна беше покрита със сребристо фолио.
– Трябва да изчоплиш горния слой – обясни ми той, – отдолу има телефонен номер. Обаждаш се и казваш „Ниневия“. Това е всичко.
– Защо пък „Ниневия“? – учудих се аз.
– Парола ще да е – сви рамене руснакът.
Изведнъж ме обзе някакво дребнобуржоазно колебание; не ми се забъркваше в тая работа. Той обаче не искаше и да чуе; набута ми насила картончето, после пихме за здравето на Сталин. Влакът влизаше в гарата.
– И да не забравиш да кажеш „Ниневия“! – напомни ми той.
– Няма, няма! – махнах му за сбогом.
И ето ме в мизерната хотелска стая. Сам съм, студено ми е, а погълнатата водка работи ли, работи в главата ми. Как му беше шибаното име на тоя руснак? Все тая. Ще си взема един душ, белким ми просветне. Събличам се, развъртам крановете и ме облива ледена струя. Изпищявам. Чакам зъзнещ в другия край на банята водата да се стопли. Но тя не се стопля. „Е, сега вече ви ебах мамата!“, викам си. Тая простотия мръсна, гадна, селска ви изяде главата! Вадя картончето, изчегъртвам номера и вдигам телефона. Викам ѝ на путката от рецепцията да ме свърже с Русия (...мамо, мамо, я ги виж!) и диктувам номера.
Долетя далечен, слаб сигнал, сякаш идваше отвъд полярния кръг.
– Альо – обади се плътен женски глас, някой би рекъл кадифен.
Сърцето ми се сви.
– Альооо?!
– Ниневия – произнесох с мъка и затворих очи.
Това беше, край.
– Оооо! – рече гласът отсреща и започна бавно да брои: – Десять, девять, восемь, семь, шесть, пят, четыри, три, два, один. Зажыгание!!!
След което последва водопад от стенания, пъшкане и викове. Недрата на земята се разцепиха. Мисля, че свършихме едновременно.
На другия ден, след края на света, получих тлъста сметка за секстелефон. 120 лева. Е, нямах ги.