Книжен ъгъл

Пристрастяващият роман на Хуан Гомес-Хурадо продаде над 2 милиона бройки само в Испания

Криминалният жанр си има нов претендент за титлата „най-енигматична главна героиня“, а с нея ни среща хитовият бестселъров роман „Червена царица“ на Хуан Гомес-Хурадо, който продаде над 2 милиона копия само в Испания и се превърна в световна сензация на десетки територии.
Дни преди историята да изгрее и като едноименен сериал на Amazon Prime „Червена царица“ се появява и на български език в превод от испански на Свидна Михайлова (ИК „Сиела“).
Завладяващ сюжет, който се развива с главоломна скорост, обрат след обрат и постоянно напрежение ви очакват сред страниците на този дяволски заплетен трилър за мислещи читатели. Е, готови ли сте да се запознаете с Антония Скот?
Никога не сте срещали човек като нея. Тя не е полицай, нито криминалист. Никога не е носила пистолет, нито значка, но разкриването на престъпления е нейна страст и призвание. Или поне някога е било.
Преследвана от вина и угризения след ужасяващ инцидент, сега Антония прекарва дните си в доброволна изолация в таванското си помещение в Мадрид. И не приема посетители.
Ето защо, когато чува непознати стъпки да се качват по стълбите, Антония е сигурна, че няма да ѝ хареса какви новини ѝ носят те.
Старият ѝ живот чука на вратата, а с него и болезнените спомени, които тя безуспешно е опитала да изтика от ума си. Но Мадрид е разтърсен от страховита серия жестоки убийства, а полицията изглежда безсилна. И единственият човек, който може да проследи червената нишка, е именно Антония Скот. Колкото и да не ѝ се иска.
Екстравагантен и свеж, остроумен и сложен, „Червена царица“ на Хуан Гомес-Хурадо дава началото на нова експлозивна поредица, която завладя света на криминалната литература.
Почитателите на серията „Милениум“ и сериала „Истински детектив“ ще се влюбят в този интелигентен и пристрастяващ трилър, в който главната героиня е почти толкова голяма загадка, колкото и злодеят. Следва откъс.

ЕДИН ТАНЦ

Така че Йон Гутиерес се изправя пред последната отсечка от стълбището на улица „Меланхолия“, номер 7 (квартал „Лавапиес“, Мадрид) в доста кисело настроение. Комисарят също не пожела да му обясни нищо, когато Йон го попита за Ментор:
 – Откъде се взе, мамка му? От Националния разузнавателен център? От Вътрешния отдел? От „Отмъстителите“?
– Прави каквото ти казва и не задавай въпроси.
Йон все още е отстранен от работа и не получава заплата, въпреки че обвиненията срещу него са оттеглени. И видеото, в което се вижда как той поставя хероина в колата на сводника, е изчезнало от телевизиите и от вестниците – магия!
Така, както Ментор му беше обещал, че ще се случи, ако приеме странното му предложение.
Хората продължават да говорят по темата в социалните мрежи, но на Йон не му пука. Въпрос на време е хиените в Туитър да си намерят друг труп, който да гризат, докато оглозгат костите му.
Въпреки това дишането на инспектор Гутиерес е учестено, а сърцето му е свито. И то не само заради стълбището. А защото на Ментор не му е достатъчно Йон да се запознае с приятелката му Антония Скот. Той поиска от него и още нещо в замяна на помощта си. И от малкото, което Ментор му обясни, втората част ще бъде най-трудната.
Когато стига до последния етаж, вижда вратата към мансардата. Зелена. Стара, та се пука. Олющена. Отворена. Широко отворена. – Здравейте?
Озадачен, той влиза в апартамента. Антрето е празно. Няма нито една мебел, нито закачалка, нито някой тъжен пепелник с карта за отстъпка в „Карфур“. Нищо освен купчина празни пластмасови кутии със засъхнали остатъци от храна по тях. Миришат на къри, на кускус и на още шест или седем ястия от различни страни. Същите миризми, които се носеха от апартаментите, край които Йон минаваше по пътя си нагоре.
От другата страна на антрето има коридор, също празен. Без картини, без рафтове. Две врати от едната страна, една от другата, още една в дъното. Всичките отворени.
Първата води към баня. Йон надниква вътре и вижда само една четка за зъби, „Колгейт“ с вкус на ягода, малък сапун. Флакон с душгел. Половин дузина шишенца с антицелулитен крем.
Еха, значи вярва в магията – мисли си Йон.
Вдясно има само една спалня. Празна. Във вградения отворен гардероб зърва няколко закачалки. Малко от тях са заети.
Йон се чуди какъв тип човек може да живее така, само с шепа предмети. Помисля си дали не си е тръгнала. Страхува се, че е пристигнал късно.
По-нататък, вляво, малка кухня. Има чинии в мивката. Работният плот е бял океан от технически камък. Една десертна лъжица, мръсна, е претърпяла корабокрушение по средата на пътя до мивката.
В дъното на коридора – всекидневната. Със скосен таван. Стените – с открити тухли, гредите – от тъмно дърво. Светлината – слаба – се процежда през две капандури между гредите. И през един прозорец.
Навън слънцето залязва.
Вътре Антония Скот седи на пода, по средата на стаята, в поза лотос. Трийсет и няколко години. Облечена с черни панталони и бяла тениска. Краката ѝ са боси. Пред нея има айпад, включен в контакта през много дълъг кабел.
– Прекъсна ме – казва Антония. Обръща айпада и го поставя с екрана надолу върху износения паркет. – Това е много невъзпитано.
Йон е от онези, които, почувстват ли се засегнати, преминават в контраатака. Превантивно. За спорта. За кураж.
– Винаги ли оставяш вратата отворена? Не знаеш ли в кой квартал живееш? Ами ако бях психопат изнасилвач?
Антония примигва озадачена. Не я бива много в сарказма.
– Ти не си психопат изнасилвач. Ти си полицай. Баск.
Що се отнася до това, че е баск, Йон не се заблуждава – акцентът не оставя място за съмнение. Но фактът, че е отгатнала, че е ченге, го изненадва. Обикновено полицаите смърдят на полицаи. Йон, който не трябва да плаща наем и харчи цялата си заплата за дрехи, прилича по-скоро на маркетингов директор, със своя скроен по поръчка костюм от студена вълна от три части и с италианските си обувки.
– Откъде знаеш, че съм полицай? – пита Йон, като се обляга на рамката на вратата.
Антония посочва лявата страна на сакото на Йон. Въпреки старанието, което шивачът е положил, за да компенсира издутината от пистолета, не е успял напълно. Нито пък Йон е помогнал с начина си на хранене.
– Аз съм инспектор Гутиерес – признава Йон. Колебае се дали да ѝ подаде ръка, но се възпира навреме. Предупредили са го, че тази жена не обича физическия контакт.
– Праща те Ментор – казва Антония. Това не е въпрос.
– Предупредил ли те е за моето посещение?
– Не е необходимо. Никой никога не идва тук.
– Съседите идват, за да ти носят храна. Явно много те ценят.
Антония свива рамене.
– Аз съм собственичката на сградата. Е, всъщност е съпругът ми. Тази храна е наемът, който им взимам.
Йон прави бърза сметка. Пет етажа, по три апартамента на етаж, по хиляда евро на апартамент.
– Брей! Кускусът ти излиза прескъпо. Трябва да е доста добър.
– Не обичам да готвя – казва Антония с усмивка.
В този момент Йон си дава сметка, че е красива. Е, не е чак красавица, че да полудееш по нея. На пръв поглед лицето на Антония остава незабелязано, като бял лист хартия. Косата ѝ, черна и права, с дължина до раменете, не помага много. Но когато се усмихва, лицето ѝ засиява като коледна елха. И откриваш, че очите, които са изглеждали кафяви, всъщност са маслиненозелени, че от всяка страна на устата ѝ се образува трапчинка, описваща перфектен триъгълник, който разделя брадичката ѝ.
После става сериозна и ефектът изчезва.
– Сега си тръгвай – казва Антония, като раздвижва въздуха с ръка в посока към Йон.
– Не, докато не чуеш какво съм дошъл да ти кажа – отговаря инспекторът.
– Мислиш ли, че си първият, когото Ментор изпраща? Имаше трима други преди теб. Последният беше само преди шест месеца. И на всички ви казвам едно и също: не ме интересува.
Йон се почесва по косата – вълниста и биеща на червено, както бяхме казали – и поема дълбоко въздух. Необходими са няколко секунди и доста литри кислород, за да се изпълни този огромен торс. Просто печели време, защото всъщност не знае какво, по дяволите, да каже на тази странна, самотна жена, с която се е запознал преди три минути. А всичко, което Ментор бе поискал от него, беше следното: Направи така, че да се качи в колата. Обещай ѝ каквото искаш, лъжи, заплашвай, баламосвай я. Но направи така, че да се качи в колата.
Да се качи в колата. Не му беше казал какво ще стане после. И именно това го тормози.
Кое е това момиче и защо е толкова важно?
– Ако знаех, щях да донеса кускус. Какво има, да не си била полицай? Антония недоволно цъка с език.
– Не ти е казал, нали? Не ти е обяснил нищо. Сигурно е поискал от теб да ме качиш в колата, без да знаеш къде отиваме. Заради някоя от неговите нелепи поръчки. Не, благодаря. Много по-добре ми е без него.
Йон посочва към празната стая и към голите стени.
– Отдалече се вижда. Мечтата на всеки човек: да спи на пода. Антония се отдръпва малко назад, притваря очи.
– Не спя на пода. Спя в болницата – изплюва камъчето тя.
От това я заболя – мисли си Йон. – А когато я боли, говори.
– Какво ти има? Не, всъщност не го правиш заради себе си. Става дума за съпруга ти, нали?
– Не ти влиза в работата.
Изведнъж парчетата се сглобяват и Йон не може да спре да говори.
– Нещо не е наред с него, болен е, а ти искаш да си с него. Това е разбираемо. Но се постави на мое място. Поискаха да те убедя да се качиш в колата, Антония. Ако не успея, ще има последствия за мен.
 – Това не е мой проблем. – Гласът на Антония става леден. – Не е мой проблем какво ще се случи с едно дебело и некомпетентно ченге, което толкова е осрало работата, че да го пратят при мен. А сега се махай от тук. И кажи на Ментор да спре да опитва.
С вкаменено лице инспектор Гутиерес прави крачка назад. Не знае какво друго да каже на тая смахната. Проклина се, че се е оставил да бъде забъркан в подобна игра, която се оказва огромна загуба на време. Няма друг избор, освен да се върне в Билбао, да се изправи срещу комисаря и да понесе последствията от глупостта си.
– Добре – казва Йон, преди да се обърне и да тръгне по коридора с подвита опашка.
– Но той ме помоли да ти кажа, че този път е различно. Че този път има нужда от теб.