Да излезеш на „Убийствена първа среща“

Внимавай на кого се доверявaш в света на онлайн запознанствата… защото никога не знаеш коя „Убийствена първа среща“ ще ти бъде последната!

Мрачно предупреждение към читателите отправя новият шеметно забавен трилър от писателя и журналист Л. М. Чилтън, който ни кани на „Убийствена първа среща“ с много сюжетни обрати и обилна доза черен хумор (Сиела, превод Весела Ангелова).
Максимата „любовта изисква жертви“ е взета твърде буквално в това интелигентно и напрегнато криминале
Гуен Търнър е забъркала пълен хаос в живота си. Наскоро e зарязала най-добрия мъж, когото някога е познавала, напуснала e добре платената си работа, за да отвори собствено кафене, а сега и най-близката ѝ приятелка се омъжва, оставяйки я сама да плаща наема и да търси любовта на живота си.
След твърде много евтино вино и предозиране с посредствени риалити предавания Гуен решава да се пробва в онлайн запознанствата. Но докато прескача от една катастрофална среща на друга, в града започват да се случват едно след друго странни убийства. И тогава идва шокът – тя е имала среща с всяка една от жертвите!
Казват, че романтиката е мъртва – но ако Гуен не разкрие мистериозния убиец, който елиминира всеки мъж, с когото някога е излизала, нещата ще станат много по-страшни… Следва откъс.

Върнах се в сепарето, за да заваря Сара, завързала очите си със сватбената си лента, да размахва недодялано изработен картонен фалос във въздуха. Момичетата напразно опитваха да я упътват към правилното място на рисунката на нелепо мускулест мъж, чиято глава беше заменена със снимка на лицето на Ричард.
Седнах си на мястото и успокоена от факта, че Сара нямаше как да ме види, прехвърлих останалите снимки на Паркър в Конектор. Беше отметнал всички класики като да позира с двама (не толкова добре изглеждащи) приятели, да държи евтин наглед трофей на работен купон и мрачна черно-бяла снимка, както и една, на която бе облечен като зомби за Хелоуин, но така, че ти ставаше ясно, че той все пак си е много привлекателен. Е, ще призная, че собственият ми профил не беше поразяващо проторенесансово произведение на изкуството. Да де, прекарах цял следобед, който никога няма да си върна, в опити да създам сексапилен, забавен и невъзможен за пренебрегване профил в приложението, но накрая се предадох и изрових няколко стари снимки от дълбините на камерата ми. Спрях се на пет, които варираха от „сладка и го знае“ до „небрежно сексапилна, без да го осъзнава“ и накрая ето ме и мен: Гуен, на 29, бариста, Истборн, офи циално на пазара. И независимо колко неприятно звучеше да бъдеш „на пазара“, все пак беше забавно. Е, казвам, че беше забавно, но всъщност повече от мъжете, с които си съвпаднахме, бяха или а) пълни откачалки, или б) стопро центови използвачи. Така че вероятно по-правилното определение за любовния ми живот би било „интересен“.
– Близо ли съм? – извика Сара и почти събори поднос с току-що направени „Белини“ в скута ми.
– Близо беше да ме залееш – сопнах се. – Ричард кога ще дойде?
– Ъ, деанам, доста съм заета в момента, Гуен – каза Сара и се обърна по посока на гласа ми. – Всеки момент, предполагам.
– Добре – казах и Сара внезапно се извърна надясно, като този път улучи питиетата на масата.
Момичетата изпищяха в унисон, докато опитваха да избягат от пръските просеко. Сара свали превръзката си и огледа погрома, а после неодобрително поклати глава към мен.
 Забавните правени по поръчка сладки с форма на сърца, надписани с остроумия като „МОЖЕШ ДА ПУКНЕШ ПЪРВА“, ВЪЗРАСТТА ТИ Е ОК“ И „ТАЗИ ВЕЧЕР ИЗБЕРИ НЕТФЛИКС“ бяха пръснати на масата и бавно се разпадаха, докато попиваха разлетите коктейли.
– Ти ми каза, че е добре! – провикна се тя.
– Не, имах предвид, че… няма значение – отвърнах, докато забърсвах смачкани парченца плодове от дънките си. – Сбърках. Ще ида да донеса още.
Прекосих дансинга и рефрешнах приложението, докато вървях към няколко души, които се поклащаха неритмично на Ед Шиъран. Преди да стигна до бара, получих съобщение.
Паркър: Адско моминско парти? Звучи забавно. Може ли да дойда?
Взех си табуретка, поръчах питиета плюс допълнителен шот текила за мен и написах съобщение в отговор.
Гуен: Не, не може! Но бихме могли да се видим в „Браун Дерби“ до павилиона?
С малко късмет можех да се измъкна оттук, преди Ричард да дойде. Докато отивах да платя, чух глас от другия край на бара и погледнах към мъжа със смачканата риза, който размахваше „Мастъркард“ към мен.
– Позволи ми – ухили се той.
Макар че изглеждаше, сякаш идва право от важна среща на управителния борд на дружество с ограничена отговорност, в което работеха хора на средна възраст, преполовената халба пред него очевидно не му беше първото питие за вечерта. Сакото му беше преметнато на бара и докато говореше, потните петна под мишниците му сякаш се разпростираха върху вече не толкова бялата му риза.
– Не, благодаря, с тях съм – казах и посочих сепарето.
Незабавно забих нос в телефона, в случай че някаква част от изречението ми би могло да подскаже, че всъщност най-голямата ми мечта е да бъда прелъстена от продължаващ да се поти мъж, застанал под лошо осветление. А дори и случаят да беше такъв, „Tragedy” на „Степс“ гърмеше така, че превръщаше всеки опит за разговор в упражнение по четене по устни. Написах ново съобщение на Паркър
Гуен: Хей, натъкнах се на регионалния мениджър на „Сейнсбъри“ тук. Трябва да се спася! Какво ще кажеш, в „Дерби“ в десет?
Барманът подреди пет „Белини“ на поднос и плъзна шота текила към мен. Огледах клуба, още нямаше и следа от Ричард, но момичетата се бяха преместили на дансинга.
 – Хайде де, хайде де – зашепнах на телефона с надеждата Паркър да се съгласи и да успея да се измъкна, преди Ричард да е довтасал.
Усещах как онзи тип на бара ме изгаря с поглед и наис тина, когато вдигнах очи към него, въртеше пръста си около вече празната си чаша и ми се усмихваше.
– Тенекия ли ти вързаха? – провикна се към мен. – Е, аз още съм тук, сладурче, пийни едно с мен.
– Не, благодаря – отсякох решително.
– Ха, не говори с непознати, нали все това казват? – подметна той. – Мислех, че напоследък всички момичета като теб правят точно това. Разговарят с непознати по телефоните си?
Пренебрегнах го, изгълтах текилата и вдигнах подноса с питиетата. Дори да можех да измисля някакъв жалък отговор, реших да запазя енергията си за нещо по-полезно като например да се отърва от него колкото се може по-скоро.
– Не съм точният непознат, а? – подвикна ми, докато се отдалечавах и балансирах подноса с една ръка, докато рефрешвах Конектор с другата. Още нямаше отговор от Паркър, така че пъхнах телефона в задния джоб на дънките си.
Щом стигнах средата на дансинга, видях Ричард, увит във водонепромокаемо яке, зачервен от смразяващия студ навън, да си пробива път в тълпата към момичетата. Погледнах през рамо и се зачудих дали да не се укрия до бара, но видях онзи чиновник да ме зяпа с практически оплезен език.
Спрях рязко. Точно в този миг телефонът ми най-сетне избръмча. Докато придържах подноса с една ръка, го извадих и прокарах палец през екрана, за да го отключа.
Паркър: Извинявай, трябва да променим мястото. Там не е безопасно за мъже като мен.
Отдолу ми беше пратил линк към местен новинарски сайт със заглавие „Полицията съветва за повишено внимание, след като бегачи открили мъртъв мъж“.
Отворих го; стомахът ми се сви, докато страницата зареждаше, за да покаже снимка. Симпатичен младеж с червеникаво руса коса се усмихваше на церемонията на дипломирането си и ми се стори, че е някой, когото съм познавала.
„Тялото на Роб Хамилтън е било открито в шест и трийсет сутринта от двама бегачи в парк „Суверен“, гласеше първото изречение.
В този момент ръцете ми се превърнаха в желе, подносът с питиетата падна от ръката ми, оранжевата течност полетя към осветения под.
Момичетата погледнаха сепнати, а няколко от танцуващите отскочиха, за да избег нат пръските. Роб не просто изглеждаше като някого, когото съм познавала.
 Той беше мой познат.
Бях на среща с него преди две седмици.