Как се оцелява в едно „Вълче време“?

Харалд Йенер прави  впечатляващ обзор на първото десетилетие в Германия след Втората световна война
 

Годината е 1945, а крахът на Третия райх е вече факт. Как една страна продължава напред, когато на раменете ѝ лежи смъртта на милиони? В книгата си „Вълче време. Германия и германците 1945 – 1955“ (Емас, превод Величка Стефанова) немският журналист Харалд Йенер представя резултата от дългогодишно проучване на един от най-противоречивите периоди в германската история. Период, оказал се решаващ за бъдещето на страната. Това е време на кражби, глад, недоимък, но и време на луди танци, спонтанни карнавални шествия и неподправено щастие от края на войната. Време на стремеж към бъдещето и преломно желание за забрава на миналото. Със своята богата визуална галерия и спомени на общественици „Вълче време“ попълва пукнатините в историята на следвоенна Германия. Това прави отличеният с наградата на Панаира на книгата в Лайпциг обзор неизменна част от съвременния дискурс за Втората световна война и последвалия период на възстановяване.
През 1945 г. от Хитлеровата империя са останали само руини. В големите градове цари пълна разруха, а повече от половината население е останало без покрив и посока. 
Някои германци, оцелели по чудо, изпадат в апатия, докато у други се заражда неудържим стремеж към нов живот. Светът се е преобърнал, но хората отново живеят в относителен мир. За най-младите и най-смелите състоянието на страната изглежда като безкрайно поле на възможности.
В бомбардирания Берлин журналистката и участничка в съпротивата Рут Андреас-Фридрих се топли край импровизирана печка и в дневника си описва как трепетно очакване за промяна обхваща града. Американците изпращат Ханс Хабе – еврейски журналист и войник от американската армия – в епицентъра на събитията, за да създаде медийна империя, чрез която да промени германското мислене. Философката Хана Аренд се завръща в страната, от която е избягала, и с изненада открива, че хората, въпреки желанието си за ново начало, мълчат при споменаването на Холокоста. Всички тези съдби, вълнения и страхове съставят сложната мозайка на следвоенна Германия.
Харалд Йенер е немски журналист. Той завършва литература, история и история на изкуството във Фрайбург и защитава докторска степен в Берлин. От 1989 до 1997 г. Йенер е ръководител на отдела за комуникации на Дома на световните култури в Берлин. След това работи като редактор в „Берлинер Цайтунг“, където от 2003 до 2015 г. ръководи културния отдел. От 2011 г. Йенер е хоноруван преподавател по културна журналистика в Берлинския университет за изкуства. „Вълче време“, неговият литературен дебют, печели наградата за нехудожествена литература на Панаира в Лайпциг през 2019 г. Следва откъс.

На 18 март 1952 година вестник „Нойе Цайтунг“ отпечатал текст от писателя и литературен критик Курт Кузенберг. Текстът бил озаглавен „Нищо не се разбира от само себе си. Възхвала на едно сиромашко време“. В него авторът, само седем години след края на войната, копнее 3а седмиците на безпомощност, последвали края ѝ. Въпреки че нищо не работело — нито пощата, нито железницата, нито транспортът, въпреки бездомността, глада и труповете, все още лежащи под развалините, тези седмици в ретроспекция му изглеждат като едно добро време. След войната хората, „подобно на деца“, започнали „да възстановяват скъсаната мрежа на човешките отношения“, твърди той. Подобно на деца ли?
Кузенберг настоятелно препоръчва на своите читатели да се пренесат обратно в онова „гладно, опърпано, мръзнещо, мизерно, опасно време“, когато, поради липсата на държавен ред, разпръснатите хора определяли по нов начин понятията 3а морал и социална спойка: „Порядъчността не изключваше находчивост и хитрост, дори дребните кражби на храна. Но в този полуразбойнически живот съществуваше разбойническа чест, която може би беше по-морална от днешната чугунена съвест.“
Странно. Непосредствено след войната да е имало толкова приключения, такава „разбойническа чест“? Толкова много невинност? Онова, което сплотявало германците до края на войната, 3а щастие, е тотално разгромено. Старият ред бил изчезнал, новият още не се бил родил, 3а най-необходимото на първо време се грижели съюзниците. Близо 75-те милиона души, събрани през лятото на 1945 година на територията, останала на Германия, едва ли можело да бъдат наречени общество. Говорело се 3а „ничие време“, 3а „вълче време“, в което „човек 3а човека се бил превърнал във вълк“. Това, че всеки се грижел единствено 3а себе си и 3а своята глутница, формирало облика на страната чак до края на 50-те, когато нещата отдавна вече били тръгнали по-добре, но хората все още упорито се капсулирали в семейството като самодостатъчно защитено пространство. Макар и в одеждите на порядъчността, продължавал да живее вълкът, в който през 1945-а се бил превърнал някогашният немец, надянал маската на прословутия „Господин Без мен“, онзи критикуван от Акция „Заедно“ масов аполитичен типаж, оформил се в края на петдесетте години.
След войната повече от половината хора в Германия не се намирали там, където им е било мястото или където искали да бъдат. Сред тях били девет милиона пострадали от бомбардировките и евакуирани, четиринайсет милиона бежанци и прокудени, които масово се преместват на запад, десет милиона освободени работници на принудителен труд и затворници, милиони завръщащи се постепенно военнопленници. Как тази смесица от разпръснати, отвлечени, избягали и оцелели се събира в едно, как някогашните „сънародници“ отново стават граждани — 3а това разказва тази книга.
Това е една история, застрашена от изчезване под напора на големите исторически събития. Най-важните промени били във всекидневието, например в снабдяването с храна, в грабежите, размените, покупките. А също и в любовта. След войната се надига вълна от сексуален авантюризъм, но има и немалко горчиво разочарование от очакваното с такъв копнеж завръщане на мъжете. Хората гледат вече с други очи на много неща, искат да започнат с всичко наново, броят на разводите расте скокообразно.
Колективният спомен 3а следвоенното време е белязан от малко на брой символни картини, врязали се дълбоко в паметта: руският войник, който изтръгва велосипед от ръцете на жена; мрачните силуети от черния пазар, блъскащи се хора 3а няколко яйца; ламаринени колиби, обитавани от бежанци и от хора, останали без покрив след бомбардировките; жените, които с питащи очи показват на завръщащите се военнопленници снимките на изчезналите си без вест мъже. Тези малобройни картини са с такава визуална мощ, че формират колективния спомен 3а първите следвоенни години подобно на повтарящ се ням филм. Много неща от тогавашния живот, изглежда, са забравени.
Докато споменът обикновено потапя миналото във все по-благоприятна светлина, колкото повече години ни делят от него, то 3а следвоенното време е валидно обратното. В ретроспекция то изглежда все по-мрачно. Една от причините 3а това е широко разпространената потребност на германците да се изживяват като жертви. Мнозина очевидно смятат, че в колкото по-мрачни краски описват действително ужасните гладни зими на 1946-а и 1947-а, толкова по-малко, в крайна сметка, ще тежи вината им.
Ако се вслушаме по-внимателно, ще доловим смях. Още през 1946-а през чудовищно обезлюдения Къолн преминава спонтанно карнавално шествие. Журналистката Маргрет Бовери си спомня 3а „невероятния прилив на жизнена енергия от трайната близост на смъртта“. През годините, когато е нямало какво да се купи, тя била толкова щастлива, че по-късно решила повече да не прави големи покупки.
Мизерията не може да бъде разбрана без удоволствието, което тя поражда. Съзнанието, че са избегнали смъртта, тласка едни към апатия, а други — към небивала, бликаща жизнерадост. Подредбата на живота е рухнала, семейства са разделени, стари връзки — загубени, ала хората се смесват наново, а който е млад и смел, възприема хаоса като игрище, на което ежедневно да си търси късмета. Как е възможно това усещане 3а свобода, което в годините на подем изпитват тъкмо много жени, да изчезне така бързо? Или то изобщо не е загубено чак толкова, колкото ни убеждават популярните карикатури от 50-те години?
Холокостът играе шокиращо малка роля в съзнанието на повечето германци от следвоенния период Някои знаят 3а престъпленията на Източния фронт и допускат, че носят известна вина 3а започването на войната, ала в мисленето и чувствата им няма място 3а убийствата на милиони немски и европейски евреи. Само малцина, като например философът Карл Ясперс, засягат публично тази тема. Евреите не са споменати изрично дори в дълго обсъжданите признания 3а вината на Евангелистката и Католическата църква.
Невъобразимостта на Холокоста по перфиден начин се разпростира и върху народа, от който са извършителите. Престъпленията са с измерения, заличаващи ги от колективното съзнание още докато се случват. Това, че дори добронамерени хора отказват да размишляват какво ще стане с техните депортирани съседи, до ден-днешен разколебава вярата ни в човешкия род. Разбира се, то най-слабо трогва повечето съвременници на онази епоха.
Потискането на мисълта 3а лагерите 3а масово унищожение и премълчаването им продължава и след войната, макар съюзниците да се опитват принудително да покажат на победените нацистките престъпления с филми като „Мелниците на смъртта“.
Хелмут Кол говори 3а „милостта да си роден късно“, 3а да подчертае, че на следващото поколение му е лесно да съди. Но има и милост заради преживените ужаси. Изстраданите нощни бомбардировки, суровите гладни зими на първите следвоенни години и борбата 3а оцеляване във всекидневните условия на анархия карат много германци да не мислят 3а миналото. Самите те се чувстват жертви и така си спестяват мисълта 3а истинските жертви. За тях това е съмнително щастие. Защото, ако някой от сравнително порядъчните люде осъзнаваше в пълна степен какви систематични масови убийства са извършвани от негово име, благодарение на неговата търпимост и защото си е Затварял очите, едва ли би събрал куража и енергията, необходими, 3а да понесе следвоенните години.
Нагонът 3а оцеляване изключва чувството 3а вина — един колективен феномен от годините след 1945-а, който Заслужава да бъде изследван и неминуемо разклаща сериозно вярата в човека и в устоите на собствената личност. Как обаче е било възможно да възникнат две посвоему антифашистки, будещи доверие общества — въпреки упоритото потискане на мисълта 3а миналото, въпреки изопачаването му, — това е загадка, към която е насочена тази книга. В нея се разказва 3а екстремните предизвикателства и своеобразните стилове на живот през следвоенните години.
Макар книги като „Дневникът на Ане Франк“ или „Есесовската държава“ от Ойген Когон да смущават процеса на изтласкване на мислите 3а миналото, много германци Започват да си задават въпроси 3а извършените престъпления едва след 1963 година, около процесите 3а „Аушвиц“. Те се дискредитират максимално в очите на следващото ги поколение, не на последно място и поради отложения размисъл 3а миналото, макар че децата имат съществена материална изгода от поведението на своите родители. Рядко в историята се е водил по-ожесточен, по-гневен и същевременно по-високомерен конфликт между поколенията, отколкото този между подрастващите от 1968-а и техните академични ментори.
Нашата представа 3а следвоенните години е белязана от вижданията на хората, които са били млади по онова време. Възмущението на антиавторитарните деца от трудното 3а обичане поколение на родителите им е толкова голямо, а критиката им — толкова красноречива, че митът 3а задушаващия всичко мухъл, който трябвало да премахнат най-напред, все още доминира в образа на петдесетте години въпреки различаващите се резултати от научните изследвания. Поколението на родените около 1950-а се харесва в ролята на хора, направили федералната република годна 3а живеене и вдъхнали душа на демокрацията, като все отново съживява тази представа. Наистина, силното присъствие на стария нацистки елит в институциите на федералната република, както и упорството, с което се налага амнистирането на нацистките престъпници, може да изпълни хората с отвращение. В хода на проучванията 3а тази книга обаче се разкриваше, че следвоенното време е било по-противоречиво, житейските му емоции — по-искрени, тогавашните интелектуалци — по-критични, спектърът от мнения — по-широк, изкуството — по-иновативно, всекидневието — по-противоречиво от представата за преломния период през 1968-а, която се мъчат да ни внушат до днес.
Има и друга причина 3а това, че особено първите четири следвоенни години представляват относително бяло петно в историческата памет. Те са един вид „ничие време“ между големите раздели и изследваните отрязъци от историята, 3а което, ако се изразим лековато, никой не отговаря истински. Единият голям раздел от учебниците разказва 3а нацисткия режим, който приключва с капитулацията на Вермахта, другият — 3а историята на федералната република и на ГДР, която започва през 1949-а и във всеки случай се концентрира върху валутната реформа и блокадата на Берлин като предистория на основаването на тези две държави. Годините между края на войната и валутната реформа — икономическият „първичен взрив“ на федералната република, в известен смисъл са Загубено време 3а историографията, понеже им липсва институционалният субект. Нашата историография в съществена степен е все още структурирана като национална история, която поставя в центъра на вниманието държавата като политически субект. За съдбините на Германия след 1945-а обаче са отговорни четирите политически центъра: Вашингтон, Москва, Лондон, Париж — а това не са адекватни предпоставки 3а една национална история.
И погледът към престъпленията, извършени спрямо евреите и хората на принудителен труд, обикновено приключва с щастливото освобождаване на оцелелите от съюзническите войски. Но какво се е случило после с тях? Как са се държали близо десетте милиона изтощени от глад, изтръгнати от родината си затворници, оставени без надзор в страната на техните мъчители и на убийците на
техните близки? Начинът, по който са се отнасяли едни с други съюзническите войници, победените германци и освободените работници, полагащи принудителен труд, е един от най-мрачните, но и най-завладяващите аспекти на следвоенните години.
В книгата постепенно акцентите се изместват от цивилизационните страни на всекидневието, от разчистването на руините, любовта, кражбите и пазаруването, към културата, духовния живот и дизайна. По-остро се поставят въпросите 3а съвестта, 3а вината и потискането ѝ. Все по-голямо значение се придава на инстанциите 3а денацификацията, която е имала и естетическа страна. Това, че именно дизайнът на петдесетте години се ползва с толкова трайна слава, се базира на неговото удивително въздействие: променяйки околната си среда, германците променят и себе си. Но наистина ли германците са били тези, които са променили така радикално образа на своя свят? Успоредно с дизайна се разгаря и битката 3а абстрактното изкуство, в която и окупационните сили дърпат конците. Става въпрос 3а естетическото оформление на двете германски републики, ни повече, ни по-малко — 3а усета 3а красота по време на Студената война. Дори ЦРУ се ангажира с тази мисия.
След войната хората, много повече от днес, се проявяват като одухотворени личности, с тънък усет и неуморно задълбочени в сериозен разговор, сякаш могат с лекота да продължат формите на общуване, с които е Завършил просветеният XIX век, превърнат в икона на доброто старо време. Днес ние знаем много 3а Холокоста. Това, 3а което знаем далеч по-малко, е как е продължил животът в неговата сянка. Как един народ, под чието име по-рано са избити милиони, говори 3а морал и култура? Не е ли по-благоприлично този народ изобщо да се въздържа от приказките 3а благоприличие? Да остави своите деца сами да открият какво е добро и какво — зло? Машината
на медийните тълкуватели работи на бързи обороти подобно на останалите инструменти на възстановяването. Всички говорят за „глад за смисъл“, философстването „върху руините на съществуванието“ изпраща съзнанието на поход 3а духовен грабеж. Хората крадат смисъл, както крадат картофи.