Кралят на ноара Ю Несбьо идва в България с „Кръвни връзки“

Норвежката крими звезда ще представи своя нов трилър, изследващ дълбините на човешката природа

Норвежецът Ю Несбьо отдавна няма нужда от представяне – книгите му, вече надминали 60 милиона продадени екземпляра, се четат на повече от 50 езика и неговият инспектор Хари Хуле е обичан по цял свят. Сега Кралят на скандинавското криминале отново ни среща с братята Рой и Карл от завладяващия си трилър „Кралството“, за който Стивън Кинг споделя: „Не можех да го оставя. Поразителен, оригинален, този роман е специален по всякакъв начин.“

У нас „Кръвни връзки“ излиза като част от емблематичната скандинавска селекция на издателство „Емас“, наред с майсторите Сьорен Свайструп, Юси Адлер-Улсен, Ирса Сигурдардотир, Самюел Бьорк... Първата книжна среща на българската аудитория с норвежкия писател се състои през далечната 2008 г. с романа „Червеношийката“. Оттогава поредицата за инспектор Хари Хуле и другите му самостоятелни книги го утвърждават като най-емблематичния и четен автор на скандинавски ноар. Междувременно няколко от неговите произведения са екранизирани, а в момента тече работата по сериал, базиран на поредицата му за противоречивия инспектор. Зад адаптацията стои гигантът Netflix, a самият Несбьо е изпълнителен продуцент. 

По повод излизането на романа „Кръвни връзки“ Ю Несбьо идва в България! 

На 15 ноември от 18:30 в „Event Space 2020“ българските читатели ще имат възможност да се срещнат с норвежеца за първи път на родна земя. Писателят и кинокритик Благой Д. Иванов с помощта на преводачката Ева Кънева ще поговори с Ю Несбьо за новия му роман „Кръвни връзки“, за съвременното кино, и за скандинавската криминална литература. След края на разговора им ще има отделено време за автографи.

В „Кръвни връзки“ семейството стои на първо място… Но на каква цена?

Братята Карл и Рой Опгор могат да се нарекат успели. Доколкото, разбира се, може да е успял човек в малко селце като Ус. Карл е управител на луксозен спа хотел, а Рой държи бензиностанция и планира да построи увеселителен парк със скоростно влакче. По всичко изглежда, че животът им върви право нагоре. Само един човек е в състояние да спре възхода им: ленсманът Курт Улсен. Техен заклет враг, той усилено търси нови начини да докаже, че двамата братя стоят зад няколко убийства. Карл и Рой обаче са свикнали да прикриват следите си и не се боят да си изцапат ръцете, за да опазят всичко, за което са се борили. Сякаш нищо не е в състояние да разколебае братската им преданост…

Появата на специална жена в живота на Рой обаче го тласка към горчиви размисли. Наистина ли кръвната връзка е по-силна от всичко друго? Или пречистващата сила на любовта ще успее да разкъса невидимия обръч, пристегнал двамата братя в гибелна зависимост един от друг?

Ю Несбьо е роден на 29 март 1960 г. в Осло, Норвегия. Баща му е ръководител на транспортно дружество, а майка му е библиотекарка. Несбьо е един от най-продаваните криминални писатели в света, като „Леопардът“, „Фантомът“, „Полицията“, „Синът“ и „Жаждата“ оглавяват класациите на бестселърите на „Съндей Таймс“. Книгите му се издават на над 50 езика.

Несбьо напуска училище, за да стане футболист в първия мъжки отбор по футбол на Молде. Впоследствие печели Купата на Норвегия и е обявен за най-добър играч. Мечтата му да играе професионално е разбита, когато на 18-годишна възраст разкъсва връзки в коляното.

След три години военна служба посещава бизнес училище и сформира групата „Di derre“ („Онези там“). Тя оглавява класациите в Норвегия, но Несбьо продължава да работи като финансов анализатор.

Когато издател му поръчва да напише мемоари за живота на пътя с групата си, на него вместо това му хрумва сюжета за първия си роман „Прилепът“... И така се ражда любимецът на милиони инспектор Хари Хуле. Следва откъс.

Всички си имат слабо място – втълпяваше ми татко, докато ме учеше да се боксирам. Бях по-дребен от другите момчета, но той ми показа, че в защитата дори на най-страховития противник има пробойна, непокрито място, грешка, която състезателят е осъден да повтаря. Татко ме научи и друго: не е достатъчно да намериш въпросната ахилесова пета. Трябва да си и достатъчно коравосърдечен, за да се възползваш от нея, без да се поколебаеш. Ето, това пък беше моето слабо място. Моето сърце кървеше заради себеподобните ми, съпреживяваше чуждата слабост като своя. С времето обаче обръгнах. И сърцето ми закоравя. Да, може да се каже, че в момента сърцето ми е леден мъртъв вулкан, който последно избухна преди осем години. Още тогава бе започналo да изстива. Още тогава беше достатъчно студено, за да ме превърне в убиец.

Това си мислех, докато стоях на стълбите на къща с гараж и ябълкова градина в есенни багри в жилищния квартал „Шелсос“ в северната част на Осло. Мислех си, че съм убиец.

Беше събота вечер, осем без нещо. Тъкмо бях притиснал палец към звънеца на входната врата. Отдолу, върху керамична табелка с формата на сърце, пишеше „Тук живее семейство Халден“ и беше нарисувано усмихнато личице.

Не знам дали си мислех, че съм убиец, защото вече изпитвах угризения, или защото се опитвах да си вдъхна кураж, че съм способен да се справя с предстоящата задача, защото съм правил и по-лоши неща. 

Чух стъпки отвътре. Сърцето ми се разблъска. Запаз*<*и> спокойствие. Кажи си „майната му“ и да се приключва.

Вратата се отвори.

- Добър вечер.

Мъжът беше снажен, много по-висок от моите 175 сантиметра. Слаб, почти кльощав, с прошарена коса, младееше за своите четиресет и една години – знаех на колко е, защото бях проверил. Зад него от закачалка в коридора висяха два непромокаеми детски гащеризона. На пода се въргаляха малки и големи обувки, струпани в организирания безпорядък, така типичен за семейства с малки деца. От онлайн справка в имотния регистър разбрах, че къщата е собственост на семейството от четири години. Навярно съпругата на Бент Халден е пожелала да я купят, защото е забременяла с второто им дете и е сметнала, че ще им трябва повече пространство. Поне така предполагах, съдейки по профила ѝ в Инстаграм. А Бент Халден е предпочитал къща по-близо до планината, за да му е било до места, подходящи за джогинг и за ски. Потърсих името му в Гугъл и го открих в списъци с участници в различни местни състезания по ски и ориентиране. В списъците от последните няколко години обаче името му отсъстваше. Явно времето му за спорт беше намаляло. Отчасти защото две деца изискват два пъти повече работа от едно, но най-вече защото заедно с колегата си Юн Фюр, Халден беше основал фирма и му се налагаше да работи повече – а не по-малко – отколкото преди да започне собствен бизнес. Само предполагах, но се съмнявах да съм далеч от истината. Фирмата се казваше „Гео Дата“. Бяха ѝ възложили да направи геоложко проучване на терена около Тоде във връзка със строежа на тунел – алтернативно трасе на главния път, който минаваше през центъра на Ус от незапомнени времена, много преди да го категоризират като първокласен път през 1931-ва. 

Навлажних устни.

- Казвам се Рой Опгор. Помниш ли ме? 

Нахлузих добродушната физиономия на смутен провинциалист, дошъл в града. Не ме бива в тази част и подозирам, че каквото и да направя, винаги ще съм си същият Рой: малко мрачен, навъсен, резервиран. За мой късмет норвежците имат доверие на хора с моето излъчване. Явно си мислят, че стеснителността, социалната непохватност и честността вървят ръка за ръка. Всъщност, самият аз застъпвам това мнение.

Бент издаде провлачено „ааа“, нещо средно между „да“ и „не съм сигурен“.

- Беше дошъл по работа в Ус и ми остави колата си за ремонт – подсетих го аз.

- А, вярно! – Показалецът му проряза въздуха. – Ти свърши чудесна работа.. – Свъси вежди и в челото му се вряза V-образна бръчка. – Да не би да не си получил плащането?

- Напротив, получих го. – Опитах се да се позасмея. – Извинявай. Май беше редно да ти звънна предварително, но нали ни знаеш нас, от глухата провинция – направо цъфваме пред прага ти. Тъкмо се прибрах от Полша и понеже така и така съм в града, се сетих, че в жабката на колата ми има нещо твое. Това.

Вдигнах предмета пред очите му. Бент нямаше ни най-малка представа какво представлява лъскавият метален предмет.

- Намерих го, след като ти върнах колата. Забравил съм да го оставя обратно на мястото му. Колата си върви и без него, но с него ще е много по-добре. Къде е звярът?

- Колата ли? Сега ли? Моля те, не си прави труда. Сам ще го монтирам. Впрочем, какво представлява?

- Щом не знаеш, как смяташ да го монтираш, а?

Бенте ме погледна, усмихна се и поклати глава.

- Хубав въпрос.

- Взел съм ти пари за работа, която като никога не съм изпипал. Ще отнеме само пет минути. Е, къде…?

- В гаража – Бенте изхлузи домашните си пантофи, откачи ключовете за аудито от закачалката и напъха крака в чифт маратонки. – Камила! Слизам в гаража!

- Време е Сигюр да си ляга! – извика в отговор женски глас.

- Ти го приготви, а аз ще му почета! Имате ли деца? – попита ме Бент, докато крачехме по пътека, насипана с чакъл.

Под стъпките ни се разнасяше хрущене. Не бях подготвен за този въпрос и само поклатих глава. Неволно пресметнах, че сега тя щеше да е на седем. Няма откъде да знам дали е било момиче, но с времето изпитвах все по-силна убеденост, че е било именно момиче. Преглътнах мъчително буцата в гърлото ми. Тя се смаляваше с всяка изминала година, но така и не изчезна напълно.

- Значи, държиш автосервиза в Ус? – попита дружелюбно Бент Халден. 

- Не, отдавна го затворих. Но понеже по професия съм автомонтьор, от дъжд на вятър ремонтирам по някоя кола. Ей така, за кеф. Иначе в момента държа бензиностанцията, която се намира в съседство.

Свърнахме пред голям, боядисан в бяло гараж. Бент извади ключовете за колата. Вратата на гаража се отвори автоматично. Беше от много скъпите. Към днешна дата Бент навярно би предпочел да купи друга.

- Сега си спомням. Един от местните те препоръча. Ти си братът на… на…

- Карл Опгор – помогнах му.

- Да – засмя се Бент. – Краля на Ус.

В същия миг той усети колко подигравателно бяха прозвучали думите му. Сякаш Ус е някаква забутана смрадлива дупка, където Карл се разхожда с царствена походка, вживял се в ролята на кралска особа. Крал на купчина тор.

- Не исках да… Разбрах, че той притежава почти всичко в Ус.

- Карл е собственик на хотел „Ус Спа“. Ще отключиш ли колата?

- Е, значи наистина е нещо като крал на Ус, нали така излиза?

Седнах на шофьорското място, а Бент се настани на пасажерската седалка. Извадих отвертка, свалих панела под волана и се залових за работа. Бент наблюдаваше с престорен интерес как въртя отвертката. 

- Как върви обследването? – поинтересувах се, докато местех разни кабели. – Прочетох, че според заключението ви в предварителния доклад планината до Тоде е подходящ терен.

- Така е.

- Колко сигурни сте?

- Доста.

- Как, при положение че не виждате какво има вътре в самата планина?

- Е, когато става дума за тълкуване на сеизмични данни, елементът на несигурност е неизбежен.

- Вие, по-точно ти, ги тълкуваш и представяш становище, нали?

- В общи линии да. Заедно с моя партньор.

- Юн Фюр.

- Да, с Юн. Ние сме главните геолози. 

- Ти притежаваш шейсет процента, а Юн – четиресет. Какво правите, когато сте на различни мнения?

- Леле, колко си осведомен за нас. Откъде…

- О, достатъчно е човек да провери в търговския регистър. Да ти кажа, наскоро исках да проверя финансовото състояние на американска компания, която строи скоростни влакчета. Доста се озорих. И си дадох сметка, че тук, в Норвегия, приемаме прозрачността за нещо естествено. Нацията ни е толкова доверчива, че един американец би ни нарекъл наивни. Ние обаче имаме доверие един на друг именно защото виждаме всичко. Като на село. В Ус всички знаят всичко за всички. Почти. Не че всички се харесваме помежду си, но приемаме презумпцията, че хората казват истината повече или по-малко. Както Пътната агенция разчита, че вашето становище – твоето и на Юн – отговаря на истината.

- Да не забравяме все пак, че нашата фирма се ползва с добро име. 

- Но във финансово отношение нещата не са толкова розови. – Вдигнах глава и се усмихнах извинително. – Поне според данните в търговския регистър.

Бент се усмихна малко по-сковано.

- По време на пандемията настъпи лека стагнация. Какво всъщност те интересува?

Пак се съсредоточих върху работата си по колата.

- Интересува ме каква според теб е вероятността средствата за прокарването на тунела да се вместят в предвидения бюджет. По скала от едно до десет.

- Ами, може би осем. Девет, ако говорим за вероятността разходите по строежа да не надхвърлят двойно по-голяма сума от предвидената.

- Защо не десет?

Той ме изгледа мълчаливо.

Вдигнах отвертката. 

- Какво би те подтикнало да промениш мнението си?

- Какво искаш… Рой, нали така ти беше името?

- Съжалявам, Бент – усмихнах се аз. – Въпросът е от книга за научно обосновани техники на убеждаване. Идеята е, задавайки въпроси на събеседника си, да го подтикнеш сам да се увери, че си прав. Брат ми Карл ми даде тази книга. Той се занимава с такива неща.

- Убеждава хората?

- Да. Прокарва проекти и тем подобни. Бива го в тази част.

- И ти си дошъл, за да… ме агитираш за нещо?

- Може да се каже. Но ще пропусна търговската презентация. 

- Така ли?

- Да. И ще те убедя по старомодния начин. Ще дам на теб и на партньора ти дванайсет милиона крони, ако в доклада, предназначен за Пътната агенция, напишете, че условията до Тоде не са благоприятни за строителство на тунел.

Настана тишина.

- Да ме подкупиш ли се опитваш? – попита Бент Халден.

- Да – кимнах. – Не звучи добре, но формулировката е правилна.

- И кое, за бога, те кара да си мислиш, че ще успееш? – ухили се невярващо Бент.

- Първо, фактът, че използваш сегашно време.

- Моля?

- Ако отхвърляше вероятността да се съгласиш, щеше да кажеш: „Какво те караше да си мислиш, че номерът ти ще мине?“ В онази книга пише, че думите, които избираме да употребим, разкриват какво мислим, и то често още преди да сме си дали сметка, че мислим така.

Бент изсумтя.

- А второ?

- Какво?

- Ти каза „първо“. Кое е второто?

- А, да! – Отворих жабката, извадих регистрационния талон на колата и я вдигнах пред него. – Докато ти ремонтирах колата, прегледах талона. Пише, че не ти си собственик на аудито. Взето е на лизинг на името на фирмата. А лизингът е признак на финансови проблеми, нали?

- Е, и?

- Имаш и три неплатени глоби, и трите просрочени. Това, Бент, ми говори само за едно. Ти и фирмата ти имате проблеми с оборотните средства.

- И смяташ, че затова ще приема подкуп? Чуй ме добре, Рой. По-скоро бих обявил фалит, отколкото да извърша нещо криминално.

Беше повишил глас, но аз се съмнявах да е толкова възмутен и високоморален, колкото го раздаваше. Поклатих глава, сякаш претеглях нещата.

- Криминално-криминално, колко да е криминално? Никой не знае точно какво има в планината. Може да е вода. Може да е въздух. Осем от десет, казваш. Значи, има двайсет процента вероятност предварителният доклад да греши. А това – ще се съгласиш ли – не е съвсем за пренебрегване. Въпросът е да погледнеш нещата от малко по-различен ъгъл, да провериш дали няма начин данните да бъдат интерпретирани по друг начин. Така ли е?

Бент не отговори.

- Вярно е, можеш да обявиш фирмата във фалит, но не и семейството си – посочих с брадичка къщата. По потрепването на окото му разбрах, че съм го открил: неговото слабо място. Семейството. И моето беше същото. Отблъснах надигащото се съчувствие, не исках да допусна то да ме размекне. – Проверих в имотния регистър. Къщата ти е ипотекирана до комина. Същото важи и за къщата на Юн, твоя партньор. Когато сте основали фирмата, навярно е трябвало да вложите малко повече средства.

Главата на Бент не помръдна, но ми се стори, че той кимна с поглед.

- После е дошла пандемията – въздъхнах. – Е, добрата новина е, че няма да ти е трудно да убедиш Юн да участва.

- Ти си луд. – Очите на Бент се окръглиха. – Юн е…

- … осъждан за незаконно присвояване – прекъснах го аз. – И за нанасяне на телесна повреда.

Бент зяпна и челюстите му застинаха отворени.

- И присъдите са публична информация – поясних аз. – Той не ти ли е казал? Вярно, става въпрос за малка сума. Тогава е бил студент, работел е в бар. Дали са му половин година условно. Все пак показва, че мошеничеството не му е чуждо. Затова дойдох при теб, Бент. Ти ще го навиеш. Едва ли ще бъде трудно. 

Халден преглътна с мъка, наведе глава и забоде очи надолу. Изглеждаше примирен. Спомних си обаче какво казваше татко, когато разказваше на мен и на Карл как се обяздват мустанги в Америка. Най-опасният момент, казваше татко, бил, когато конят дава вид, че се предава, и застава неподвижно. Тогава ездачът трябва да е много внимателен, защото може да е сигурен, че предстои още един къч.

- Мога да обявя фирмата във фалит и още утре да си намеря работа като геолог – изрече внезапно Бент с остър глас. – И то за по-добра заплата, отколкото изкарвам сега.

Знаех, че е прав. Знаех обаче и друго: мотивираше го не заплатата, а възможността да създава нещо сам, сам да си е господар. Когато каза, че аз работя в автосервиза, едва се сдържах да не го поправя: аз съм собственикът на автосервиза. Но от друга страна, самият аз се бях представил като управител на бензиностанцията, не като неин собственик. Защото второто звучи много претенциозно и самохвално. Спомням си как веднъж Мари, гаджето на Карл през пубертета, ме попита защо с брат ми сме толкова различни, защо аз не се фукам като него. Навярно защото имам стабилно самочувствие, отговорих. Това, разбира се, беше лъжа. Защото аз не съм човек със стабилно самочувствие. Никога не съм бил. В себе си, в съзнанието си аз съм провинциалист, селянин. Чешит и самотник без друго образование освен онова, което човек може да получи в малко планинско селце. С брат, който умее всичко, за което мен не ме бива. Вървеше му в училище, вървеше му с момичетата, въобще, вървеше му с хората. Карл не се нуждаеше от книга, за да знае кои копчета да натисне. Той беше ходеща книга по темата.

- Доверието е хубаво нещо – поставих панела под волана на мястото му. – То е най-хубавото нещо в Норвегия, по-ценно е дори от нефта. Властите ще повярват на доклада ти. Както повярваха на метеоролозите, според които мъгливите дни през годината в Хюрюм били прекалено много, и решиха да построят летището в Гардермуен. Спомняш ли си? Беше през 1994 година. Мнозина имаха икономически интерес летището да се намира в Гардермуен. После онзи инженер, Виборг, предизвика скандал. Заяви, че измерванията са погрешни. Но два дни преди да огласи доказателствата, че норвежките депутати са били подведени, за да гласуват за Гардермуен, Виборг падна от хотелската си стая на четвъртия етаж и умря. Самоубийство, казаха. Макар че никой не успя да обясни как Виборг е счупил извънредно здравия прозорец в хотела, при положение че за целта човек се нуждае от тежък и остър предмет, какъвто в стаята не е имало.

Бент мигаше на парцали. Домъчня ми за човека. Жал ми беше, разбира се. Както в известен смисъл ми беше жал и за онези, които налитаха на бой по време на танцовите забави в Ортюн, защото Карл е флиртувал с гаджетата им. Ревнуваха, а ревността е кофти тръпка. Обикновено идваха от други населени места, затова и не знаеха, че Карл има по-голям брат, който, макар и по-нисък от него, е побойник от класа. И може да ги смаже от бой. И тогава физическите разправи не ми доставяха удоволствие, и сега е същото. Просто се налага да го правя. Заради семейството.

 Бент изпусна въздуха от дробовете си, втренчен през предното стъкло в портата на гаража. Осъзнаваше, че е в безизходица. Аз, естествено, нямах намерение нито да го осакатявам, нито да го самоубивам. Споменах за Виборг само за да предоставя на Халден допълнителен аргумент в полза за решението, което той щеше да вземе довечера след разгорещена дискусия със самия себе си. Щеше да си каже наум, че не става въпрос за алчност, в никакъв случай, а за необходимостта да се грижи за здравето си. Бях ли успял да го изманипулирам? Бях ли си свършил работата? Горещо се надявах. Защото не ми се щеше да посягам към последния си коз. А именно: да подхвърля уж между другото имената на съпругата му и на двете му деца, както и в кое училище учи едното и коя детска градина посещава другото. Намесиш ли семейството обаче, никога не се знае къде ще му излезе краят.

Вдигнах металния предмет.

- Опа – казах. – Пак забравих да го сложа.