Откъс: Кой е „Беглецът от Аушвиц“?

Как Рудолф Врба успява да избяга от Аушвиц и да предупреди света, разкрива журналистът Джонатан Фрийдланд

Невероятната и малко известна история на Рудолф Врба – човекът, който извършва немислимото и успява да избяга от Аушвиц, за да предупреди света за случващото се там – излиза на български език във впечатляващото издание „Беглецът от Аушвиц“ (Сиела, превод Даниел Пенев) от награждавания журналист Джонатан Фрийдланд. 

В своя мащабен и впечатляващ документален труд за Холокоста Фрийдланд проследява ужасите, които словакът преживява в концентрационния лагер, трудния път към бягството и неимоверните усилия, които той полага, за да разпространи свидетелствата си.  

10 април 1944 г. Тази паметна дата бележи деня, в който 19-годишният Рудолф Врба (тогава все още Валтер Розенберг) и 25-годишният Алфред Ветцлер се превръщат в двама от първите евреи, които успяват да избягат от нацисткия лагер на смъртта. 

В „Беглецът от Аушвиц“ Джонатан Фрийдланд проследява в най-дребни детайли всички моменти от безпрецедентното им бягство, както и свидетелствата за живота в концентрационния лагер – от депортационните влакове и товарните вагони, през т.нар. отдел за сортиране на заграбените вещи на затворниците „Канада“, газовите камери, крематориумите и всички части от добре смазаната и потайна машина за масово изтребление, наречена Аушвиц. 

Разминавайки се на косъм с куршумите на нацистите, през планини и реки, Рудолф Врба се впуска в надпревара със самата смърт и се връща в родната си Словакия, за да предаде над 30-страничен детайлен доклад за случващото се в Аушвиц. Докладът достига чак до до Рузвелт, Чърчил и папа Пий XII и е първият документ, който убеждава Съюзниците, че в окупираната Полша се извършва безмилостен геноцид.

Въпреки че в резултат на свидетелствата му са спасени двеста хиляди унгарски евреи, до края на живота си Рудолф Врба смята, че броят на спасените е можел да бъде много по-висок. Голяма част от усилията му са посрещнати с недоверие и пренебрежение, които обаче не отказват Врба от мисията му да продължава да се бори срещу планината от лъжи. 

Базиран на свидетелствата и спомените на някои от най-близките хора на Врба, мащабният документален разказ на Джонатан Фрийдланд се чете като исторически трилър, без това да отменя достоверността на включената в книгите фактология.

„Беглецът от Аушвиц“ е смайващ портрет на една многопластова и дори противоречива личност. Това е историята на забравения герой на Холокоста, която може да служи на човечеството като универсален и все по-актуален урок за влиянието на информацията (и дезинформацията) и самоотвержеността да рискуваш всичко в името на истината. Следва откъс.

Бяхме роби 

Валтер видя двойните редове от бели, бетонни стълбове, всеки от тях опакован с порцеланов изолатор и свързан с останалите, как то изглеждаше, чрез жици с високо напрежение, и заключи, че лагерът е изолиран с двойна електрическа ограда. Видя наблюдателните кули, на всяка от които имаше есесовец на пост, с ръце върху поставена та там картечница. Видя прожекторите, които осветяваха лагера след смрачаване. Видя и дисциплинираните кучета, придружаващи своите есесовски господари. Огледа се внимателно и се зачуди каква тайна се пазеше на това място – тайна, която очевидно беше толкова важна, че на никого не трябваше да се позволява да избяга. 

През онази първа късна вечер в лагера Валтер все още имаше причина да вярва, че се е озовал на по-добро място от Майданек, къде то царяха мръсотия и хаос. Казармите бяха солидни – тухлени постройки на няколко етажа и с размерите на гимназия, – но всяка от тях имаше собствен номер, отбелязан както върху боядисана табела, така и върху електрически фенер до входната врата. 

Беше тъмно, когато групата беше отведена под строй до Блок 16 и после – в сутерена. Там получиха своеобразен инструктаж от старейшината на блока – капо, върху чиито дрехи се виждаше зеленият триъгълник, отличаващ престъпниците (в този случай, оказа се, осъден убиец). Той предупреди новопристигналите, че колкото и жадни да бяха, в никакъв случай не трябва да пият вода от чешмата на стена та, тъй като тя беше пряк път към дизентерията. Валтер запомни този съвет. През онази нощ той спа на пода. 

Следващият ден започна със ставане в пет часа и приготвяне за проверката в шест часа. Както Валтер беше научил в Майданек, при проверката щяха да бъдат броени както живите, така и мъртвите, като към втората категория спадаха и умиращите. Ако сметките излизаха и нямаше липсващи или предполагаемо избягали, проверката приключваше и труповете можеше да бъдат отнесени; всеки труп се носеше на гръб от един затворник и безжизнената му глава висеше през едното му рамо. Докато двойките се отдалечаваха, клатушкайки се, в очите на Валтер те изглеждаха като двуглави чудовища – затворник и труп, прикрепени един за друг и тътрещи се към моргата; трудно беше да се каже кой беше мъртъв и кой беше жив, защото и двамата бяха кожа и кости. 

На Валтер и останалите новопристигнали, строени в цивилните си дрехи, им беше странно да гледат отстрани, докато затворниците маршируваха към мястото, където щяха да полагат тежък физически труд, а те щяха да останат тук. Беше им позволено да се шляят из лагера, поне в неговите открити части, и те се мъчеха да осмислят случващото се. Щяха да бъдат ритуално въведени в обстановката едва на следващия ден – повторение на процеса, през който Валтер беше преминал две седмици по-рано в Майданек. 

Ритуалът започна с принудително минаване под душа. Затворниците капи ги биеха с тояги, докато натъпкваха по 400 души в помещение, предназначено най-много за 30, и после продължаваха да ги бият на излизане, ритайки и удряйки ги, докато те стояха голи на студа. След това, докато все още бяха голи и трепереха от студ, ново пристигналите преминаха през нещо ново: строиха се, за да им бъдат татуирани номерата на затворници в Аушвиц. Двама затворници в ролята на секретари записваха имената и мястото на раждане на останалите: Валтер беше записан като роден в Пресбург, старото австроунгарско име на Братислава. За своя професия той посочи „шлосер“, присвоявайки си занаята на мъжа, който не му беше точно втори баща, но редовно правеше компания на майка му. След регистрацията дойде ред на татуирането на затворническите номера. Дотогава татуирането протичаше по следния начин: този, който трябваше да бъде татуиран, биваше опиран на стената от затворник, който притискаше кожата със специален пунктир, наподобяващ печат с метални номера, от лявата страна на гръдния кош, точно под ключицата. Често той нанасяше номера с такава жестокост, че много от депортираните припадаха. През този ден обаче Валтер имаше право на избор: може ше да бъде татуиран на лявата или на дясната ръка, от горната или от долната страна. Валтер избра горния край на лявата си предмишница, където татуировката щеше да се вижда непосредствено, и желанието му беше удовлетворено. През следващите две години и половина той нямаше да използва официално името си нито веднъж. От този ден нататък той беше 44070. И скоро щеше да научи важността на номерата в Аушвиц – например по-малкият и съответно „по-стар номер“ означаваше, че затворникът е ветеран, а това вървеше ръка за ръка с по-висока позиция в йерархията в лагера, чиито ограничения и привилегии се съблюдаваха стриктно от затворниците. 

Накрая им дадоха дрехи. Бяха им взели старите, които никога нямаше да им бъдат върнати, и им раздадоха познатите униформи, ушити от груб плат и украсени с потъмнели сиво-синкави и бели райета. Валтер щеше да бъде човешка зебра като всички останали. При все това обаче, докато той обличаше горната част на униформата, която беше едновременно куртка и риза – неговият номер беше пришит към нея до стандартния отличителен знак на затворниците евреи, звезда, образувана от два триъгълника: червен, с който се обозначаваха политическите затворници, и жълт, – наред с панталоните, провисналото кепе и дървените обувки, той намери утеха не само в това, че повече нямаше да бъде изложен на природните стихии, а и във факта, че беше станал неразличим от останалите, поне на пръв поглед, и че можеше, стига да се постараеше, да се претопи в тълпата, без никой да забележи. Да изчезне само по себе си беше вид бягство. 

И все пак Валтер не можеше да избяга от смъртта. Видя я на лицата на онези, които заминаха на работа веднага след проверката, марширувайки в стройни редици от по петима и в колони от по 100 души. Имаше нещо странно в походката на голяма част от тях – вървяха по-скоро като марионетки, отколкото като човешки същества; движенията им бяха резки и сковани, докато се мъчеха да не изостават. Бяха инспектирани, докато се отдалечаваха, от мъж, от когото Валтер по-късно щеше да се страхува, защото беше един от възможно най жестоките хора – СС-обершарфюрер Якоб Фрис. Беше невероятно висок, същински исполин, с широко лице и безжалостни очи, винаги въоръжен с тояга, голяма почти колкото него. Неговата задача беше да отсява онези, които бяха твърде слаби, за да работят. Предпочитаният от него метод беше да тества силата им с тоягата или с ботушите си. Ако можеха да устоят на удара или на ритника, тогава можеше и да им бъде позволено да продължат към работното място. Но ако не можеха, съдбата им беше предопределена. 

Имаше си термин за тези хора и Валтер скоро щеше да го научи. Живите мъртъвци, онези ходещи скелети с приведени глави и хлътна ли, празни очи, бяха известни в лагера като Muselmänner: не-хора, чиито мускули и плът се бяха износили; не-хора, които чезнеха пред очите на останалите, докато животът ги напускаше бавно, но неумолимо. И все пак при някои от тях волята за оцеляване продължаваше да блещука. Не беше необичайно преди инспекция да видиш двама Muselmänner да се шамаросват взаимно, за да може бузите им да пору менеят и те да се престорят на жизнеспособни. Валтер наблюдаваше онези, които Фрис беше сметнал за негодни, докато те се клатушкаха обратно към лагера, където, ако имаха късмет, можеше да им бъде възложена някаква поносима задача, вероятно в склада за дървен материал, а ако нямаха късмет, щяха да бъдат изпратени в болницата на лагера. Това, Валтер скоро щеше да разбере, беше смъртна присъда.