Откъс: Ще откриете ли „Бомбаджията“ преди да е прекалено късно?

Норвежкият писател Самюел Бьорк  поднася на българските си читатели нов смразяващ кръвта криминален роман

„Бомбаджията“ разкрива един от първите и най-жестоки случаи на опитния инспектор Холгер Мунк и брилянтната, но лабилна следователка Миа Крюгер. Шестата книга от преведената на 35 езика бестселърова поредица се откроява на литературния пейзаж с многопластовите си и често противоречиви герои, острите като бръснач обрати и безмилостно напрежение.   

С „Бомбаджията“ (Емас, превод Ева Кънева) Бьорк за пореден път доказва, че заслужава славата си, до последната страница. Норвежецът заема мястото си сред най-добрите писатели в скандинавския ноар редом до Ю Несбьо, Юси Адлер-Улсен, Андерш де ла Моте и Ирса Сигурдардотир. Заедно те са част от селектираните крими заглавия на издателство „Емас“.

Осло, 2001-ва. В един обикновен съботен предобед в метрото се качва разтреперана жена, опасана с експлозиви. Сред пътниците се разразява паника. Броени минути след мощния взрив с журналистка от водещ норвежки вестник се свързва мъж, който се представя като организатор на атентата и предупреждава, че това е само началото.

Тя беше първата. Ще последва и втора… След точно 24 часа.

Следователят Холгер Мунк се наслаждава на летния си отпуск, а помощничката му Миа Крюгер току-що е закарала сестра си в клиника за наркозависими. Повикани по спешност на работа, двамата поемат случая. Върху кухненската маса в дома на жената, превърната в жива бомба, откриват три загадъчни предмета. Но още преди да са успели да разшифроват тези улики, в оживен парк в центъра на града избухва нова експлозия. Мунк и Миа разполагат с точно двайсет и четири часа да заловят Бомбаджията, преди той да нанесе следващия си безжалостен удар…

Самюел Бьорк е псевдоним на норвежкия писател, драматург и музикант Фруде Сандер Йойен. Първият роман на Бьорк „Пътувам сама“ завладява читателите по цял свят и става №1 в бестселър класацията на „Шпигел“.

Йойен пише първата си пиеса едва на двадесет и една години, а след това написва и два романа – “Pepsi Love” (2001) и “Speed for Breakfast” (2009). Издал е шест албума, написал е пет пиеси, негови произведения на изкуството са излагани в различни галерии и на всичкото отгоре е работил по преводи на Шекспир.

Самюел Бьорк е сравняван с писатели като Стиг Ларшон и Ю Несбьо и се е доказал в криминалния жанр. Следва откъс.

Пенсионираният енорийски свещеник Абрахам Якобсен се возеше в метрото, обзет от гадното усещане, че е изгубил вяра в съществуването на Бог. Няколко часа по-рано, по време на утринната молитва, той бе вдигнал поглед нагоре и се бе осмелил да попита: съществуваш ли наистина?

И ако наистина съществуваш, защо позволи това да се случи?

Седемдесетгодишният Якобсен погледна през прозореца и въздъхна дълбоко. Къщи и дървета се нижеха пред очите му, но той не ги забелязваше. Сякаш светът около него беше изцяло сив, без смисъл. Преди не беше така. Доскоро той се радваше на живота, любуваше се на всяко късче от съзиданието. Но през последните години…

Вече не беше същото. 

Съмнението го глождеше.

Абрахам Якобсен беше израснал сред дълбоко религиозно семейство в селце в Южна Норвегия. Затова всъщност беше странно, че навремето именно той бе подел инициативата в Богословския факултет да се проведе колоквиум на теми, тогава табу. Например, за жените свещенички. Защо една жена да не може да оглавява религиозна община? Абрахам постави за обсъждане и въпроса за хомосексуализма – по онова време забранена тема не само сред духовенството, но и във всички обществени прослойки. Участниците в беседите се срещаха тайно в един от най-затънтените кабинети в сутерена на Факултета и макар че преподавателите бързо надушиха какво става и разтуриха сбирките им, Абрахам оценяваше като прекрасно и вълнуващо времето, споделено с единомишленици.

Защото именно тогава, по време на тези тайни сбирки, се запозна с нея.

С Рут.

Не беше виждал по-красива жена. Не беше срещал по-възхитителен човек.

Метрото спря. Слязоха пътници. Други се качиха. Абрахам се усмихна. Три пъти седмично хващаше метрото до центъра и от там продължаваше до предградието Манглерю.

За да посети гроба ѝ.

Рут беше настояла, беше заявила категоричното си желание да я погребат при родителите ѝ и Абрахам не възразяваше да пътува до Манглерю. Всъщност, след като тя почина, той нямаше с какво да се занимава. Рут съставляваше целият му живот и му липсваше толкова непоносимо, че понякога сутрин едва намираше сили да отвори очи. 

Има ли те наистина, Боже?

Абрахам пак погледна през прозореца. Закъснял пътник прекоси тичешком перона и се шмугна през последната врата на вагона. Обикновено в събота преди обяд метрото беше претъпкано, но не и днес – по една или друга причина нямаше много пътници. Други животи. Млада двойка – той, усмихнат, с топлота в погледа, я милва нежно по косата. Майка държи дете на коленете си – русокосо къдраво момченце. То се смее и сочи клоун с балон, усукан във формата на животно – навярно на път за детски рожден ден. Бизнесмен с угрижена физиономия и дипломатическо куфарче в скута жестикулира, докато разговаря полугласно по телефона.

За щастие във влака не се возеха твърде много тийнейджъри. С годините Абрахам стана по-предпазлив, едва ли не боязлив. Веднъж – с Рут пътуваха към центъра – младеж ѝ отмъкна чантата най-нагло. Отиде до тях, изтръгна чантата от ръцете ѝ и си излезе през вратите, сякаш на света няма нищо по-естествено.

Как е възможно подобно безобразие?

Такъв ли стана светът? 

Нима хората вече не ги е грижа един за друг?

Тогава, по-късно вечерта, Рут бе повдигнала въпроса.

Защо Бог допуска това?

Щом е толкова милостив?

Щом е толкова всемогъщ?

Защо има толкова много страдащи хора?

Войни, глад, бедствия, неправди… Какъв е всъщност смисълът?

Тогава Абрахам я завърна. Напомни ѝ думите на Тома Аквински, че Бог е дал на човека свободна воля и затова човекът е отговорен за действията си; добрите хора ще бъдат възнаградени, ще отидат във вечното царство небесно. 

Сега обаче не мислеше така.

Абрахам Якобсен беше живял по Божиите закони, а го сполетя това нещастие.

Не, това не можеше да го прости. 

Как я отнесе ракът, покосил я изневиделица.

Начинът, по който тя си отиде.

Болестта беше едно на ръка – неведоми са пътищата Господни, – но мъките, през които тя премина...

Не, не беше справедливо.

Такъв добър човек като нея.

Тя, която цял живот бе живяла, за да бъде полезна на другите. 

Прекара цяла година, измъчвана от непоносими болки, в болнична