Книжен ъгъл

„Преди споменът да избледнее“ (Колибри, превод Васил Велчев. Корица Люба Халева. Консултант японист Маргарита Укегава) отвежда читателите в живописния град Хакодате на остров Хокайдо, в кафене „Дона Дона“, което, също като легендарното „Фуникули-фуникула“, предлага вълшебна машина на времето. И към старите познайници се добавят нови персонажи и разнолики човешки съдби.

Дъщеря, чиито родители са загинали при автомобилна катастрофа, се връща в миналото, за да излее болката си от самотата, на която е обречена. Известен комик се среща с покойната си съпруга, за да превъзмогне отчаянието от тежката загуба. Млада жена се пренася в бъдещето, за да дари утеха на своята сестра, съкрушена от смъртта ѝ. Млад мъж разкрива късно осъзнатите си чувства към приятелка от детинство, застигната от нелечима болест. Неумолимото правило гласи, че реалността не може да се промени. Ала усещането за близост и споделени емоции изпълва с душевно спокойствие, вдъхва сили и воля за пълноценен живот. И тъкмо това придава смисъл и цел на тези магични, окриляващи и паметни мигове, преди кафето да изстине. С японска чувствителност и емпатия Кавагучи придружава своите герои в съкровено пътуване през времето към скъп човек, но и към себе си, за да остане жив споменът в сърцето.

Роден през 1971 година, Тошиказу Кавагучи е изявен японски драматург и писател. Неговият дебютен роман „Преди кафето да изстине“ (2015) представлява адаптация на едноименната му пиеса, удостоена с Голямата награда на Фестивала за драматургия в Сугинами. Романът е филмиран от японската режисьорка Аюко Цукахара със заглавие „Кафене „Фуникули-фуникула“ (2018). Преведен е в повече от 30 страни, а продадените екземпляри само в Япония надхвърлят 1 милион. Следва втора книга с истории от кафенето, която също се превръща в бестселър, а посланието е неизменно – макар и да не си в състояние да повлияеш на хода на събитията, можеш да прозреш себе си, да преосмислиш и да се помириш с миналото, да надникнеш в бъдещето, за да продължиш напред окрилен, отхвърлил бремето на угризенията и чувството за вина.

С японска деликатност и тънък усет за магичното Кавагучи открехва портала на времето за една поредица от вълшебни приключения в кратките мигове, преди кафето да изстине. Следва откъс

 

– Защо си в Хокайдо?

Гласът на Кей Токита звучеше металически в слушалката.

– Хей, успокой се, всичко е наред.

Нагаре Токита чуваше гласа на жена си за първи път от петнайсет години. В момента той беше в Хокайдо – по-точно в Хакодате.

Хакодате е пълен със сгради от западен тип, датиращи от началото на двайсети век. Разпръснати из целия град, те притежават уникален архитектурен облик, характерен с това, че приземните етажи са проектирани в традиционен японски стил, а горните – по западен образец. Кварталът „Мотомачи“, разположен в подножието на планината Хакодате, е популярна туристическа дестинация. Старинния чар на града придават забележителности като бившата обществена зала, правоъгълния бетонен електрически стълб – първия издигнат в Япония – и червените тухлени складове в историческия район на залива.

Кей, на другия край на телефонната линия, беше в Токио в едно кафене, което предлагаше на клиентите възможността да пътуват във времето. Казваше се „Фуникули-фуникула“. Тя се беше пренесла петнайсет години напред в бъдещето, за да се срещне с дъщеря си. Разполагаше с малко време, преди кафето ѝ да изстине. Тъй като Нагаре беше далеч, чак в Хокайдо в Северна Япония, нямаше представа доколко то е изстинало. Така че се стараеше да се придържа към същественото.

– Няма време да обяснявам защо съм в Хокайдо. Моля те, просто ме изслушай.

Разбира се, Кей знаеше много добре, че няма време.

– Какво? Няма време? Аз съм тази, която няма време! – Звучеше разстроено.

Но Нагаре не обърна внимание на това.

– Там има една девойка, нали? На вид ученичка в прогимназията.

– Какво? Ученичка? Да, тук е. Същата, която посети кафенето преди около две седмици. Дойде от бъдещето, за да се снима с мен.

За Кей това бе станало преди две седмици, но за Нагаре се беше случило цели петнайсет години по-рано.

– Тя има големи кръгли очи... и носи поло?

– Да, да. Какво за нея?

– Добре, просто се успокой и слушай. Ти по случайност си се озовала петнайсет години напред в бъдещето.

– Както вече ти казах, едва чувам какво говориш.

В този момент мощен порив на вятъра връхлетя Нагаре точно когато се канеше да ѝ каже нещо важно. Духаше силно в телефона му, правейки разговора почти невъзможен. Притиснат от липсата на време, той ускори темпото.

– Както и да е, тази девойка, която виждаш… – изрече по-високо.

– А? Какво? Тази девойка?

– Тя е нашата дъщеря!

– Какво?

Телефонът в ръцете на Нагаре съвсем замлъкна. После вместо гласа на Кей чу как средният часовник на стената във „Фуникули-фуникула“ започна да бие, разнесе се познатото дан, дан. Той леко въздъхна и взе да обяснява спокойно.

– Съгласи се да се пренесеш десет години напред в бъдещето, затова мислиш, че детето ти е на около десет, но е станала грешка и си се оказала там след петнайсет години. Вероятно годините и часовете са се разменили и си се озовала в кафенето не в три следобед, а в десет сутринта, и не след десет, а след петнайсет години. Погледни средния часовник на стената. Показва десет часà, нали?

– Аха.

– Разбрахме това, когато ти се върна. В момента обаче сме в Хокайдо по неотложни причини, които не мога да обясня, защото няма време.

Нагаре беше изговорил това на един дъх. Но сега направи пауза.

– Във всеки случай не разполагаш с много време, така че просто огледай добре нашата пораснала здрава и хубава дъщеря и се върни в настоящето – каза той нежно и затвори телефона.

От мястото, където стоеше, можеше да види правата наклонена улица, спускаща се към разстлалата се синева на океана, и небето отвъд, което сякаш увенчаваше пристанище „Хакодате“. Нагаре се завъртя на пета и влезе в салона на кафенето.

Хакодате се слави с множество стръмни улици. Деветнайсет от тях имат имена, в това число „Склон Ниджукен“, започваща от най-стария електрически стълб в Япония, и „Склон Хачиман“, чието начало е близо до червените тухлени складове в района на залива. Също и „Гледка към рибите“ и „Гледка към корабите“, изкачващи се от крайбрежието. По-нататък по хълма са „Склон на мидите“ и „Склон на зелената върба“, водещи към Ячигаширачо, което означава „квартал в началото на низината“. Има обаче една улица, която не присъства на туристическите карти. Местните я наричат „Безименен склон“. Кафенето, в което работеше Нагаре, се намираше по средата на „Безименен склон“.

Казваше се „Дона Дона“ и с него бе свързана чудата градска легенда. 

Ако седнеш на определено място, то те връща назад във времето в момент, който пожелаеш.

Но правилата бяха изключително досадни и ужасно неприятни.

1. Единствените хора, които можеш да срещнеш в миналото, са вече посещавалите кафенето.

2. Каквото и да направиш, докато си в миналото, не можеш да промениш настоящето.

3. За да се върнеш назад във времето, трябва да седнеш именно на това място. Ако е заето, се налага да изчакаш, докато се освободи.

4. След като се пренесеш в миналото, не бива да мърдаш от мястото.

5. Пътуването ти започва от мига, в който бъде налято кафето, и приключва, когато то изстине.

Досадните правила не свършваха дотук. Въпреки това днес отново клиент, чул този слух, щеше да посети кафенето.

Когато Нагаре влезе в салона след телефонния разговор, Нанако Мацубара, опряла лакти на плота, го попита директно:

– Нагаре, защо не остана в Токио? Все още ли мислиш, че беше добра идея да дойдеш тук?

Нанако бе студентка в частния университет „Хакодате“, специализиран в областта на търговията и бизнеса. Облечена в светлобежова блуза, пъхната в широки панталони, тя изглеждаше доста модерна. Гримът ѝ беше деликатен, косата – леко накъдрена и вързана отзад с ластик.

Нанако бе чула, че покойната съпруга на Нагаре ще посети токийското кафене, за да се срещне с дъщеря си. Като се имаше предвид, че това беше единственият шанс за него да зърне жена си, която не бе виждал цели петнайсет години, Нанако смяташе, че е странно Нагаре да не я поздрави лично, а по телефона.

– Да, може би – промърмори той, докато минаваше покрай нея, за да застане зад бара. На стола до Нанако седеше изглеждащата леко сънена доктор Саки Мураока с книга в ръце. Саки работеше в психиатричното отделение на една от болниците в Хакодате. Двете с Нанако бяха редовни клиентки на кафенето.

– Не искаше ли да я видиш отново?

Нанако не откъсваше любопитния си поглед от Нагаре, гигант, висок почти два метра.

– Разбира се, но трябваше да се съобразя с обстоятелствата.

– В какъв смисъл?

– Тя дойде да види дъщеря си, не мен.

– Въпреки това…

– Всичко е наред. Признавам, че мина доста време, но спомените ми са все още живи...

Нагаре искаше да каже, че би направил всичко, за да може майка и дъщеря да прекарат тези ценни мигове заедно.