„Брутален и завладяващ роман“, „Майсторски написан роман с грандиозен финал“, „Цяла вселена от груби и смели хора, отвъдната страна на цирковата шатра, представена от един брилянтен разказвач“ – така критиката оценява „Хищници“ (Колибри, превод Росица Ташева), поредната забележителна творба на една писателка с неоспорим талант.
Сюжетът потапя читателите в суровия и завладяващ свят на един пътуващ цирк. Историята проследява 17-годишния Тони, който бяга от насилието на своя баща и намира убежище сред цирковите артисти. В опита си да се изтръгне от „клетката“ на миналото, Тони застава лице в лице с дивите зверове, за да започне един нов и опасен живот, който го привлича неудържимо. Намира любовта – към една властна жена и към една красива облачна пантера. Изправя се пред склонността си към насилие и способността си да оцелява. Развива маниакалното желание да преуспее на каквато и да е цена. Но всичко се плаща.
Мелиса да Коста, новото откритие на френската литература, е родена през 1990 година. Учи икономика и мениджмънт, известно време отговаря за комуникациите на различни организации. Има интереси в областта на ароматерапията, натуропатията, софрологията и спорта. Авторка е на девет романа, до един бестселъри, удостоени с наградите „Ален Фурние“, „Сезам“ и „Бабелио“. След като издаде „Цялата небесна синева“ и „Утрешният ден“, сега „Колибри предлага на българските читатели новия ѝ роман, „Хищници“, който излезе в началото на 2026 г. във Франция и вече се радва на огромен успех. Следва откъс.
Вратата на бара рязко се отваря. За миг нощта е тревожно разкъсана от мъжки гласове и от звуците на Pigs на „Пинк Флойд“. Болнавата оранжева светлина е още по-приглушена от плътния цигарен дим. Виждаме все пак тънък, издължен, леко залитащ силует на момче, което се е изправило и изглежда, се пита какви ги върши там. Момчето, защото това е момче, още не мъж – суитшърт със сива качулка и прокъсана яка, ръкави на тъмни петна, подпухнало лице и развързани маратонки – се изплюва на пода. И влага в това цялата си ярост. Веднъж, два пъти. После намества на рамото си тежък сак от износена материя. От ония раници, на които учениците придават личен характер с помощта на коректор, изписвайки имена на приятели и на любими. Тези тук са донякъде забравени – бялото е избледняло. Младежът вдига смъкнатия си панталон. Не е закопчал дюкяна си. После излиза. Всичко е спокойно на този бряг. Точно обратното от другия бряг, където всичко бучи, свисти и скърца. Порталните кранове нервничат под ярката агресивна неонова светлина. Мотокарите повдигачи напяват фалшивата си мелодия. Кошовете разгъват своите метални ръце. Служебните лодки застиват до морските гиганти: контейнеровози, масловози, рудовози, танкери. Чудовищата, както обичаше да ги нарича баща му по времето, когато работеше на този обект.
Младежът търси нещо в задния джоб на дънките си. Победоносно изважда влажен пакет цигари, този, който е успял да свие в бара от стария Фернан, твърде погълнат от играта на дартс. Вали като из ведро, но това не изглежда да го притеснява. Щраква със запалката си веднъж, два пъти, три пъти, накрая успява да си запали цигарата. Дръпва с облекчение. Пустият бряг има лоша слава. Разказват се мръсни истории за изнасилвания, нападения, сбивания. Между изоставените ръждиви контейнери ще видите понякога някой тип да уринира, друг, потънал в пиянски сън, да лежи проснат на земята. По времето когато той и баща му идваха тук, Андре, изпълнен със злост и презрение, не пропускаше да ги посочи с пръст, убеден, че е по-добър от тях. „Виж ги само тези жалки лайнари.“ Нарочно говореше високо. Едно хубаво сбиване за завършек на пиянската вечер беше черешката на тортата дори ако той опереше пешкира. После с окървавена уста и зъл поглед смотолевяше завалено: „Получи си го. Получи си го мръсникът. Можеш да ми вярваш“. И синът му никога не му противоречеше.
Продължава да върви. Накъдето му видят очите, би казал човек, толкова изгубен изглежда, докато не стига до мястото, където тихият бряг се слива с една по-оживена улица. Улица „Станислас“. Няколко магазина, чиито осветени витрини сияят в нощта, автобусна спирка и бледият неон на една аптека. По-нататък – площадът на пазара, където цари суматоха. Металически шум, сухи заповеди, мотори на камиони, движещи се на заден ход, удари с чук. Младежът се отправя натам, леко заинтригуван. Хвърля цигарата си на земята, дори не я стъпква. Дъждът се заема да я изгаси. Дъжд, който все повече се усилва. Голямата шатра, която допреди няколко часа е красяла централния площад на Шован, крещящожълта и синя, вече я няма. Платнището кисне във водата на земята. Десетина мъже се суетят на светлината на прожектор, опитвайки се да демонтират металната структура, да съберат коловете, да ги натъпчат в калъфи, които след това забързано хвърлят в задната част на камионите. Младежът се отпуска на една пейка въпреки поройния дъжд. Прекарва ръка по подутата си уста. Гледа как работят мъжете.
– По-бързо – заповядва един тип с гелосана черна коса и нелеп костюм в черно и златно. – Вятърът се усилва, бурята ще се разрази след час, в наш интерес е да опаковаме всичко преди това.
Никой не възразява. Младежът на пейката се отпуска, залюлян от енергичното и все по-бързо движение на мъжете. В единия край на площада редица от камионетки и автентични жълто-сини каравани на цирковата трупа търпеливо изчаква края на операцията по демонтажа. Върху всяка от тях може да се прочете ТРУПА ПУЛКО. И с по-малки букви: истински семеен цирк.
Младежът губи представа за времето, задремва за малко. Когато се събужда, дрехите и косата му са мокри. Жълто-синьото платно е изчезнало – сгънато от мъжете и натоварено на най-големия камион. Работниците вдигат последните сандъци, в които са прибрани елементите на металната структура. Мъжът в смешния костюм в черно и златно гаси прожектора. Дългата редица от фургони оживява – късите светлини се запалват, моторите изръмжават. Трупата „Пулко“ е готова да потегли. Прав ви път, мисли младежът. Манговци има достатъчно навсякъде. Намръщва се, като осъзнава, че така говори Андре. От родителя е прихванал този речник. А, не! По-добре да пукне!
Внезапно, може би при мисълта за баща му, получава силен пристъп на тревожност. Алкохолът го е упоил за няколко часа, помогнал му е да забрави болките в тялото – разцепената устна, а и пръста. Трябва да си е счупил една фаланга – там, където кожата е почерняла. Помогнал му е преди всичко да забрави главното. След тази вечер
кракът му повече не може да стъпи в дома му. Не преди да е изминало много време. Познава Андре. Няма да му прости скоро. Затова е нахвърлял в раницата си документите си за самоличност, един макетен нож, десет години спестявания в дребни банкноти и един анорак. Първият сутрешен автобус ще мине след пет часа. Дълго време. Прекалено дълго. Излязъл е вятър. Скоро ще затрака със зъби. Скача на крака, прави няколко забързани крачки.
– Хей! – вика.
На площада двама мъже затварят тежката врата на камиона с демонтираната шатра. Онзи с черно-златния костюм пуши дебела пура, нечувствителен към дъжда. Другите до един са се изпарили. Качили са се на камионетките и караваните и бързат да се изметат. Скоро няма да остане никой. Само един пуст площад.
– Хей – повтаря той по-силно.
Вече наближили камиона, работниците се обръщат.
– Да? – подхвърля единият от двамата, хвърляйки му черен поглед.
– Наемате ли работници?
Мълчание. Двамата работници се споглеждат, поколебават се.
Той повтаря по-настойчиво:
– Трябват ли ви хора? Да монтират или демонтират шатрата. Да раздават рекламни листовки, да изпразват боклукчийските кофи, каквото и да е. Търсите ли работна
ръка?
Накрая единият му показва черно-златния костюм.
– Той. Чаво. Питай го.
Това са единствените думи, които произнася с лек славянски акцент, преди да се обърне с гръб.
Младежът не чака да му повтарят. Веднага се обръща към така наречения Чаво.
– Хей! Хей, Чаво!
Мъжът изхрачва сив пушек, който се стопява в нощта, оглежда го от глава до пети, все още с пурата в уста.
Мъж на зряла възраст, обилно нанесеният грим прикрива донякъде бръчките му. Трябва да е на четиресет години. Може би на четиресет и пет. Зелените му очи напомнят очите на котка. Живи. Недоверчиви.
– Да? – изрича най-накрая.
Младежът е объркан от студенината на погледа. Но много бързо се съвзема.
– Наемате ли хора? Мога да върша каквото и да е. Не се мръщя на никаква работа.
Бачкал съм на онзи обект там.
Посочва с брадичка протока и отсрещния бряг. Индустриалното пристанище. Чаво го наблюдава с притеснителна настойчивост, с остър, пронизващ поглед.
– Пълнолетен ли си?
– Да – отговаря той с видимо облекчение. – Пълнолетен съм.
– Не искам неприятности.
– Няма да има. Обещавам ви.
Чаво се навежда, загася цигарата си в битума, изправя се.
– Хубаво. Тук не търпим побойниците. Ако си такъв, в твой интерес е да си продължиш по пътя.
Младежът кимва, раменете му са леко приведени, на лицето му е изписано разкаяние.
– Името ти?
– А?
– Как се казваш?
– Тони.
– Тони, имаш ли нещо против да спиш с конете?
Тони зяпва учуден, но леденият зелен поглед не му позволява да се колебае повече.
– Не, устройва ме.
– Добре, идвай тогава. Вятърът се усили и животните започват да нервничат.
С жест нарежда на Тони да го последва. Бързо прекосяват обдухвания от вятъра пуст площад. В края на кервана, след камионетките и караваните, привличат вниманието две полуремаркета с надпис: ВНИМАНИЕ, ПРЕВОЗ НА ЖИВОТНИ. Чаво спира пред последното и удря два пъти по каросерията. Заспалият на волана шофьор рязко се изправя.
– Отвори, Фреди!
Човекът незабавно слиза от превозното средство с поглед, изпълнен с почтителност. Очевидно тук Чаво е големият шеф.
– Какво има, padre?
– Запознай се с Тони. Да се качи при конете.
Тъй нареченият Фреди хвърля учуден поглед на младежа, после на Чаво и кимва, без да задава въпроси.
– Ела, Тони.
Обикалят полуремаркето. Тони намества раницата на рамото си и отмята мокрите кичури, залепнали на челото му. Вратите се отварят със скърцане. Миризма на конюшня лъхва Тони: фъшкии, слама, стърготини, животинска кожа. Един кон се отърсва в тъмнината.
– Кротко там! – сухо подхвърля Фреди на животното. После се обръща към Тони: – Скачай вътре. Можеш да спиш на сламата.
Тони се набира и изпъшква сподавено, след като се е опрял на ранената си ръка. Слабото осветление на площада му позволява да различи силуетите на пет коня, затворени в миниатюрни метални боксове, постлани със слама, както и балите, които ще му служат за легло.
– Пикае ли ти се? – пита Чаво. – Чакат ни пет часа път, така че, ако ти трябва тоалетна, по-добре си кажи още отсега.
– Не, всичко е наред.
– Добре тогава.
Тежките врати се затварят зад него, наоколо цари пълна тъмнина. Навън чакълът скърца под обувките на двамата мъже. Те разговарят и Тони долавя няколко думи.
– Какво ще прави хлапето? – пита Фреди.
– Не знам. Каквото се случи.
Отдалечават се. Скоро Тони не чува нищо друго освен раздразненото потропване на копитата на животните и свиренето на вятъра. Излъгал е. На седемнайсет години е. Изглежда малко по-възрастен заради коравия си вид и вечно стиснатите зъби. Лице на човек, когото е по-добре да не закачаш…
Няма коментари:
Публикуване на коментар