Със „Съкрушителя“ кралят на психологическия трилър Себастиан Фитцек ни хваща в капана на смъртоносната игра на зловещ психопат
Най-страшният хорър е този, в който се крие зрънце истина, вярва Себастиан Фитцек. А зад разтърсващия му трилър „Съкрушителя“ не стои просто зрънце истина, а няколко психологически проучвания, доказващи, че най-големият ужас в книгата не е плод на авторовото въображение – той се крие в главата на всеки един от нас.
С майсторското си умение да превръща фактите в завладяващи истории, което му носи множество литературни отличия, сред които Европейската награда за криминална литература и две номинации за наградата „Глаузер“, немският крал на психологическия трилър умело размива границата между истината и илюзията в своите истории. Толкова успешно, че на моменти може да накара читателя да се усъмни в собствените си възприятия – всичко е зловещо до степен, в която няма как да не заподозрем намесата на нещо свръхестествено. Колкото и невероятно да изглежда обаче, голяма част от описаното в „Съкрушителя“ се основава на реални психически състояния, за които и днес се водят научни дискусии, твърди Фитцек. Романите, които звучат твърде ужасяващо, за да бъдат истина, но в същото време са плашещо близки до реалността, превръщат немския писател във феномен с продадени над 19 милиона екземпляра в повече от 36 държави по цял свят.
Себастиан Фитцек успява да влезе под кожата на българските читатели още с „Терапията“. С всяко следващо заглавие – „Пациентът“, „Пакетът“, „Календарния убиец“ и „Пасажер 23“, издадени на български език с логото на издателство Benitorial, той все по-категорично затвърждава позицията си сред най-обичаните автори на психологически трилъри у нас. А през август 2026 г. на българския книжен пазар се появява още един от смразяващите му романи – „Съкрушителя“. Публикуван на немски език през 2008 г., само две години след феноменалния успех на дебютния му роман „Терапията“, той връща читателите към емблематичния герой на Фитцек – доктор Виктор Ларенц. Този път обаче в центъра на сюжета е не психиатърът, а един от най-зловещите случаи, скрити в архивите му – този на безумния убиец, който наричат Съкрушителя.
Романът ни подлага на своеобразен психологически експеримент – същия, в който участват и двама студенти в книгата. Целта е да се проследят техните реакции, когато се сблъскат с умопомрачителната история на Съкрушителя. Така Фитцек умело въвлича и читателя в историята, като постепенно го потапя в подробния доклад по случая, видян през очите на студентите.
Опасен психопат преследва красиви жени в Берлин и им причинява нещо много по-страшно от смъртта. По жертвите няма физически наранявания, нито са открити ясни доказателства за посегателство. Единствената следа, че нещо ужасяващо им се е случило, са загадъчните бележки в ръцете им. Това и фактът, че макар да са живи, жените изглеждат като мъртви – хванати в капана на собствените си тела. След третата жертва нападенията внезапно спират. И всички започват да вярват, че кошмарът е приключил, докато една зимна вечер психиатричната клиника „Тойфелсберг“ не бива откъсната от света заради снежна буря. Тогава Съкрушителя отново напада. И този път жертвите му няма къде да избягат.
Със „Съкрушителя“ Фитцек за пореден път демонстрира майсторството си да изгражда ярки и запомнящи се герои, като ги превръща в идеалните пионки в своята умопомрачителна игра, тласкаща ни отвъд страха. Те са несъвършени, ненадеждни, понякога дори неприятни – и въпреки това неусетно започваме да се вълнуваме за тях. Защото немският писател знае как да ни вкара в главите им, да ни потопи в техния свят и да ни накара да преживяваме случващото се. А резултатът от този психологически експеримент, на който книгата ни подлага, е че действието ни повлича с главоломна скорост, захвърля ни в клаустрофобичен лабиринт без изход, където няма на кого да се доверим, дори на самите себе си. А на финала, точно когато си мислим, че вече сме сглобили парченцата от пъзела, ни се поднася поредният обрат, с който в главата ни избухват още повече въпроси.
Задъханото темпо, ярките сцени и умелото боравене с диалозите придават на романите на Фитцек толкова кинематографично усещане, че е почти е невъзможно да не си ги представим като филм в главата си. А понякога дори не се налага да си ги представяме, защото можем да ги гледаме. Две от произведенията вече са адаптирани за екрана – „Пасажер 23“, като филм на Ziegler Film от 2018 г., и „Терапията“, като минисериал на Prime Video от 2023 г. „Съкрушителя“ и „Пакетът“ пък намират място и на театралната сцена в Германия, където постановките се радват на широка популярност.
Себастиан Фитцек е най-успешният немски автор на психотрилъри.
Всички негови романи са попадали в топ 10 на престижната класация на „Шпигел“, а деветнайсет от тях са заемали първата позиция в нея.
От книгите му в световен план (повече от 36 държави) са продадени над 19 милиона екземпляра и още 1 милион в аудиовариант. Представянията на романите му са пред публика от няколко хиляди души, а раздаването на автографи в края им продължава с часове.
Преди да стане писател, Фитцек завършва право, получава докторска степен по авторско право, а впоследствие работи в радиостанция в Берлин. През 2006 г. публикува първия си психологически трилър „Терапията“, който става бестселър. В свободното си време обича да пътува и да свири на барабани. Присърце приема и подкрепя благотворителните инициативи за недоносени бебета.
Живее в Берлин със семейството си. Следва откъс.
71 дни преди страха
Страница първа и последващите от пациентско досие № 131071/VL
За щастие, всичко беше просто сън. Не беше гола. И краката ѝ също така не бяха вързани за този праисторически гинекологичен стол, докато лудият подреждаше инструментите си върху ръждясалата помощна масичка. А когато мъжът се обърна, тя първоначално не успя да види какво държеше в окървавената си ръка. Щом го разгледа добре обаче, ѝ се прииска да затвори очи, но не ѝ се получи. Не можеше да откъсне поглед от нажежения поялник, който се приближаваше бавно към корема ѝ. Непознатият с обгореното лице бе издърпал клепачите ѝ нагоре и ги беше фиксирал към ръба на очните ѝ орбити с пневматичен телбод. Тя си мислеше, че няма да изпита по-силна болка през краткия остатък от живота си. Но когато поялникът изчезна от полезрението ѝ, се досети, че мъченията през последните часове са били само прелюдията.
Тъкмо когато ѝ се стори, че усеща миризмата на изгоряла плът, всичко сякаш се разми пред погледа ѝ. Влажното и студено мазе, в което я бяха завлекли, мигащата халогенна лампа над главата ѝ, столът за изтезания и металната масичка изчезнаха. Остана единствено едно черно нищо.
Слава богу, помисли си тя, било е просто сън. Отвори очи. Но не разбра нищо.
Кошмарът, в чийто плен беше досега, не бе изгубил своята форма, само я беше променил.
Къде съм?
По интериора можеше да заключи, че се намираше в занемарена хотелска стая. Покритата с петна завивка върху захабеното двойно легло беше също толкова мръсна и обсипана с безброй дупки от фасове, колкото имаше и по зеленикаво-кафявия мокет. Фак¬тът, че можеше да усети грубите нишки на килима под краката си, я накара да се свие още повече на неудобния дървен стол.
Боса съм. Защо съм без обувки? И защо седя в мръсната дупка на някакъв изпаднал мотел и се взирам към снежинките на черно-белия телевизор без сигнал?
Въпросите се удряха като билярдни топки в стените на черепа ѝ. Изведнъж тя трепна, сякаш някой я бе шамаросал. После се обърна по посока на шума. Към вратата на стаята, която се разтресе веднъж, после втори път, и накрая се отвори с трясък. Вътре нахлуха двама полицаи. И двамата носеха униформи, и двамата бяха въоръжени – само това можеше да различи от образа им. Първоначално насочиха оръжията си към горната част на тялото ѝ, но после ги свалиха бавно, а напрегнатото от притеснение изражение по лицата им отстъпи място на слисан ужас.
– Какво, по дяволите, се е случило тук? – попита по-дребният от двамата – онзи, който бе разбил вратата и бе нахлул пръв.
– Ехо, парамедиците! – изкрещя другият. – Да дойде лекар! Нуждаем се от помощ веднага!
Слава богу, помисли си тя за втори път в рамките на няколко секунди. Едва дишаше от страх, цялото тяло я болеше, миришеше на изпражнения и урина. Всичко това, както и фактът, че не знаеше как се бе озовала тук, я бе довело до ръба на лудостта, но поне сега пред нея стояха двама полицаи, които се опитваха да извикат медицинска помощ. Не беше добър знак, но все пак го предпочиташе пред лудия с поялника.
Изминаха само няколко секунди, преди някакъв гологлав лекар с обеца на ухото да нахлуе в стаята и да коленичи до нея. Очевидно екипът за спешна помощ вече бе пристигнал с линейката. Това също не говореше добре за състоянието ѝ.
– Чувате ли ме?
– Да... – отговори тя на лекаря, чиито тъмни кръгове под очите изглеждаха като татуирани.
– Явно не ме разбира.
– Напротив, напротив. – Опита се да вдигне ръката си, но мускулите ѝ не ѝ се подчиняваха.
– Как се казвате? – Гологлавият мъж извади от джоба на ризата си медицинското фенерче и го насочи към очите ѝ.
– Ванеса – продума прегракнало, а после добави: – Ванеса Щрасман.
– Мъртва ли е? – попита един от полицаите отзад.
– По дяволите, зениците ѝ почти не реагират на светлината. И очевидно нито ни чува, нито ни вижда. Изпаднала е в кататония, вероятно дори в будна кома.
– Но това са пълни глупости. – Ванеса вече викаше и понечи да стане, но не можеше да помръдне дори ръката си.
Какво става тук?
Повтори мислите си на глас и се напъна да изговаря думите възможно най-ясно, но никой сякаш не искаше да я чуе. Вместо това всички се обърнаха и заприказваха с някого, когото тя не бе забелязала досега.
– И от колко време, казахте, не е напускала стаята?
Главата на спешния лекар закриваше гледката ѝ към вратата. Оттам сега се чуваше гласът на млада жена:
– От поне три дни със сигурност. Може би и повече. Още когато се настани, ми се стори, че нещо не е наред с нея. Но каза, че не иска да я безпокоят.
Що за глупости дрънка тази? Ванеса поклати глава. Никога не бих отседнала тук доброволно. Дори и за една нощ!
– Иначе не бих си помислила да ви извикам, но това ужасно хриптене ставаше все по-силно и…
– Погледнете! – Това беше гласът на по-дребния полицай, точно до ухото ѝ.
– Какво?
– Там има нещо. Ето тук.
Ванеса усети как лекарят разтвори пръстите ѝ и внимателно, с помощта на пинсета измъкна нещо от лявата ѝ ръка.
– Какво е това? – попита полицаят.
Тя самата беше не по-малко изненадана от всички останали в стаята. Изобщо не беше забелязала, че стиска нещо в дланта си.
– Бележка.
Лекарят разтвори прегънатия през средата лист хартия. Ванеса завъртя очи, за да може да му хвърли един поглед, но видя единствено неразбираеми йероглифи. Текстът беше на напълно непознат за нея език.
– Какво пише? – попита другият служител пред вратата.
– Колко странно. – Лекарят сбърчи чело и прочете на глас: – „Човек го купува само за да го изхвърли веднага“.
Боже мили! Фактът, че спешният лекар беше прочел тези няколко думи, без да ѝ обърне внимание, я накара да осъзнае напълно мащаба на кошмара, който я държеше в плен. По някаква причина тя беше загубила всякаква способност за комуникация. В този момент Ванеса не можеше нито да говори, нито да чете, а вероятно беше забравила и как да пише.
Лекарят отново освети зениците ѝ с фенерчето и изведнъж ѝ се стори, че всъщност всичките ѝ сетива се бяха притъпили: не можеше да усети миризмата на тялото си, не чувстваше килима под босите си крака, чувстваше само как страхът ѝ нарастваше, докато шумът от гласове около нея ставаше все по-тих. Защото само миг след като лекарят беше прочел краткото изречение от бележката, Ванеса сякаш беше завладяна от някаква невидима сила.
Човек го купува само за да го изхвърли веднага.
Сила, която протегна студената си ръка към нея и я издърпа назад. Назад към мястото, което тя не искаше да види никога повече в живота си и което току-що бе напуснала.
Не беше сън. Или може би беше?
Ванеса се опита да даде знак на мъжа, но когато контурите му започнаха да стават неясни, тя осъз¬на какво се случваше и я обзе ужас в най-чистата му форма. Те наистина не я бяха чули. Нито лекарят, нито жената, нито полицаите можеха да говорят с нея. Защото никога не се бе събуждала в тази евтина дупка. Напротив. Когато халогенната лампа над нея започна отново да трепти, тя разбра: беше припаднала, щом мъченията бяха започнали. Не лудият, а хотелската стая бе част от сън, който сега бавно се размиваше в жестоката реалност.
Или може би се заблуждавам отново? Помощ. Помогнете ми! Не мога да различа нищо. Кое е реалност? А кое е сън?
И ето, вече всичко се върна към началното си положение. Мокрото мазе, металната маса, гинекологичният стол, на който беше прикована. Гола. Вече усещаше дъха на лудия между краката си. Дишаше срещу най-чувствителната част от нея. После белязаното му лице изникна пред очите ѝ и една уста с почти липсващи устни изрече:
– Само си отбелязвах мястото още веднъж. Сега вече може да започнем.
Той посегна към поялника.
Няма коментари:
Публикуване на коментар