След „Крясъкът на орела“ изобретателната шведска писателка Карин Смирноф се завръща с романа „Ноктите на риса“ – втора книга от поредицата, наследила култовата сага „Милениум“ на Стиг Ларшон
„Ноктите на риса“ (Колибри, превод Стела Стоилова) е мрачен и безпощаден трилър за цената на истината. Сюжетът ни пренася в най-северните части на Швеция, в измисленото градче Гаскас, където отново се срещаме със знаковите герои, създадени от Стиг Ларшон, хакера Лисбет Саландер и журналиста Микаел Блумквист, както и с нови персонажи, сред които е тийнейджърката Свала Хирак, племенница на Лисбет.
Мощна експлозия до стара неизползвана мина събужда една нощ жителите на Гаскас. Млада журналистка е убита по брутален начин. Свала е мишена на опасни хора, стремящи се да се доберат до Лисбет, а Микаел отново се оказва замесен в опасна игра. Суровите северни пейзажи на Норланд се редуват със студената градска анонимност на Стокхолм. Заплахите от екологична катастрофа са свързани с издирването на твърд диск с достъп до акаунт, съдържащ значително количество биткойни, за които някой е готов да убива.
Нашумялата шведска писателка Карин Смирноф е родена през 1964 година. По професия журналист, тя прави дебют в художествената литература през 2018 г. с „Моят брат“ - роман, който се радва на огромен читателски успех. Именно той ѝ вдъхва увереност, за да приеме предложението да довърши сагата „Милениум“, започната от Стиг Ларшон и наследена от Давид Лагеркранс. Макар за Смирноф това да са първи стъпки в света на криминалната литература, обемът на продажбите в Швеция е красноречиво свидетелство за нестихващия интерес към героите на Ларшон и техните битки. „Крясъкът на орела“ се занимава с универсални теми като злоупотреби с власт, политически и бизнес машинации, семейно и обществено насилие.
„Ноктите на риса“ рисува страховита картина на заговор, засягащ политиката, бизнеса и организираната престъпност в днешна Швеция. Следва откъс.
В АДА ИМА СПЕЦИАЛНО МЯСТО за изпълнителните директори и рисковите капиталисти. Мъже с ципи между пръстите на краката и ръце, пригодни за летене.
Подобно на прелетните птици, те си тръгват при промяна на времето, но на тяхно място винаги пристигат нови. Такива, които не се боят от студа и запретват ръкави въпреки ледения вятър.
Златотърсачи, жадни за пари. Големи пари, иначе щяха да си стоят някъде на топло.
Подобно на гадатели, те долепят ухо до сивата скала и казват „тук“. „Тук има толкова голямо богатство, че никой няма да може да откаже.“
Когато авантюрата свърши, когато жилките пресъхнат или цените на металите паднат, те не са хората, които ще стоят в претъпканата столова да ви обясняват колко са трудни времената. Разполагат с цял отдел „Човешки ресурси“, който да свърши мръсната работа. Самите те отдавна вече са се махнали. Далеч от отровените реки и потоци и замърсената почва, далеч от безработните миньори, чиито дробове са се надишали каменен прах, азбест и дизелови изпарения.
Директорите и рисковите капиталисти вече са се отправили към нови обекти, към други планини. Под името на други компании.
С подновен състав на управителния съвет и нови пачки пари, които да размахват под носовете на политиците, те отново са приветствани като благодетелни герои.
Тези, които ще изведат селските общини до нови икономически върхове, ще създадат работни места и ще вдъхнат увереност в бъдещето.
НОЩ Е.
Няколко градуса под нулата, въпреки че вече е май. Тревата е напукана от скреж, докато той си проправя път през гората, а целта му се вижда на няколкостотин метра
нагоре по течението на река Някауребекен. Поток, който тече покрай изоставената мина „Гаскас“, или дупката, както казват местните.
На светлината на ярко сияещата луна сградите и купчините сиви скали приличат на изоставено алпийско село. От позицията си той не вижда самата дупка, а и това не
е целта.
В тялото му се усеща известна нервност, но той не е вчерашен. Знае какво прави. Просто първо трябва да си почине малко. Сваля раницата от гърба си, разгъва стола
и вади един термос.
След няколко чаши отново е изпълнен с енергия. Пулсът му е спокоен. Въздухът е приятен.
Той изтегля кануто от скривалището му под един смърч, където стои от миналата година. Така че не е имало кой знае колко излети. Всъщност само един. Оглежда дъното за повреди. Спуска кануто до водата и го завързва за едно дърво, изчаква да успокои дишането си.
Водата леко се вълнува около корпуса, докато се изтласква с греблото. Сега може спокойно да се носи по течението на няколкостотин метра надолу към моста.
Твърди се, че мостът над потока датира от XVIII век. Когато започва разработването на мината, някъде в края на 40-те години на XX век, придобива сегашния си вид. Подсилен с железни трегери, той е така построен, че да издържа натиска на препълнените камиони с руда по пътя им към брега. Отдолу се мярка старият каменен зид на
моста. Гранитни камъни с перфектни пропорции, свързани един с друг, изградени във време, когато красотата е имала стойност.
Спира кануто. Бавно, за да не изгуби равновесие, закача ремъка на раницата за една ръждясала желязна халка и го закрепва с няколко завъртания на тънка тел. Трябва
да издържа дванайсет килограма. Сигурно ще издържи и хиляда и двеста. Дори тийнейджъри от бандите знаят как да направят бомба. Но вероятно те не са добре запознати какво е въздействието ѝ в зависимост от количеството. Рисковата зона за един грам взривно вещество е двайсет метра. Собственият му свръхголям заряд има отношение към откритата площ. Взривният ефект е по-силен в стая, кола или в други затворени пространства, а той иска да е сигурен, че мостът наистина ще хвръкне във въздуха.
Би предпочел да стои отстрани и да наблюдава всичко, но си е забранил това изкушение. Технически погледнато, няма значение дали ще загине. Скоро ще е изживял живота си пълноценно. Но все още има какво да направи, преди небесната светлина да посрещне душата му.
Вдига ръчния си часовник към светлината на челника. Три и двайсет. Замахва няколко пъти с греблото, за да набере скорост, преди отново просто да се плъзне по двуградусовите пролетни води, докато мостът вече не се вижда зад него.
Отново скрива кануто под едно дърво. Мисли си, че няколко смърчови клони не биха били лоша идея, но няма сили. По последния участък към колата се налага да спре
няколко пъти. Дишането му е без хриптене. Не му достига въздух.
Хладни чаршафи срещу потно тяло. Сутрешният вестник и още една чаша кафе. Избутва възглавниците зад гърба си и изважда предплатения телефон.
Четири и петнайсет е подходящо време жителите на Гаскас да се събудят под звуците на Втората световна война. Неговата собствена война. Оставя телефона настрана. Обръща се към стената и се вслушва в далечния басов тътен на експлозията.
Жалко за хубавия термос, това е последното нещо, което минава през главата му, преди да заспи. Дали изобщо е спал? Болките са се върнали.
За миг си бе представил, че е свободен. Вниманието му се насочи към други неща, въодушевлението отне силата на пробожданията в гърба му, а кашлицата се сви като сит котарак.
Сега тя раздира нови рани вътре в него. Петнайсет минути по-късно успява да стигне до тоалетната. Пикае, използва възможността да се обръсне – никога не е бил мързеливец, – прави нова кана кафе и изчаква местните новини.
В четири и петнайсет през нощта е избухнало взривно устройство, което е било чуто и усетено в голяма част от Гаскас. Според полицията взривът е бил много силен и наред с другите разрушения е повредил моста над потока Някауребекен, използван навремето като транспортен маршрут за камионите с руда от мината в Гаскас.
„В момента се опитваме да се ориентираме в района, включително да се уверим, че няма пострадали хора. Атентатът се класифицира като общо разрушение, застрашаващо обществената безопасност, докато разследването не установи причината за експлозията“, казва Ханс Фасте от отдела за тежки престъпления на полицията в Гаскас.
Поне началото е добро, констатира той, преглеждайки онлайн изданието на „Гаскасен“. Въпреки обстоятелствата денят ще бъде хубав.
Няма коментари:
Публикуване на коментар