Класация Книжен ъгъл - най-продавани книги 18 февруари - 24 февруари

1. Доменико Старноне. Старецът край морето. Колибри

2. Паскал Мерсие. Нощен влак за Лисабон. Ентусиаст

3. Питър Франкопан. Пътищата на коприната. Сиела

4. Вилхелм Райх. Масовата психология на фашизма. Леге артис

5. Кейти и Кевин Цанг. Градът на драконите. Вакон

Продължава...

Откъс: Спираща дъха мистерия се разкрива в „Алената рокля“

През горещото лято на 1995 г. Алис Ланг наема каравана в комплекс в покрайнините на курорта Севърн Сендс. Младата жена се сприятелява с Марни, срамежливата дъщеря на пазача на комплекса, наскоро загубила майка си. Уил, чиято майка също работи там, се влюбва в Алис от пръв поглед и тя отвръща на чувствата му. Той обаче ревнува от всеки, който дръзне дори да погледне привлекателната му приятелка. Уил все почесто се напива до безпаметност, включително и през вечерта, в която Алис изчезва. Единствено любимата ѝ алена рокля е намерена близо до брега. Полицаите заключават, че се е удавила, и прекратяват разследването, но близките ѝ така и не я забравят.

Двайсет и пет години по-късно западналото градче отдавна не е сред предпочитаните туристически дестинации. Уил и Марни се опитват да продължат живота си, но мисълта за Алис не им дава мира. Той все се надява, че тя отново ще се появи и ще му даде още един шанс. Но какво всъщност се е случило с красивото момиче с алената рокля? Може ли миналото да бъде забравено или е като водна стихия, която нищо не може да удържи? 

Луиз Дъглас, авторката на „Алената рокля“ (Хермес, превод Дафина Янева-Китанова) е родена в Шефилд, но прекарва повече от двадесет години в Съмърсет. Автор е на единадесет романа, които се превръщат в бестселъри в родната ѝ Англия и са преведени на дванадесет езика. Определят книгите ѝ като модерни готически романи с любовна история и психологически елемент. Живее във Съмърсет със съпруга си и трите им деца. Когато не се занимава с писане, посвещава времето си на семейството, приятелите и животните – обожава кучетата, птиците и китовете. Споделя, че обича да пише за различните проявления на любовта, животните, природата и дълбоката връзка помежду им, но най-вече за хората и тайните, които всеки един от нас пази. На българските читатели е позната с книгите „Изгубената тетрадка“, „Тайната на вила Алба“ и „Лятото на лъжите“. Следва откъс.

Когато детето се събужда отново, навън вече е тъмно. През пролуката между завесите вижда изгрялата луна – млечна светлина зад облаците. Всичко е тихо и неподвижно, сякаш въздухът е натежал в очакване на буря. Детето чува хрипливото си дишане.

В стаята нищо не помръдва. На стената, осветен от луната, Исус гледа надолу от дълбоките сенки, вдигнал ръка за благословия. Детето иска майка си, но майка ѝ е мъртва. Единственото, което ѝ е останало, е медальонът, който пази под възглавницата си – малък и с форма на сърце, една тайна.

Продължава...

Ще се преборят ли „Техеранските лъвици“ за правото си на свободен живот?

Авторката на „Момичето от Техеран“ Марджан Камали поднася на българските читатели своя нов изключителен исторически роман

„Техеранските лъвици“ (Емас, превод Емилия Ничева-Карастойчева) представлява емоционален разказ за едно женско приятелство, подложено на предизвикателствата на младостта и развиващо се на фона на политическите турбуленции в Иран през XX век. 

Камали намира вдъхновение за романа, попадайки случайно на снимки на своята най-близка приятелка от детството. Подтикната от отпечатъка, който техните отношения са имали върху нея, тя пише бурната история на Хома и Ели – две момичета, а после и жени, търсещи своето място в свят, който сякаш не се нуждае от тях. Животът на Камали е наситен с истории за живота в Техеран през втората половина на XX в. 

Именно на тези разкази се дължи автентичността както на „Техеранските лъвици“, така и на „Момичето от Техеран“. Авторката споделя: „Темата за иранските жени е средоточие в живота ми. Жените от рода ми са силни и борбени. Някои са новаторки – баба е сред първите иранки, отдали се на пълноценна професионална кариера през 40-те. Животът на други е белязан от тесногръдието на патриархалната култура. И всички са били свидетелки как твърдолинейни правителства заличават бързо и безогледно права, за които жените са се борили с десетилетия.“

„Техеранските лъвици“ неслучайно се радва на успех сред читателите и литературната общност. Романът получава номинация за наградите на „Гудрийдс“ в категория „Исторически романи“ и е част от специалния подбор на препоръчани заглавия на редакторите на „Амазон“. 

Техеран, 1950 г. Със смъртта на баща ѝ познатият досега заможен живот на седемгодишната Ели си отива, отива си и усмивката на майка ѝ. Двете са принудени да напуснат просторния си дом и да се преместят в беден квартал в покрайнините на града. В училището там Ели среща Хома, будно дете с неудържим дух, и момичетата бързо стават неразделни. Заедно се учат да готвят в каменната кухня на гостоприемното семейство на Хома, тичат из лабиринта от пъстри сергии на Големия пазар, споделят сладоледени сандвичи и мечти в какви жени ще се превърнат – „жени лъвици“. 

Всичко се променя, когато Ели и майка ѝ получават възможност да се завърнат към предишния си буржоазен живот. Момичето се чувства намясто в новата си роля на популярна ученичка в най-доброто девическо училище на Иран. Някогашната ѝ приятелка и сродна душа така и не намира място в новата реалност на Ели. Ала години по-късно Хома внезапно се появява в привилегирования ѝ свят и го преобръща из основи. 

Двете млади жени вървят по своя собствен път към бъдещето, в което вярват – личното, но и това на страната си. Междувременно обаче политическите вълнения в Иран достигат критична точка и едно съкрушително предателство отново променя хода на живота им, този път завинаги…

Марджан Камали е родена през 1971 г. в иранско семейство в Турция. Като дете Марждан живее заедно със семейството си в Иран, Кения и Германия, докато не се установява в САЩ през 1982 г. Получава бакалавърска степен по английска литература от университета „Бъркли", след което продължава да учи в университета „Колумбия", както и в Нюйоркския университет. Днес тя живее с мъжа си и двете си деца в покрайнините на Бостън.

Продължава...

Откъс: Джак Ричър има „Изходна стратегия“

Трийсети роман от поредицата с „най-страхотния екшън герой на нашето време“

Днес Джак Ричър ще свърши три неща. Но не всичките са предварително планирани.

Първо, ще се отбие в кафене в Балтимор. Ще седне в ъгъла и ще си поръча кафе. Черно, без захар. И с лекота ще реши малък проблем с мошениците, канещи се да ограбят двама старци.

Второ, Ричър трябва да си купи яке, което ще изхвърли, когато времето се стопли.  Достатъчно голямо за човек с неговите размери. Но когато бръкне за пари в джоба на старата си дреха, той ще открие там нещо ново. Бележка, написана на ръка от младия мъж, който уж неволно се е блъснал в него на излизане от кафенето. С отчаяна молба за помощ.

Трето, Ричър е впечатлен от уменията на непознатия и е заинтригуван от посланието. Затова  решава да научи повече за случващото се. И да помогне.

Защото за Джак Ричър най-важна е справедливостта.

Така започва следващото приключение на Ричър, изпълнено с корупция, гняв, брутална сила и убийства. „Изходна стратегия“ (Обсидиан, превод Милко Стоименов) е 30-тата книга от поредицата за Джак Ричър, написана от Лий Чайлд и вече и от брат му Андрю Чайлд. Следва откъс.

Нейтън Гилмор знаеше неща, които други хора не знаеха.

Например останалите служители в пристанищната администрация на Балтимор.

Те не знаеха, че неотдавнашната смърт на техен колега не беше нещастен случай независимо от заключението на полицейското разследване. Защото не беше нещастен случай, а и онзи работник не беше набелязаната жертва. Трябваше да бъде Гилмор. Който отлично знаеше, че именно той ще плати с живота си. В това не можеше да има никакво съмнение. Затова, останеше ли тук, продължеше ли да изпълнява заповедите, убийците щяха да се усетят, че са допуснали грешка. И щяха да я поправят. В това също не можеше да има никакво съмнение. Ето защо той нямаше избор. Трябваше да изчезне безследно.

Гилмор седеше сам в малкия офис. Единственото бюро беше отрупано с букети. Повечето започваха да увяхват. Въздухът беше напоен с аромата на цветя. Не, с противната миризма на цветя, помисли си той. С миризмата на смърт. Затова задиша през уста и завъртя стола си така, че да не гледа към прозореца. Не искаше да вижда леко провисналия купол на бялата тента. Тя се издигаше точно над мястото, където корабният контейнер падна на земята, след като се откачи от крана. Или беше изпуснат нарочно. Разследващите си отидоха, но петното върху бетона щеше да остане с месеци. Ако се вярваше на клюките в офиса, нещастникът, смазан от контейнера, бил станал тънък като лист хартия. Гилмор го познаваше от шест месеца. Беше делил офиса си с него. Беше започнал да го харесва. А накрая беше станал причина за смъртта му. Той потрепери и извади от джоба си най-обикновен телефон, отвори капачето му и написа съобщение.

911. Трябва да се срещнем.

Гилмор въведе номера. Натисна бутона за изпращане. Запомни часа – точно една минута след единайсет сутринта – и зачака отговор. Днес не беше в състояние да работи. Нито утре или вдругиден. Не и на това място. Нито на което и да било, ако планът му се провалеше.

По същото време, когато Нейтън Гилмор изпращаше съобщението, Джак Ричър влизаше в едно кафене. Заведението беше просторно, ярко осветено, оживено, на хвърлей място от офиса на Гилмор на доковете. Интериорът му предлагаше голи тухлени стени, дъбови дъски на пода и три успоредни редици колони от ковано желязо, които да поддържат тавана.

Продължава...