page contents Книжен Ъгъл: Откъс: "Индийската принцеса" от Хавиер Моро
Предоставено от Blogger.

Откъс: "Индийската принцеса" от Хавиер Моро

10.3.11

В три часа сутринта прислужниците на майката на Негово височество я събудиха. Анита, още сънена, влезе във ваната, пълна с топло магарешко мляко, както са правели някогашните моголски принцеси. След като прекара доста време в него, жените й казаха да легне върху поставените на земята постелки. Беше време за масажа. Умелите и внимателни ръце на жените я намазаха от горе до долу със сусамово масло, следвайки дискретен, но неумолим ритъм.
Движенията им наподобяваха вълни, които се появяваха отстрани, пресичаха гърба и се изкачваха към раменете. През това време напяваха песен, която разказваше за любовта между Рама и неговата богиня Сита. Разпериха й ръцете, след което ги масажираха деликатно, една след друга, а сетне масажираха дланите, за да може кръвта да циркулира до пръстите. После нежните и танцуващи пръсти на жените се преместиха и масажираха последователно корема, краката, петите, ходилата, главата, тила, лицето, ноздрите на носа и гърба. Това беше част от нейното посвещаване в Индия на “Кама Сутра” и Изтока от “Хиляда и една нощ”; така испанската принцеса изплува от тъжната летаргия, за да посрещне храбро най-важния ден в досегашния си живот.

Както по-късно написа в дневника си, в продължение на цели два часа я ресаха, гримираха и обличаха. Върху корсажа от бяла коприна, който индийките използват вместо сутиен, й облякоха корсаж от яркочервен атлаз. След това увиха около тялото й много фина бяла коприна, а върху нея - прекрасния плат на сарито. Червени пантофки, бродирани със златни нишки, и перлени гривни и огърлици допълниха сватбения тоалет. Анита се опасяваше, че понечи ли да тръгне, цялата тази конструкция ще се срути, но аите я подканиха да застане пред огледалото и тогава тя си даде сметка, че сарито е удобно и лесно за носене. Аите се усмихваха, горди като магьосници, успели да преобразят мемсахиб в индийска принцеса.
“Когато видях отражението си в огледалото, помислих, че е сън, защото приличах на нарисувана картина”.
- Приличате на мадона! – каза прислужницата й.
Лола все така беше носталгично настроена. Сватбата сякаш я вълнуваше повече от самата младоженка. Сълзите й рукнаха.
- Само да ви видеше доня Канделария… Дано да сте много щастлива и нека Всемогъщият ви закриля от всяко зло!
Анита също беше с изострена чувствителност. Надяваше се да не съжалява за нищо, но риданията на прислужницата я разстроиха и я накараха да се запита какво всъщност прави. В душата й бушуваше вулкан от най-различни чувства и противоречия, които се бореха помежду си. За да се успокои и да превъзмогне желанието да се разплаче, тя се затвори в стаята си и коленичила, започна да се моли на Дева Мария Победителка, покровителката на Малага.

В пет сутринта почукаха на вратата. Време беше. Анита се прекръсти, излезе от стаята и аите я поведоха надолу по стълбите. Походката й напомняше вървежа на нагиздените кобили, когато ги водят на арената за борба с бикове. Този път обаче арената беше един разкошно осветен салон, пълен с хора, в по-голямата си част индийци, облечени празнично. Дори слугите носеха великолепни униформи. Долу я чакаше раджата, който бе пристигнал с позлатена каляска, теглена от четири бели коня.
- Приличаш на богиня – каза той, като покри лицето й с воала на сарито, и добави: - Не трябва да виждам лицето ти, докато трае церемонията.
“За пръв път го виждах в сикхско облекло и въоръжен. Носеше туника от сапфиреносиньо кадифе, бродирано със сребърни нишки, панталон джодхпур и бяла риза без яка, закопчана с красиви сапфирени копчета. Тюрбанът беше в оранжево-розово – цвета на кралското семейство, с огромна брошка от изумруди и брилянти. На колана му бе препасана великолепна извита сикхска сабя с дръжка от сребро и скъпоценни камъни”.
Тъй като младоженецът не трябваше да вижда булката, на челото му сложиха нещо като завеска, чиито ресни бяха огърлици от ситни перли. Този ритуал, останал в наследство от исляма, имаше своето обяснение в народния обичай, според който младоженците не се познават, нито са се виждали, преди да се оженят, тъй като сватбата винаги се е решавала и организирала от семействата. Според ислямската традиция, първата среща лице в лице е след края на сватбената церемония. Може да се окаже миг на истинско вълшебство или пък точно обратното: една немного приятна изненада. Не беше такъв обаче случаят с принца и принцесата на Капуртхала, които вървяха един до друг към шамияна под кръстосаните саби на дворцовата гвардия и под звуците на сватбения марш на Менделсон, изпълняван от държавния оркестър. В едната част на шатрата бяха индийските аристократи и министрите, облечени в пищни облекла. В другата част се намираше малобройната британска колония в Капуртхала: английският губернатор (представител на Короната в Пенджаб, може би единственият, който имаше повече власт от самия раджа) с окичена с ордени гръд; лекарят и строителният инженер, съпровождани от издокараните си съпруги, които гледаха Анита със смесица от презрение и съчувствие. Мадам Дижон, облечена с елегантен зелен тоалет и шапка в тон с него, стана и отиде да целуне Анита.
- Quel bon destin le vôtre… (“Каква щастлива съдба имате”) – каза й тя с широка усмивка.
Думите й разчувстваха Анита. Очите й се навлажниха, но не ги избърса - от страх да не размаже грима си.
Двама възрастни сикхи със светлолилави тюрбани и дълги бели бради, напомнящи митични герои от източна приказка, отведоха двойката да седне върху разкошните бродирани възглавници, поставени зад огромни везни. Анита мислеше, че са свещеници, но в сикхизма няма свещенослужители. Бяха пазители на една книга с дебели кожени корици, “Гуру Грантх Сахиб” - Библията на сикхите, сборник с ученията на великите гуру – великите учители – на тази религия, родена тук, в Пенджаб, за да се бори срещу кастите и анахронизмите на хиндуизма и исляма. Книгата беше център на всички религиозни дейности на сикхите: пред нея кръщаваха децата си, пред нея се женеха, а когато умираха, близките на покойника четяха на глас цели глави.

Приемете тази книга като ваш учител...
Приемете, че човечеството е едно цяло...
Няма различия между хората.
Всички са излезли от една и съща пръст,
мъже и жени са равни,
без жени никой не би съществувал,
освен вечния Бог, който единствен не зависи от тях…

Дневникът на Анита щеше да запечата впечатленията й: “Тъй като не разбирах нищичко и лицето ми беше покрито с воала, заех се да разгледам всичко добре, за да го запомня и да го разкажа на близките си в Испания”.
Първите слънчеви лъчи обагриха в розово вътрешността на шамияна. След края на молитвите един от възрастните сикхи се приближи, за да съобщи на младоженците, че могат да извършат най-важния религиозен ритуал. Съпрузите се изправиха и придържайки краищата на един шал, обиколиха четири пъти свещената книга. После старецът прикани съпрузите да се запознаят “официално”. Със свободната си ръка всеки от тях бавно отметна воала на другия. Грейналото от радост лице на раджата се появи пред бадемовидните очи на Анита, чието сърце биеше учестено. Прозвуча музика и гостите започнаха да ръкопляскат. Сред песни и благопожелания младоженците отново се приближиха до свещената книга. Възрастните сикхи я отвориха последователно четири пъти. Първата буква от всяка страница образуваше новото име на съпругата – една специфична сикхска традиция, според която всички омъжени жени се казваха Каур – “принцеса” – и към това име се добавяше полученото при отварянето на книгата. За Анита излязоха буквите, които съставяха думата Прем – “любов”.
- Новото ти име ще бъде Прем Каур - Принцеса на любовта. Не е зле!
Анита беше доволна от новото си име, което вече се носеше от уста на уста, подобно на дихание, извън палатката, из близките села, по пътищата, нивите и дори из града. Последният ритуал й се стори най-чудноват. Беше хиндуистки обичай, възприет от моголските императори на Индия, а накрая от почти всички принцове на субконтинента. Раджата седна на възглавницата, поставена в едно от блюдата на везните. В другото блюдо един сикх постави златни слитъци, достатъчно, за да уравновесят везните. Това злато беше предназначено за закупуване на храна, която щеше да бъде раздадена на бедните; по този начин поданиците щяха да съпреживеят радостта на своя монарх. Същото направиха и с Анита, която си помисли: “Няма да мога да нахраня много хора, защото тежа само петдесет и два килограма”.

Виж повече за романа