page contents Книжен Ъгъл: Марина Фиорато: Четенето на приказки – най-важното, което можем да дадем на нашите деца
Предоставено от Blogger.

Марина Фиорато: Четенето на приказки – най-важното, което можем да дадем на нашите деца

2.12.13

Любов сред чума и пожари във "Венецианският договор"

Марина Фиорато е родена в Манчестър и е наполовина венецианка, наполовина англичанка. Има степени по история от Оксфорд Юнивърсити и от университета във Венеция. Работила е като илюстратор, актриса и филмов критик. Правила е дизайна на турнетата на рок групи като U2 и Rolling Stones. Живее в Северен Лондон със съпруга, сина и дъщеря си. Досега на български език са издадени четири нейни книги: „Стъкларят от Мурано”, „Тайната на Ботичели”, „Мадоната на бадемите” и „Дъщерята на Сиена”, а на 29 ноември "Кръгозор" издаде най-новия й роман – „Венецианският договор”.

- Разкажете ни малко за себе си и за своето семейство.

Пиша исторически романи, чието действие се развива в Италия. Самата аз съм наполовина венецианка, наполовина англичанка. Мъжът ми Саша Бенет е кинорежисьор. Оженихме се на Канале Гранде във Венеция. Синът ни Конрад е на десет години, дъщеря ни Руми е на осем. Живеем в Хампстед, Лондон.

- Как започнахте да се занимавате с литература? Кога осъзнахте, че искате и можете да пишете книги?

- Като малка много обичах да чета, не можеха да ме откъснат от книгите. Винаги съм писала разкази, стихотворения, пиеси за училищния театър и даже един кратък роман. Когато се роди синът ми и си взех отпуск по майчинство, се замислих за венецианските си корени, за града, от който е семейството ми. Хрумна ми идея и я записах като разказ за венецианските стъклари. Впоследствие този разказ се разрасна и след шест месеца се превърна в романа ми „Стъкларят от Мурано”. Така и не тръгнах отново на работа, а станах писател.

- Наскоро излезе последният ви роман „Венецианският договор”. Разкажете ни за него.

- Това е история за най-тежките времена за Венеция – когато в една и съща година в града вилнеят и чума, и пожар. В същата година Венеция е заплашена и от нападение от Османската империя. Но това е история и за любовта и надеждата, когато двама лекари – единият от Изтока, а другият от Запада – се борят заедно срещу чумата. Фейра, лекарка от султанския харем в Константинопол, работи с Анибале – венециански лекар. Двамата споделят познания, независимо че страните им воюват. Великият архитект Андреа Паладио става техен приятел и се опитва да се пребори с чумата, като строи великолепна църква, за да умилостиви разгневения Бог. Така че това е книга за медицината, любовта, религията и архитектурата.

- Какво обичате да четете? Коя е любимата ви книга от детството ви?
- И сега много обичам да чета. Всяка вечер продължавам да чета на децата си приказки. Мисля, че това е най-важното, което можем да дадем на децата си. Като малка най-любимите ми книги бяха „Хрониките на Нарния”. Омагьосваше ме мисълта, че е възможно да намериш врата към друг свят. Сега знам, че всяка книга е такава врата. Отваряйки първите страници, вече сте встъпили в него.

- Какво обичате да четете?
- Чета най-различни книги. Старая се да не избирам книги от същия жанр и за същия период, за който пиша в момента, за да не се повлияя от чуждия текст, дори подсъзнателн- Чета обаче такива книги, които ми помагат да усетя периода. Например във „Венецианският договор” се описват дълги морски пътешествия от миналото, затова четох „Господар и командир” на Патрик О’Брайън.  Този роман ми даде чудесна представа за това какъв може да е животът на борда на древните кораби.

- Четете ли електронни книги?

- Да, чета електронни книги. През ваканциите даже предпочитам електронните четци, защото в куфарите няма много свободно място за книги. У дома обаче чета печатни книги, защото те притежават една особена красота. Когато издателите се постараят и направят едно чудесно издание – корицата, с цветовете, с илюстрациите, такава книга просто не може да бъде в електронен вид! Тя трябва да краси библиотеката ви. Ако дете или младеж вземе в ръка тази книга, тя ще го подтикне да се запознае с историческите събития от онзи период, с взаимоотношенията на хората и със силата на техните чувства. (Интервюто е по материали на сайта Novostiliteratury.ru)

Венецианският договор

Марина Фиорато

Аз съм Сесилия Бафо.
Фейра бе приседнала отново на ръба на леглото на Нурбану. Валиде султан изглеждаше немощна, а бледата й кожа бе потъмняла дори повече от преди. Кръвта във вените й буквално вреше. Отровата постепенно я превземаше. В други случаи Фейра би си помислила, че господарката й бълнува, но благодарение на опита си виждаше, че тя е все още съвсем на себе си, в пълно съзнание. Момичето поклати объркано глава и промърмори:
– Какво искате да кажете, господарке?
Валиде султан се опита да се измъкне малко по-нагоре на възглавниците си и попита:
– Какво знаеш за мен?
Фейра повтори като папагал чутото от Келебек:
– Знам, че сте била отвлечена от корсари и доведена тук при султан Селим, нека почива в светлината на рая! – Фейра бе наясно, че турските конници всяваха страх по целия свят – превъзхождаха всички останали в битките, спускаха се от хълмовете към врага си, пищейки като банши.
– Отвлечена от корсари, значи – усмихна се едва-едва Нурбану. – Да, така гласеше легендата за мен – отвлечена от корсари. Но това не е нито половината, нито четвъртината, нито дори съвсем малка частица от моята история.
– Мислех си, че знам всичко за вас – смотолеви объркано Фейра, защото през годините двете си бяха споделяли много тайни.
– Говори ми на нашия език!
Фейра разбра, че господарката й има предвид финикийския език. Но щом щяха да си говорят на този език, значи й предстоеше да чуе голяма тайна. Много по-голяма дори от времето, когато Нурбану бе крила смъртта на съпруга си Селим в продължение на три дена, докато не пристигне синът й от провинцията – наследникът, настоящият султан. Много по-голяма дори от времето, когато Фейра бе помогнала на господарката си да отклони пари от съкровищницата и да отнесе няколко сандъчета жълтици на архитекта Мимар Синан, който градеше джамия в чест на Нурбану. Много по-голяма дори от времето, когато Фейра бе уреждала срещи между валиде султан и нейните съюзници от различни краища на света, за да се противопостави на прибързаните политически решения на сина си или най-малкото да ги смекчи.
– Финикийският ми е доста труден – отбеляза момичето.
– Фейра, не е финикийски. Венециански е!
Ето как една дума, недоразбрана в детството й, сега се превърна в парола, която разтвори пред Фейра цяла карта. Устата й също се отвори.
Нурбану въздъхна дълбоко и продължително и рече:
– Да, аз съм венецианка. Но позволих на всички да го забравят. Всъщност и аз самата почти го бях забравила. Но в предишния си живот, в младостта си, бях Сесилия Бафо, дъщеря на Николо Вениер.
– Вениер ли? – едва успя да изрече Фейра името, което в Константинопол се считаше за проклятие.
– Да – кимна и се усмихна леко Нурбану, доловила интонацията на момичето. – Чичо ми е Себастиано Вениер, главният адмирал от битката при Лепанто и дож на Венеция!
Нищо чудно тогава, че на народа му беше позволено да забрави този факт. Венецианците бяха врагове на турците от векове, бяха плячкосвали златото им, бяха изнасилвали жените им и даже бяха осквернявали гробовете на султаните им. Венецианските мародери бяха извадили короната на Мехмед ІІ заедно с косата му. Ала най-лошият от всички, най-ненавистният от тези пирати и завоеватели беше Себастиано Вениер – водачът на бойния кораб, наречен Венеция. Името на дожа биваше оплювано ежедневно в памфлетите, продавани по улиците, образът му беше ежедневно изгарян по сокаците. Откакто той бе съкрушил османския флот само преди няколко години по време на битката при Лепанто, султанът и неговите хора не спираха да кроят планове за отмъщение.
– Да, няма начин да не си забелязала, че синът ми не питае голяма любов към мен – сякаш разчела мислите й, продължи Нурбану. – Той смята, че политиката ми е провенецианска, че съм пристрастна към стария си дом. И всъщност е прав – валиде султан насочи към прозореца очи, които обаче виждаха съвсем друга гледка от външната. – О, Фейра, виждала ли си град, който се носи по морето? Виждала ли си някога кули, които се издигат към небето като стрели, а не седят приклекнали като кубета? Виждала ли си острие на меч, което е право, а не извито? Виждала ли си стъкло, което блести като скъпоценен камък, и палати, в които твърдият камък е издялан деликатно като дантела? Ето че сега синът ми крои заговор да причини най-големите злини на Венеция и само ти можеш да предотвратиш това!
– Кой, аз ли?!
– Да, Фейра, ти! Ти си моята кира, моят пратеник пред света! Но светът е много по-голям от този град, скъпа. Затова ще те изпратя на най-трудната от всички мисии досега!