Запознайте се - Демиан Букай, синът на Хорхе

По случай премиерите на новите си книги, Букай – баща и син, пристигат заедно в България на 9 юни по покана на „Хермес“

Това ще бъде първото посещение на Демиан Букай у нас, докато Хорхе е гостувал в три поредни години – през 2010, 2011 и 2012 година. Сега Букай – баща и син, ще направят съвместна премиера под мотото „НЕКА НИ РАЗКАЖАТ“, в която ще представят заедно новите си книги - „Погледни отново“ на Демиан и „20 стъпки напред“ на Хорхе Букай, която ще излезе успоредно с пристигането на авторите в страната.

Демиан Букай е завършил медицина в Университета в Буенос Айрес и след това е специализирал психиатрия. Специалист е по гещалт-терапия, но е минал обучение и в други терапевтични практики. Работи като терапевт-консултант на семейства, тийнейджъри и двойки.

Води семинари и уъркшопи в Аржентина, Уругвай и Мексико, като основно се фокусира върху употребата на литературата и киното като терапевтично и учебно средство. Сътрудничи на испанското списание „Менте сана“ („Здрав дух“). Живее в Буенос Айрес със съпругата и с двете си деца.

Още със заглавието си книгата на Демиан Букай „Погледни отново“ провокира изследователския дух, който тлее в нас. Всички се сблъскваме с многобройни трудности в живота си, имаме своите дилеми, колебания и съмнения. Авторът на тази книга ни приканва да променим перспективата, с която гледаме на живота си. Може би, ако успеем да погледнем с други очи на проблема, който ни измъчва, ще установим, че той всъщност не е толкова страшен, колкото ни се струва. Че буди в нас смях, вместо тъга; приемане - вместо негодувание; разбиране - вместо отрицание… И ако успеем да пренесем този нов поглед върху конфликтите, с които се сблъскваме ежедневно, ще успеем да си изградим нова, по-ефективна стратегия за справяне с трудностите.

Всяка от разгледаните проблемни ситуации е илюстриарана с примери от филми, като „Матрицата”, „Междувездни войни” и др.; от книги: на Дж. Р. Толкин, Урсула Ле Гуин, Михаел Енде, Хорхе Луис Борхес; от дзен-будизма, митологията, както и с истории, библейски разкази, цитати от древни философи... Всички те имат за цел да помогнат на читателя да открие нещо, което досега е убягвало от погледа му. Защото само ако успеем да погледнем на себе си и на света по нов начин, само тогава промяната ще стане възможна.

Предговор от Хорхе Букай

Прекалено силно се вълнувам, докато пиша този предговор, и затова се боя, че няма да намеря подходящите думи, за да предам дори и бегло какво точно изпитвам. Давам си сметка, че подобно разтърсващо чувство не би следвало да ме учудва. Малко хора на този свят имат като мен преимуществото да са избрани от собствения си син да напишат предговора към неговата първа творба.

За да ме затрудни още повече, доктор Демиан Букай вдигна прекалено високо летвата с великолепното си и трогателно въведение към моята собствена книга „Да стигнем до върха и да продължим нагоре”.

Правилно казват, че бащата разбира дали е изпълнил дълга си, когато види, че децата му вършат нещата по-добре, отколкото той самият би ги свършил.

В този ред на мисли сега ми хрумва, че книгата, която се готвите да прочетете, е до голяма степен свидетелство за личния ми успех поне в това начинание – най-важното от всички, с които някога съм се захващал: това да бъда баща.

Не им е било лесно с такъв родител – така твърдят децата ми, но за свое оправдание ще кажа, че и на мен не ми беше лесно с такива деца, които отрано и напълно основателно се научиха да се бунтуват, да оспорват решенията на родителите си и сами да търсят отговорите.

Както е видно, професията и терапевтичният ми опит не ми помогнаха особено, да не кажа никак в тази насока; с едно изключение може би – никога не забравяхме и непрекъснато си повтаряхме взаимно краткото верую на гещалтпсихологията, което рамкира така чудесно най-добрите човешки взаимоотношения.

Двамата с автора на тази книга се научихме да съжителстваме със съзнанието, че:

за добро или за лошо аз си бях аз, а той – той,

че аз (макар да го казвам с болка) не бях дошъл на този свят, за да сбъдна всичките му очаквания,

а той (това вече наистина ми беше трудно, признавам) не бе дошъл на този свят, за да сбъдне моите.

Така установихме, че когато двамата се срещнехме и всичко помежду ни вървеше като по вода, беше чудесно.

А изправехме ли се един срещу друг, без да успеем да се срещнем, трябваше да бъдем търпеливи и да говорим за това, но не за да стигнем насила до среща, а за да изчакаме друга възможност.

Заедно научихме, че тези мимолетни разминавания бяха в реда на нещата, защото, естествено, с течение на времето аз ставах все повече аз, а той, за щастие, все повече той.

„Погледни отново” е още със самото си заглавие предизвикателна покана за пробуждане на „изследователския дух”, който тлее във всекиго от нас. Опит за поощряване на най-любопитната, прозорлива и упорита страна от нашето вътрешно аз, която да ни помогне да открием сами себе си (да се от-крием), да се самоопознаем и приемем такива, каквито сме. Малка опора, за да направим първата и най-съществена крачка по пътя към себеосъществяването, към градежа на по-здравословен живот и възможно най-щастливото бъдеще – амбициозно предизвикателство, като се има предвид колко много се е писало, говорило и показвало в западния свят за психологията през последните сто години.

Макар и очевидно, че основната философия на автора на тази книга е философия на гещалт-терапевт хуманист, коментарите, творческите постановки, доводите и инструментите, които той предлага във всяка глава, несъмнено  излизат от рамките на един-единствен теоретически подход. Това е еклектиката на терапевт, способен да подскаже определено тълкуване, да внуши катарзисно упражнение, да разкаже приказка или да открои подходяща метафора в сцена от известен филм (в което няма нищо неразбираемо и чудато) – област, между впрочем, новаторска и оригинална, в която авторът се справя умело и за която читателят несъмнено ще му бъде благодарен.

За мен бе голяма радост и удовлетворение да прочета, да се насладя и да се поуча от това ваше произведение, доктор Демиан Букай.

За мен е чест, Деми, че ти наистина си завършена и надарена личност, за каквато аз и всички, които те познаваме, те смятаме.

Много съм ти благодарен, сине, че продължаваш да бъдеш, както винаги, неизменен съучастник в най-щастливите ми мигове.

Откъс: Да се борим с промяната

Демиан Букай

Той е сменил работата си, за да се посвети на онова, за което винаги е мечтал. Но нещо в него се бунтува. Нещо го притеснява. Липсват му старите колеги, както и простичките задачи, които е изпълнявал преди. И се пита дали не е направил погрешен избор.

ХОАКИН:

Хераклит го е описал по най-добрия и образен начин преди стотици години: „Никой не се къпе два пъти в една и съща река”. Защото водата и времето неумолимо текат и когато се върнеш в реката, водите й вече не са същите, както и ти не си такъв, какъвто някога си бил. Светът постоянно се променя, същото се отнася и за всекиго от нас. Това е неизбежно и безспорно – достатъчно е да погледнете край себе си (или в себе си), за да се уверите.

Преди време ми хрумна, че съществуват две форми, под които промяната може да се прояви в нашия живот или около нас. Първата ще наричам „пълзяща промяна”, а втората – „стъпаловидна”. Пълзящата промяна е низ от дребни изменения, които се трупат ден след ден и които ние, увлечени от ежедневието, не забелязваме. Овехтяването на вещите, порастването на децата, остаряването са типични примери за пълзяща промяна, но си мисля, че има и други неусетни явления, като преходът от влюбване към любов, които следват същия модел. Тези промени са постепенни и непрекъснати, затова ги осъзнаваме, когато нещо – снимка, спомен, дълго отсъствие – ни върне към миналото.

Стъпаловидната промяна от своя страна се характеризира с по-видими и напълно осъзнати изменения. Те понякога са планирани и предвидими, друг път ни изненадват, дори ни разтърсват. Смяната на жилище, новата работа, раждането и смъртта са стъпаловидни промени. В живота на една двойка преход от този тип е сключването на брак, но може да възникне и въз основа на други изрични уговорки („няма да се виждаме с други хора”, „ще отделяме повече време за нас двамата”). Стъпаловидната промяна настъпва за относително кратко време, поради което лесно разграничаваме какво е било преди и какво – после.

Тези два вида промени предизвикват доста различни преживявания у всеки човек; различни могат да бъдат и начините, по които ги посрещаме, но основните характеристики при всеки процес на промяна съвпадат и понякога пораждат еднакви затруднения.

Дали ще пълзи по полегат скат, или ще скача от стъпало на стъпало, животът ни – особено ако е здравословен – никога не спира, той винаги се движи. Както вече споменах и както несъмнено сте установили сами, промяната е неизбежна. Въпреки това много пъти се виждаме увлечени в опити непременно да я избегнем; правим всичко по силите си, та нещата да си останат същите, нищо да не помръдва. Стремим се да забавим, да отложим или ограничим промяната, да я заличим или тушираме. Когато това се окаже безполезно, обикновено прибягваме до друга стратегия – започваме да отричаме промяната… „нищо не е станало”. Остава едно последно и изтънчено средство – да се разбъркат нещата или обстоятелствата така, че нищо да не се променя, тоест да се извършат необходимите преобразования, за да си остане стрелката на кантара на старото място. Любопитното в случая е, че подобно отношение може да се наблюдава дори при желани или активно търсени от самия човек промени.

Следователно редно е да се запитаме защо промяната предизвиква у нас такава съпротива. Какво ни отблъсква? Отговорът според мен е лесен – трудно ни е да приемем промяната, защото всяка промяна предполага някаква загуба. Когато нещо се преобразява, то престава да бъде каквото е било и става различно; онова, предишното, изчезва… тоест вече не съществува. Представете си например, че притежавате бял съд, който много ви харесва, но в даден момент решавате да го пребоядисате в синьо. Направите ли го, губите белия съд. Някой би възразил: „Но синият съд всъщност е белият съд”. На което, ако желаем да му помогнем, би следвало да отговорим: „Не. Синият съд си е син съд. Белият съд вече не съществува”. И да добавим: „Наистина съжалявам”, защото всяка загуба, естествено, е болезнена. С една дума става ясно, че съпротивата срещу промените е съпротива срещу болката от загубата на нещо предишно.

Но тогава ще попитате: „Няма ли положителни промени? Няма ли полезни промени?”. Има, разбира се, как да няма! Но дори благотворните промени водят до загуба. Не е изключено да спечелим повече, отколкото ще загубим, но въпреки това ще ни е мъчно. Болката не се измерва по съотношението цена/печалба, тя е по-скоро следствие от изчезването на нещо, което преди е било част от нас; не ни е приятно, че го губим, дори ако вече не го искаме, дори ако харесваме повече новия заместител.

Може би се питате: „А какъв е случаят с „пълзящите” промени? И те ли предполагат загуба? Какво губим в крайна сметка?

За да отговоря, позволете ми да ви разкажа една кратка приказка, по-точно откъс от дълга приказка. В книгата „Хобит” на Дж. Р. Р. Толкин създанието Ам-гъл принуждава Билбо Бегинс – едно от очарователните дребосъчета с космати крачка, да отгатне поредица от гатанки, ако не иска да послужи за вечеря на своя противник. Последната гатанка на вероломния Ам-гъл е следната:

Гълта всичко на света –
птица, звяр, дърво, цветя,
дъвче железа корави
и на прах скалата прави,
крал убива, град разваля,
даже планини поваля.

Тогава клетият Билбо започва да мисли за великани, дракони и какви ли не известни нему страшилища, само дето никое от тях не вършело едновременно всичко споменато. Той не успява да налучка отговора и Ам-гъл тръгва към него, облизвайки се. Билбо отваря уста да измоли още малко време за мислене, но е така уплашен, че успява да произнесе само: „Време! Време!”. И ето ти късмет – точно това, разбира се, се оказва верният отговор.

Времето, със своя полегат и почти невидим спад, е постоянен подбудител на промяната. Всеки миг губим по нещо, което се превръща в минало и повече не можем да го върнем. Времето, също като в гатанката, се докосва до всичко – места, хора, взаимоотношения – и ги преобразява минута след минута още преди да са изчезнали във вечността. Тези промени са толкова постепенни, че почти не ги забелязваме (почти). Но погледнем ли стара наша снимка, може и да изпитаме известна носталгия. Независимо колко сме били щастливи тогава или колко сме щастливи сега, докато се гледаме там по-млади или по-смешни, по-красиви или по-грозни… независимо от това, че подобни оценки всъщност нямат особено значение, ще изпитаме тъга, защото човекът, когото виждаме на снимката, вече го няма. Днес вече сме други. Всеки миг губим онзи, който сме били. Това, естествено, ни засяга – човекът, когото сме обичали вече не съществува, но това пък може да изиграе и освобождаваща роля. Нищо не ни връзва към миналото. С всеки изминал ден ставаме нови хора и затова можем да избираме ежедневно как да подредим живота си.

Ето това е чудото на промяната – разкрива пред нас свят от възможности. Само че за да посрещнем настъпващите промени и да приемем тези, които вече са настъпили, трябва да сме готови да загубим по нещо. В замяна на това ще спечелим огромно разнообразие от възможни решения и пътища.