page contents Книжен Ъгъл: Кристина Бейкър Клайн: „Влакът на сираците“ е истинска история на страдание и надежда
Предоставено от Blogger.

Кристина Бейкър Клайн: „Влакът на сираците“ е истинска история на страдание и надежда

24.2.15

Кристина Бейкър Клайн завършва престижните университети Йейл и Кеймбридж и получава магистърска степен от университета във Вирджиния. Постига огромен успех с петия си роман – „Влакът на сираците“ (Хермес), който се основава на истинска история.

Между 1854 и 1929 година влакове превозват над 200 000 осиротели и изоставени деца в търсене на приемно семейство. По-голямата част от тях са били деца на емигранти от Ирландия, Италия и Полша, транспортирани от градовете по източното американско крайбрежие до Средния запад. Често са ги принуждавали да работят, за да се отблагодарят за покрива над главата си и нищожните дажби храна, които осиновителите им осигуряват.
Движението на влаковете на сираците е целяло избавянето на децата в неравностойно положение от бедността и лишенията, на които са обречени. Несигурността и страхът от неизвестното обаче са им причинили емоционални травми и са ги белязали за цял живот. На гарите децата били оценявани от бъдещите приемни родители по външния им вид, състоянието на зъбите и очите, силата (с оглед извършването на тежък физически труд) или интелигентността и темперамента им (с оглед извършването на домакинска работа).
Бебетата и по-големите момчета били предпочитани за сметка на момичетата. Избраните деца ставали част от приемни семейства, но били поставяни на изпитателен срок. Ако получели одобрение, се задължавали да работят, за да си заслужат прехраната. Отхвърлените деца продължавали пътуването си във влаковете на сираците. Някои били приемани топло от осиновителите си, но други били принуждавани да извършват тежък труд, за който не са емоционално и физически подготвени. В резултат на това много от тях загубили чувство за принадлежност.  Основателят на програмата – Чарлс Лоринг Брейс – смятал, че само по този начин децата ще се научат на труд, дисциплина и зачитане на християнските семейни ценности.
Кристина Бейкър Клайн научава за влаковете на сираците, докато гостува на свекърва си във Фарго, Северна Дакота. Там тя прочита разказ за нейния баща и четиримата му осиротели братя и сестри, за които се грижело приемно семейство, което по-късно ги осиновило. Въпреки че се оказва, че те не са пътували с влака на сираците, историята събужда любопитството й. Тя е поразена и шокирана от мащаба на движението.
Авторката се среща с шестима от „пътниците на влака“, както самите те се наричат, и научава от първо лице историята им. Всички те са на възраст между деветдесет и сто години. Разказите им я изпълват с възхищение към техния кураж, сила на духа и начина, по който възприемат този необичаен и малко познат епизод от американската история. В продължение на десетилетия повечето пътници са вярвали, че е имало само един влак на сираците. Не са и предполагали, че са били част от голям седемдесет и пет годишен експеримент! Следва интервю с авторката.

- Кое ви заинтригува най-силно в историята на движението на влаковете на сираците?
- Баба ми и дядо ми бяха сираци, които рядко говореха за миналото си. Като писател винаги съм се интересувала от начина, по който хората разказват за живота си. Смятам, че той разкрива – съзнателно или не – истинската им същност. Най-вече съм заинтригувана обаче от пространствата между думите, неизреченото, което прикрива дълбоко заровени тайни. Произходът ми е ирландски, затова исках главната героиня да е ирландка, която премълчава обстоятелствата, довели я до влака на сираците. Исках да пиша за това как травмиращи събития отвъд нашия контрол могат да оформят и направляват живота ни. В хода на романа Вивиан се променя: преминава от срам заради миналото към приемане и накрая осъзнаване на преживяното. „Влакът на сираците“ разглежда темите за културната идентичност и семейната история. Още от самото начало знаех, че ще трябва да извърша задълбочени проучвания, които ще разширят собствения ми кръгозор.
- Разкажете ни повече за проучванията си и за срещите с пътниците на влаковете.
- Присъствах на няколко срещи на пътниците на влаковете в Ню Йорк и Минесота и имах възможност да поговоря с шестима от тях. Макар и над деветдесетгодишни, те изгаряха от нетърпение да ми разкажат историята си. Не се фокусираха върху огромните трудности, които са срещнали по пътя. Бяха благодарни за възможността да създадат свои семейства и да имат деца, както и да бъдат част от общност. Съзнаваха, че всичко това е възможно единствено благодарение на влаковете на сираците – въпреки свързаните с тях страдание, страх и неувереност.
- Кое бе най-изненадващото ви откритие от проучването?
- В продължение на десетилетия повечето пътници са вярвали, че е имало само един влак на сираците. Не са и предполагали, че са били част от голям седемдесет и пет годишен експеримент. Научили са истината едва когато децата и внуците им са започнали да задават въпроси. След това са се срещнали с други пътници на влаковете на сираците и са споделяли историите си.
- Главните героини са две момичета, разделени от времето и обстоятелствата. Оказва се обаче, че си приличат повече, отколкото предполагат. Разкажете ни за тях.
- Винаги когато пиша, следвам инстинкта си. В началото дори не виждах приликата между Моли и Вивиан. С течение на времето обаче осъзнах, че освен явната прилика: и двете са останали без родители, преминават от дом на дом в търсене на ново семейство и се сблъскват с предразсъдъци, дължащи се на културни стереотипи, между тях съществува и психологическа близост. И двете се научават да се приспособяват от най-ранна детска възраст, да приемат нова самоличност. Прекарват по-голямата част от живота си, стараейки се да избягват сложни отношения и да премълчават случилото се в миналото. Въпросите на Моли карат Вивиан да се изправи лице в лице с истината и помагат и на двете да променят живота си.

В романа „Влакът на сираците“ няколко месеца делят Моли от осемнадесетия й рожден ден и отпадането й от системата за приемна грижа. Почасовата работа при възрастната вдовица Вивиан е последната й възможност да се спаси от живот на улицата. Въпреки това, Моли не гори от желание да помага на старицата да подреди спомените и вещите си на тавана. Претъпканото с кашони помещение крие следи от бурно минало. Минало, което сближава Моли и Вивиан по неподозиран начин. Семейството на Вивиан емигрира в САЩ от Ирландия, но всички загиват при пожар. Едва деветгодишна, тя остава сама. Качват я на влак заедно със стотици други осиротели и изоставени деца. Влак, който ги превозва от щат на щат в търсене на приемно семейство. Вивиан се сприятелява с ваксаджийчето Дъчи. Двамата си обещават да се срещнат отново, когато пораснат. Влакът на сираците отвежда Вивиан в Минесота. Ще бъде ли осиновена от любящо семейство? Или ще бъде обречена на безрадостно детство? Ще успее ли Вивиан да се освободи от болезненото си минало, за да живее пълноценно? Моли решава да помогне на възрастната жена да намери отговори на въпросите, които не спират да я измъчват през целия й живот... Следва откъс от романа.

ЧУХМЕ ВЛАКА ОЩЕ ПРЕДИ ДА ГО ВИДИМ. ТИХО БУЧЕНЕ, БОБОТЕНЕ ПОД
краката ни, дълбоко изсвирване, в началото едва доловимо, но все по-силно с приближаването на влака. Протягахме шии, за да видим релсите (въпреки че един от нашите спомоществователи, госпожа Скачърд, крещеше с пискливия си глас: „Деецаа! Заемете местата си, дееецааа!“), и изведнъж влакът се появи: черният локомотив се изправи над нас, затъмни перона и със съскане изпусна пара, подобно на огромно пръхтящо животно.
Аз бях в една група с още двадесет деца на различна възраст. Бяхме изкъпани и облечени в дарените ни дрехи. Момичетата носеха рокли с бели престилки и дебели чорапи, а момчетата – къси панталони с копчета под коляното, бели официални ризи, вратовръзки и дебели палта. Беше октомврийски ден, необичайно топъл за сезона: циганско лято, както казваше госпожа Скачърд. Всички изнемогвахме от горещината на перона. Косата ми бе мокра на врата, престилката – твърда и неудобна. В едната си ръка държах малък кафяв куфар, в който се намираше всичко, което притежавах, с изключение на кръста. Всички вещи в куфара бяха нови: Библия, два чифта дрехи, шапка, черно палто, с няколко размера по-малко, чифт обувки. От вътрешната страна на палтото бе изписано името ми, избродирано от доброволка в Дружеството за подпомагане на деца: Нийв Пауър.
Да, Нийв. Името бе често срещано в графство Голуей и не толкова необичайно в ирландските жилища в Ню Йорк, но определено не бе приемливо за мястото, където щеше да ме отведе този влак. Дамата, която преди няколко дни бродираше буквите върху палтото, цъкаше неодобрително с език, докато работеше.
- Надявам се, че не си привързана към това име, млада госпожице, защото, ако имаш късмета да те изберат, новите ти родители със сигурност ще го променят веднага.
Татко ме наричаше моята Нийв. Но не бях толкова силно привързана към името. Знаех, че се произнася трудно, че е чуждо и не е толкова красиво за хората, които не разбират. То бе просто странна бъркотия от различни букви.
Никой не ме съжаляваше за това, че съм изгубила семейството си. Всички имаха своята тъжна история, иначе нямаше да са тук. Всеобщото усещане бе, че е най-добре да не говорим за миналото, че утехата ще дойде най-бързо, ако забравим. От Дружеството за подпомагане на деца се държаха с нас така, сякаш бяхме родени в момента, в който са ни довели при тях. Сякаш, подобно на пеперуди, щяхме да разкъсаме пашкулите си, забравили предишното си битие, и ако е рекъл Господ, скоро да започнем съвсем нов живот.
Госпожа Скачърд и господин Къран, плах човек с кафяв мустак, ни подредиха по височина, от най-високите към най-ниските, което обикновено означаваше от по-големите към по-малките. Децата над осемгодишна възраст държаха в ръцете си бебетата. Госпожа Скачърд пъхна едно бебе в ръцете ми, преди да успея да се възпротивя – четиринадесетмесечно кривогледо момченце с маслинова кожа на име Кармин (вероятно скоро щеше да получи друго име). Той се притискаше в мен като уплашено котенце. В една ръка държах кафявия куфар, в другата – Кармин, и нестабилно изкачвах високите стъпала на влака, докато господин Къран притича и взе багажа ми.
- Бъди внимателна, момиче – нахока ме той. – Ако паднеш, ще си разбиете главите и ще трябва да ви оставя тук.

ВСИЧКИ ДЪРВЕНИ СЕДАЛКИ ВЪВ ВЛАКА ГЛЕДАХА НАПРЕД, С ИЗКЛЮЧЕНИЕ на две групи в предната част, които бяха разположени една срещу друга и бяха разделени от тясна пътека. Намерих седалка с три места за мен и Кармин, а господин Къран остави куфара ми на рафта за багаж над главата ми. Но Кармин започна да слиза от седалката, а аз се опитвах да отклоня вниманието му, затова едва забелязвах другите деца, които се качваха заедно с нас.
Госпожа Скачърд стоеше в предната част на вагона и се държеше за две кожени облегалки, а ръкавите на черната й пелерина висяха като криле на гарван.
- Деца, това е влак на сираци и вие имате късмет да сте в него. Оставяте зад гърба си ужасно място, изпълнено с невежество, бедност и пороци, и го заменяте с благородството на селския живот. Докато сте във влака, ще спазвате някои прости правила. Ще бъдете отзивчиви и ще изпълнявате инструкциите. Ще се отнасяте с уважение към придружителите си. Няма да повреждате влака по никакъв начин. Ще насърчавате децата до вас да се държат прилично. С две думи, ще накарате мен и господин Къран да се гордеем с вашето поведение. – Тя повиши глас, докато ние се настанявахме на местата си. – Когато получите разрешение да слезете от влака, няма да се отдалечавате от мястото, което посочим. Няма да обикаляте наоколо сами. Ако поведението ви се окаже проблемно и ако не можете да спазвате тези прости правила за порядъчност и благоприличие, ще бъдете изпратени обратно на мястото, откъдето идвате, ще бъдете върнати на улицата и оставени сами да се грижите за себе си.
По-малките деца се озадачиха от речта, но тези от нас, които бяхме над шест или седем години, вече я бяхме чували няколко пъти в сиропиталището, преди да тръгнем. Не обръщах особено внимание на думите. Имах по-неотложен проблем – Кармин беше гладен, а също и аз. Последно бяхме яли парче сух хляб и чаша мляко за закуска, но това беше преди часове, още преди съмване. Кармин бе неспокоен и дъвчеше ръката си – навик, който вероятно го успокояваше. (Мейси си смучеше палеца.) Но знаех добре, че не трябва да питам кога ще има храна. Щяха да я дадат, когато спомоществователите са готови за това, и никакви молби нямаше да променят ситуацията.
Придърпах Кармин в скута си. Тази сутрин на закуска, когато слагах захар в чая си, успях да пусна две бучки в джоба си. Сега стиснах една от тях с пръсти, начупих я на малки парченца, облизах показалеца си и го потопих в захарта, преди да го пъхна в устата на Кармин. Учуденото му лице, а след това и насладата, когато осъзна късмета си, ме накараха да се усмихна. Той стисна здраво ръката ми с двете си пухкави ръчички и постепенно заспа.
Монотонното тракане на колелата приспа и мен. Когато се събудих, Кармин потъркваше очите си, а госпожа Скачърд бе застанала над нас. Тя бе толкова близо, че виждах малките розови вени, разпръснати по бузите й като жилки на нежно листо, мъха по челюстта й, щръкналите й черни вежди. Гледаше ме съсредоточено през малките си кръгли очила.
- Доколкото разбирам, в дома ти е имало малки деца.
Аз кимнах утвърдително.
- Изглежда, знаеш какво правиш.
В същия момент Кармин започна да мрънка в скута ми.
- Мисля, че е гладен – казах й аз. Опипах пелената му, която бе суха отвън, но мека и набъбнала. – И е готов за смяна на пелената.
Тя се обърна към предната част на вагона и през рамо ми направи знак да я последвам.
- Хайде тогава.
Притискайки бебето към гърдите си, аз се изправих нестабилно от седалката и се олюлявах зад нея по пътеката. Никой от нас не знаеше закъде пътуваме и според мен всички, с изключение на най-малките, бяхме неспокойни и изплашени. Спомоществователите ни не ни казаха почти нищо. Знаехме единствено, че ще отидем на място, където има ниски дървета с много ябълки, и крави, прасета и овце се скитат свободно на чист въздух. Място, където добри хора – семейства – искат да ни вземат в домовете си. Не бях виждала крава или други животни, с изключение на улични кучета и няколко смели птици, откакто напуснах графство Голуей, затова с нетърпение очаквах отново да ги зърна. Но бях скептична. Знаех много добре колко голямо е разочарованието, когато красивите надежди не отговарят на реалността.
Повечето от децата във влака са били толкова дълго в Дружеството за подпомагане на деца, че не помнеха майките си. Те можеха да започнат отначало, посрещнати топло в прегръдките на единствените семейства, които някога ще познават. Аз помнех прекалено много: едрата гръд на баба ми, малките й сухи ръце, мрачната къщурка с рухваща каменна стена до тясната градина. Тежката мъгла, която обвиваше залива рано сутрин и късно следобед, овнешкото с картофи, което баба носеше вкъщи, когато мама беше прекалено изморена, за да готви, или просто защото нямахме пари за ядене. Помня как купувах мляко и хляб от кварталния магазин на улица „Фантом“, която дядо наричаше Sraid a’ Phuca на келтски. Улицата беше кръстена така, защото каменните къщи в тази част на града бяха построени върху гробище. Напуканите устни на майка ми и мимолетната й усмивка, меланхолията, която изпълваше дома ни в Кинвара и пропътува с нас през океана, за да се настани в тъмните ъгли на жилището ни в Ню Йорк.

И ето ме сега в този влак. Бършех дупето на Кармин, докато госпожа Скачърд, надвиснала над нас, ме закриваше с одеяло, за да скрие процедурата от господин Къран. През цялото време ми даваше насоки, от които нямах нужда. След като почистих и подсуших Кармин, го сложих на рамото си и се върнах на мястото си, а през това време господин Къран беше започнал да раздава обяд – хляб, сирене, плод и мляко. Нахраних Кармин с хляб, натопен в млякото. Това ми напомни за ирландско ястие, което често готвех за Мейси и момчетата – картофи, мляко, зелен лук (в редките случаи, когато имахме) и сол. В нощите, в които си лягахме гладни, всички сънувахме това ястие.
След като ни раздаде храната и по едно вълнено одеяло за всеки, господин Къран ни съобщи, че има ведро и черпак за вода и че ако искаме да пием, първо трябва да вдигнем ръка. Каза ни също, че има тоалетна (скоро разбрахме, че тази „тоалетна“ представлява ужасяваща дупка, от която се виждаха релсите).
Кармин, заситен от сладкото мляко и хляба, се настани в скута ми, а тъмната му глава лежеше в сгъвката на ръката ми. Завих ни с боцкащото одеяло. Ритмичното потракване на влака и вълнението постепенно ни накараха да замлъкнем, а аз се почувствах защитена. Кармин миришеше прекрасно на яйчен крем, а тежестта му бе толкова успокояваща, че ме разплака. Еластичната му кожа, гъвкавите му ръчички и крачета, гъстите му тъмни мигли, дори и въздишките му ме караха да мисля за Мейси (и как би било другояче?). Мисълта, че е умряла сама в болницата, докато страда от болезнени изгаряния, бе непоносима. Защо аз съм жива, а тя е мъртва?
В нашата сграда имаше семейства, които влизаха и излизаха от апартаментите си, споделяха грижите за децата си и гозбите си. Мъжете работеха заедно в бакалници и ковашки работилници. Жените имаха надомна работа – плетяха дантели и кърпеха чорапи. Когато минавах покрай апартаментите им и ги виждах седнали в кръг, приведени над работата си, говорещи на неразбираем за мен език, ме пронизваше остра болка.
Родителите ми напуснаха Ирландия с надеждата за по-добро бъдеще. Всички ние вярвахме, че отиваме в земята на изобилието. Но се случи така, че те се провалиха в тази земя. Провалиха се във всички посоки. Може би бяха слаби хора, неспособни да се справят с тежките условия на емигрантския живот, с всички унижения и компромиси, постоянната нужда от самодисциплина и предприемчивост. Чудех се дали нещата щяха да бъдат по-различни, ако баща ми имаше семеен бизнес, който да му дава опора и заплата, вместо да работи в бар – възможно най-лошата работа за човек като него. Или пък ако майка ми беше заобиколена от жени, може би сестри и племенници, които да й дават утеха в лишенията и самотата, убежище от непознатите, с които беше заобиколена.
В Кинвара бяхме бедни, но поне имахме семейство, хора, които ни познават. Имахме общи традиции и възгледи за живота. Едва когато си тръгнахме, разбрахме, че сме приемали всичко това за даденост.