page contents Книжен Ъгъл: Данило Киш: Ние пеем в пустиня
Предоставено от Blogger.

Данило Киш: Ние пеем в пустиня

1.3.15

Петко Тодоров

„Homo poeticus” е като че ли отделната изява, която най оправдава определението на Сюзан Зонтаг, че Данило Киш е „един от най-важните пътища, положени в литературата от втората половина на ХХ век”.

Първото пронизващо в есетата му е последователната страстност. Събраните тук са от края на 50-те до края на 80-те години (изд. „Факел експрес”).

Началните стъпала в четенето на Киш трябва да са: „Аз не съм писател дисидент” и „Цензурата е само временна мярка, която ще бъде премахната в онзи миг, когато всички, които пишат – писма или книги, в крайна сметка е все тая, - станат пълнолетни и политически зрели дотолкова, че родителският надзор на държавата и властта да стане ненужен”.


Важно е да се припомни, че тези редове са от зрелия му период. Някой ще рече: Киш тогава живееше повече във Франция, отколкото в родна Югославия и имаше основанията и възможностите.

Не е така. Този сборник е силен, защото проследява страстта на Киш. Важните думи в изречението за цензурата са „всички” и „пълнолетни”. Цензурата е невъзможна в пълнолетното общество. Общественото непълнолетие и духовната провинция са постоянните му болки.

Вълнение между политичното и аполитичното – там е страстта му по собствено признание. Забележителна страст. То не е като да искаш оставката на Орешарски по телевизиите, щото в парламента ги нямало твоите и като дойде правилната власт да си запалиш цигарата с кеф. Нонконформизмът е друго, той е Данило Киш.

И забележителна литературност. Той може да събере света Превер в 3 страници, не поета Жак Превер, а света. Литературата е свят, е възможно обобощение на тези есета, светът на болката. Затова той пише: „Ние пеем в пустиня”. Цитира го, не е негово.

Не е негово и следващото, но го изписва на 2 места през 15 години, на Жан Рикарду е: „Без присъствието на литературата (а думата „присъствие” трябва да се възприеме в пълния й смисъл) смъртта на едно дете, където и да е по света, не би се различавала по нищо от смъртта на някое животно в кланицата”.