page contents Книжен Ъгъл: Какво дебне „В тъмната гора“ на Рут Уеър
Предоставено от Blogger.

Какво дебне „В тъмната гора“ на Рут Уеър

11.9.16

Сравняват я с Агата Кристи, дебютният й роман е купен за филмиране от Рийз Уидърспун, а книгата ще излезе на 37 езика. Рут Уеър е новата сензация в жанра на психологическия трилър

„Хитро замислен и интелигентен трилър. Макар че през цялото време те побиват тръпки, просто не можеш да спреш да четеш“, пише „Сънди Мирър“ за първия роман на Рут Уеър „В тъмната гора“ (Хермес). Той покори класациите на Ню Йорк Таймс и Съндей Таймс, като на същия успех се радва и втората й книга.

Нора не е виждала най-добрата си приятелка от училище – Клеър, повече от десет години. Ето защо много се учудва, когато получава покана за моминското й парти. Тя се съгласява да отиде с надеждата, че така ще получи шанс да се помири с миналото си и хората, които са част от него.

Когато обаче пристига пред модернистична стъклена къща насред гората в Северна Англия, Нора вече се съмнява, че е взела правилното решение. Предстои й да прекара уикенда не само на странно място, но и в доста скучна компания: малкото пристигнали приятели на Клеър не се познават и трудно намират общи теми за разговор.

С падането на нощта обстановката в стъклената къща става зловеща и напрегната – въпреки пресилените опити на гостите да повишат настроението. Купонът определено не потръгва, но някои момински партита просто не започват добре. Това обаче ще завърши трагично...


Рут Уеър е израстнала в Съсекс и е учила в Университета в Манчестър, преди да се установи в Лондон. Работила е в книжарница, в медиите и като учителка. След успеха й като писателка на психологически трилъри, се е отдала изцяло на книгите и сега работи усърдно върху третото си заглавие.  Следва откъс от романа в  превод на Гриша Атанасов.

Аз тичам.
Тичам през лунни гори, клони разкъсват дрехите ми, препъвам се в покрита със сняг папрат.
Къпинови храсти дращят ръцете ми. Дъхът раздира гърлото ми. Боли. Всичко ме боли.
Но продължавам. Тичам. Мога да тичам.
Винаги, когато тичам, в главата ми звучи мантра. За времето, което искам да постигна, или за разочарованията, които искам да оставя след себе си по асфалта.
Но този път една дума, една мисъл тупти в мен.
Джеймс. Джеймс. Джеймс.
Трябва да стигна дотам. Трябва да стигна до шосето, преди...
И тогава тя се появява, черната змия на асфалта под лунната светлина. И чувам приближаващия рев на двигателя, и белите линии блестят толкова ярко, че ме заслепяват, а черните стволове на дърветата са като решетки срещу светлината.
Закъсняла ли съм?
Насилвам се да измина последните трийсет метра, спъвам се в нападалите клони, сърцето ми ехти като барабан в гърдите ми.
Джеймс.
Но съм твърде закъсняла – колата е прекалено близо, не мога да я спра.
Хвърлям се върху асфалта с разперени ръце.
– Стой!

1

Боли. Всичко ме боли. Светлината дразни очите ми, измъчва ме... Воня на кръв изплъва ноздрите ми, ръцете ми лепнат от кръв.
– Леонора?
Гласът достига до мен приглушен през мъглата на болката. Опитвам се да кимна, ала устните ми не успяват да оформят нито дума.
– Леонора, ти си в безопасност, в болницата си. Ще те прегледаме на скенер.
Говори някаква жена, ясно и силно. Гласът й ми причинява болка.
– Имаш ли някого, на когото да се обадим?
Опитвам се отново да кимна.
– Не си мърдай главата – казва тя. – Имаш травма.
– Нора – прошепвам.
– Искаш да се обадим на Нора ли? Коя е Нора?
– Аз... Името ми.
– Добре, Нора. Просто се опитай да се отпуснеш. Няма да боли.
Но боли. Всичко ме боли.
Какво се е случило?
Какво съм направила?

2

Веднага щом се събудих, съобразих, че е денят за бягане в парка, по най-дългото ми трасе, общо почти девет мили. Есенната слънчева светлина струеше през щорите от ратан, позлатяваше чаршафите, а аз усещах мириса на дъжда, който беше валял през нощта, и виждах как листата на платана навън на улицата тъкмо са станали златисто-кафяви по ръбовете. Затворих очи и се протегнах, заслушана в пропукванията и въздишките на отоплението, в далечния рев на трафика, чувствайки всяко мускулче, наслаждавайки се на настъпващия ден.
Винаги започвам сутринта си по един и същ начин. Може би е така с живеещите сами – имаш възможност сам да определяш постъпките си, няма външни смущения, няма съквартиранти да ти изпият последната глътка мляко, няма котка, изкашляща топка косми на килима. Знаеш, че онова, което си оставила вечерта в шкафа, ще си бъде в шкафа, когато се събудиш. Ти контролираш нещата.
Или може би е така заради работата от дома. Ако не си длъжен да се трудиш от девет до пет, е много лесно дните да станат безформени, да се слеят един с друг. Можеш да се усетиш, че още си по халат в пет следобед, а единственият човек, когото си виждала през целия ден е разносвачът на мляко. Има дни, в които не чувам нито един човешки глас, освен от радиото, и знаете ли какво? Така ми харесва. Това в много отношения е живот, подходящ за писател – насаме с гласовете в главата ти, с героите, които си създал. В тишината те стават съвсем реални. Но не е непременно най-здравословният начин на живот. Затова е важно да си имаш разписание. То ти дава нещо, към което да се придържаш, нещо, с което да различаваш делничните дни от почивните.
Денят ми започва така.
Точно в 6.30 се включва отоплението и бученето на бойлера винаги ме събужда. Поглеждам телефона си – колкото да проверя дали светът не се е свършил през нощта – после оставам да си лежа, заслушана в пукането и скърцането на радиатора.
В 7 часа пускам радиото – вече нагласено на предаването „Днес” на Радио 4 – протягам се и щраквам превключвателя на кафеварката, предварително заредена вечерта с вода и кафе – „Карт ноар” върху филтърната хартия. Размерите на апартамента ми си имат някои предимства. Едно от тях е фактът, че мога да стигна и до хладилника, и до кафеварката без да ставам от леглото.
Кафето обикновено е готово, докато прегледам новините, тогава се надигам от топлото си легло и го изпивам, само с капка мляко и препечена филийка с малинов конфитюр „Бон маман” (без масло – не е заради диета, просто не обичам двете заедно).
Какво ще се случи след това зависи от времето. Ако вали или не ми се излиза да тичам, вземам душ, проверявам си имейлите и се захващам с работата си за деня.
Днес обаче е хубав ден и нямам търпение да се измъкна навън, да усетя мокрите листа под маратонките си и вятъра на лицето си. Ще се изкъпя след бягането.
Навлякох тениска, клин и чорапи и пъхнах крака в маратонките, както ги бях оставила до вратата. После изтичах надолу по трите секции на стълбището към улицата, навън, на белия свят.

*
Когато се върнах, бях разгорещена, изпотена, с приятно натежали от умора крайници и стоях дълго под душа, обмисляйки списъка си със задачи за деня. Налагаше се пак да пазарувам по интернет – почти бях свършила храната. Трябваше да проверя коректурите на книгата си – бях обещала да ги върна на редактора тази седмица, а дори още не бях започнала да ги чета. И трябваше да прегледам имейлите, получени чрез формата за контакт в моя сайт, което не бях правила от векове, защото все го отлагах. Повечето щяха да са спам, разбира се – какъвто и вид проверка да поставиш, така и не успява да възпре ботовете. Но понякога има и по-полезни неща, искания за кратки отзиви или книги за рецензия. А понякога... понякога са имейли от читатели. По принцип, щом някой се е наканил да ти пише, то е защото харесва книгата, макар да съм получавала и послания, които ми обясняват какъв ужасен човек съм. Но дори и когато са мили, все пак е странно и притеснително някой да ти споделя реакцията си към твоите лични мисли, сякаш четеш нечие мнение за своя дневник. Не съм сигурна, че някога ще свикна с това чувство, колкото и да продължавам да пиша. Може би отчасти и заради това все трябва да се принуждавам, за да ги чета.
Щом се облякох, включих лаптопа си и започнах без да бързам да отварям писмата и да ги изтривам едно по едно. Виагра. Обещание да успея „да задоволя моята жена”. Руски сладурани.

А после...

До: Мелани Чу; kate.derby.02@DPW.gsi.gov.uk; Т Доксма; Кимайо, Лиз; info@LNShaw.co.uk; Мария Татибуе; Айрис П. Уестауей; Кейт Оуенс; smurphy@shoutlinemedia.com; Нина да Соуза; Френч, Крис
От: Флорънс Клей
Относно: Моминско парти на Клеър!!!

Клеър? Не познавах, никакви Клеър, освен... Сърцето ми се разтуптя. Но не можеше да е тя. Не бях я виждала от десет години. За миг задържах безсмислено курсора над бутона за изтриване. После кликнах и отворих писмото.

ЗДРАВЕЙТЕ ВСИЧКИ!!!

За онези от вас, които не ме познават, казвам се Фло и съм най-добрата приятелка на Клеър от университета. А също съм – бият барабани – нейна кума!! Затова по стар обичай ще организирам нейното МОМИНСКО ПАРТИ!!!

Обсъдихме го с Клеър и – както вероятно можете да се досетите – тя не иска никакви гумени пениси или боа от розови пера. Така че ще направим нещо доста по-изискано – ще прекараме един уикенд заедно в земите на стария й колеж в Нортъмбърленд – макар да си мисля, че някоя и друга палава игричка може и да се промъкне под радара!!

Уикендът, избран от Клеър е от 14 до 16 ноември. Знам, че това е много кратко предизвестие, но нямахме голям избор сред работните ангажименти, Коледа и така нататък. Моля, RSVP бързо.
Любов и целувки – с надежда да срещна стари и нови приятели много скоро!!!!

Фло цлв

Седях и се взирах смръщена в монитора, като си дъвчех върха на нокътя и се опитвах да съобразя.
После отново погледнах списъка на получателите. В него имаше едно име, което разпознах: Нина да Соуза.
Е, това обясняваше нещата. Трябваше да е Клеър Кавендиш. Нямаше коя друга да бъде. Знаех – или по-скоро си спомних – че беше постъпила в университета в Дърам, или може би в Нюкасъл? Което се връзваше със споменаването на Нортъмбърланд.
Но защо? Защо Клеър Кавендиш ме канеше на своята моминска вечер?
Дали не беше грешка? Ами ако тази Фло просто беше копирала списъка с адреси на Клеър и бе пратила имейл на всеки, когото беше намерила?
Но само дванайсет души... това означаваше, че включването ми не можеше да бъде грешка. Нали така?
Седях, взирайки се в екрана, сякаш пикселите му биха могли да дадат отговори на въпросите, които караха стомаха ми да се преобръща. Почти си пожелах да бях го изтрила без да го прочета.
Изведнъж почувствах, че повече не мога да стоя на едно място. Скочих и закрачих към вратата, после обратно към бюрото си, където останах права, взирайки се тревожно в екрана на лаптопа.
Клеър Кавендиш. Защо аз? Защо сега?
Не можех да попитам тази Фло.
Имаше само един човек, който можеше да знае.
Седнах. След това бързо, преди да съм променила мнението си, натраках имейл.

До: Нина да Соуза
От: Нора Шоу
Относно: Моминско парти???

Скъпа моя Н, надявам се, че си добре. Трябва да призная, че бях малко изненадана да видя и двете ни в списъка за моминската вечер на Клеър. Ще отидеш ли? цлв
После зачаках отговор.

През следващите няколко дни се опитах да го изхвърля от ума си. Товарех се с работа – опитвах се да се заровя и в най-дребните подробности от забележките на редактора – но имейлът от Флорънс беше постоянно разсейващо присъствие в съзнанието ми, като раничка на върха на езика, която те щипе, когато най-малко го очакваш, като счупен нокът, който не можеш да спреш да чоплиш. Имейлът беше избутван все по-надолу и по-надолу във входящата поща, но го усещах там, с неговия знак „неотговорено” като ням укор, с неговите въпроси без отговори, предизвикващи постоянно дразнене някъде в дъното на моето всекидневие.
Отговори, молех Нина мислено, докато тичах в парка, приготвях си вечерята или просто се взирах в пространството. Питах се дали да не й се обадя. Но не знаех какво искам да ми каже.
А после, няколко дни по-късно, както закусвах и преглеждах лениво „Туитър” на телефона си, иконката „нов имейл” започна да примигва.
Беше от Нина.
Отпих глътка кафе и поех си дълбоко дъх и кликнах, за да го отворя.

От: Нина да Соуза
До: Нора Шоу
Относно: Ре: Моминско парти???

Дружке! Отдавна не сме се чували. Сега ти видях имейла – бях на дежурство в болницата. Боже, съвсем честно, това е последното нещо, което бих искала да направя. Получих по-рано покана за сватбата, но се надявах, че съм се отървала от моминското парти. Ти отиваш ли? Дали да не сключим договор? Аз ще дойда, ако ти дойдеш?
Блгд

Изпих си кафето, загледана в екрана, с пръст, кръжащ над „Отговор”, но без да кликвам. Надявах се, че Нина ще отговори поне на някои от въпросите, които бръмчаха и се блъскаха в главата ми през последните няколко дни. Кога беше сватбата? Защо ме канеха на моминското парти, но не и на сватбата? За кого се омъжваше?
Хей, знаеш ли... започнах, но след това го изтрих. Не, не можех да попитам направо. Това би означавало да призная, че нямам никаква представа какво се случва. Винаги съм била твърде горда, за да призная някакво незнание. Мразя да съм в неизгодна позиция.
Опитах се да изтласкам въпроса към дъното на ума си, докато вземах душ и се обличах. Но когато отворих компютъра, в пощата ми имаше още две непрочетени писма.
Първото беше изразяващото съжаление „не, благодаря” – от една от приятелките на Клеър, която се позоваваше на рожден ден в семейството.
Второто беше от Фло. Този път бе прикрепила и известие за прочитане.

До: info@LNShaw.co.uk
От: Флорънс Клей
Относно: Ре: Моминско парти на Клеър!!!

Скъпа Лий,
Съжалявам, че ти досаждам, но просто се чудех дали си получила моя имейл от онзи ден! Знам, че не сте се виждали с Клеър от доста време, но тя толкова се надяваше, че ще успееш да дойдеш. Често те споменава и знам, че се чувства зле, задето сте загубили връзка след училище. Не знам какво се е случило, но тя наистина желае ти да бъдеш там – няма ли да кажеш „да”?! Това наистина ще направи нейния уикенд завършен.

Фло цлв

Имейлът трябваше да ме накара да се почувствам поласкана – че Клеър толкова много иска да бъда там, че Фло си дава толкова труд да се свърже с мен. Но не ми подейства така. Вместо това при вида на известието за прочитане ме изпълни възмущение, че ме тормозят, че нахлуват в неприкосновеното ми лично пространство. Почувствах се сякаш ме проверяваха и шпионираха.
Изключих пощата и отворих документа, над който работех, но дори и след като прогоних решително от съзнанието си всички мисли за моминското парти, думите на Фло продължаваха да витаят във въздуха като ехо и да ме дразнят. Не знам какво се е случило. Звучеше като жално дете. Не, помислих с горчивина. Не знаеш. Така че не си пъхай носа в миналото ми.
Бях се заклела никога да не поглеждам назад.