page contents Книжен Ъгъл: „Пламтящият свят“ - роман мистификация от Сири Хуствет
Предоставено от Blogger.

„Пламтящият свят“ - роман мистификация от Сири Хуствет

1.8.17

 Хариет Бърдън е вдовица на прочут арт дилър – ерудирана, талантлива и ексцентрична. Гневна заради дългогодишното пренебрежение на света към работата й, Бърдън измисля сложна мистификация, за да изобличи сексизма в културата, и по-конкретно в арт общността - фикционална антология от текстове на и за художничката.

„Пламтящият свят“ (Колибри, превод Милена Попова)  на Сири Хуствет е нейният пореден оригинален, ироничен, разтърсващ роман за творчеството, идентичността и интелектуалната самота, за сложните процеси на човешкото възприятие и за това как несъзнаваните идеи за пола, расата и известността влияят върху начина, по който зрителят разбира дадено произведение на изкуството.

Сири Хуствет е родена през 1955 г. в щата Минесота, в семейството на университетски преподавател по скандинавска литература. Съпруга е на изтъкнатия съвременен американски писател Пол Остър.

Нейната проза е интелектуално дълбока, същевременно реалистична и провокативна. Героите й минават през перипетии, разкриващи сложните взаимоотношения между половете, предизвикателствата на любовното чувство и себеоткриването, самотата в артистичните среди и дълго пазените семейни тайни.

В България са издадени няколко творби на Хуствет, считани от критиката за постижения, които „не подлежат на категоризация“:  романите „Какво обичах“, „Омагьосването на Лили Дал“ и „Лято без мъже”. Следва откъс.

Мейзи Лорд (редактиран запис)

След като се премести в Бруклин, майка ми започна да колекционира бездомни същества – не кучета и котки, а хора. Всеки път като отидех да я видя, в някоя от стаите живееше поредният „асистент“, поет, скитник или бездомник и аз все се тревожех, че може да я използват, да я ограбят или дори да я убият, докато спи. Твърде много се тревожа; това е хронично. Аз станах тревожникът в семейството – това ми е работата.
Мъжът с прякор Барометъра живя при майка ми дълго време. Малко преди да се появи на прага ѝ, беше изкарал две седмици в „Белвю“. Дърдореше нещо за думите на ветровете и правеше странни жестове, за да намалял влажността. Когато споменах пред майка ми, че се тревожа заради него, тя каза: „Но, Мейзи, той е благ човек и рисува толкова хубаво“. Оказа се, че е права. Той стана обект на един от моите филми, но имаше и други, по-мимолетни и неприятни типове, заради които не можех да спя нощем, докато Финиъс не се появи и не сложи живота ѝ в ред, но това стана по-късно. Жилището на майка ми беше огромно, преустроено старо хале. Беше на два етажа, единият за живеене, другият за работа. Когато го ремонтира, тя се погрижи да има няколко стаи за „всичките ми бъдещи внучета“, но аз си мисля, че си е фантазирала и как ще подкрепя млади художници, като им дава жилище и място да творят. Баща ми имаше своята фондация. Майка ми – своята импровизирана творческа колония в Ред Хук.
Скоро след като се премести, тя ми каза: „Мейзи, аз мога да летя“. Енергията ѝ кипеше, меко казано. Прочетох някъде за хипоманията и се чудех дали майка ми не страда от това. Скръбта по починалия може да се усложни от всякакви невротични приливи и отливи, а тя наистина се разболя след смъртта на баща ми. Беше толкова слаба и изнемощяла, едва се движеше, но след като се оправи, стана неудържима. Работеше в ателието си часове наред, а след това четеше по два-три часа, една книга след друга, романи, философия, изкуство, наука. Пишеше в дневници и тетрадки. Купи си един от онези големи, тежки боксови чували и плащаше на една жена, Уанда, да ѝ дава уроци по бокс. Понякога се чувствах като дроб дори само като я гледах. В нея открай време имаше някакъв бяс – можеше да избухне за нещо дребно. Веднъж ме помоли да си измия зъбите, а аз взех да се туткам – ще да съм била седемгодишна – и тогава тя обезумя. Разкрещя се и изстиска в мивката цялата туба. Но през по-голямата част от времето беше търпелива към нас двамата с брат ми. Тъкмо тя ни четеше и ни пееше, съчиняваше дълги истории, които да се харесат и на мен, и на Итън, а това не беше лесно, понеже аз исках да слушам за феи и гоблини, а той – за коли, от които изскачат всякакви оръжия, и за роботи, та ѝ се налагаше да прави хибриди. Цяла година ни разказваше дълга сага за пламляните, които живееха в страна на име Пламия. С много вълшебства, битки и хитроумни оръжия. Помагаше ни с домашните през цялата гимназия. Понякога ѝ се обаждах и от колежа, да я питам за разни неща, за които учех и пишех курсови работи. Майка ми се интересуваше от всичко и като че ли беше чела всичко. Тъкмо тя ходеше по нашите мачове, рецитали и пиеси. И баща ми идваше когато можеше, но той много пътуваше. Като малка понякога отивах да спя при мама, щом той заминеше. Тя говореше насън. Не знам защо го помня, но веднъж тя извика: „Къде е Феликс сега?“.
Децата са егоисти. Знаех, че майка ми е художничка, майсторяща сложни къщи, пълни с кукли, духове и животни, които понякога ми позволяваше да пипам, но никога не мислех за работата ѝ като за професия. Тя беше моята майка. Баща ми я наричаше своята Мадона на Ума. Ужасно е, като си го помисля, но никога не ми е минавало през ум, че майка ми е неудовлетворена или нещастна. Сигурно я е боляло от непрекъснатото отхвърляне, от несправедливостта, но не мога да кажа, че съм го усещала като дете. Тя обичаше да си тананика и да се полюшва, докато работеше върху някоя от конструкциите си, а преди да докосне фигурата, потрепваше с пръсти във въздуха край нея. Понякога вдишваше миризмата на материалите и въздишаше. Затваряше очи от време на време и обичаше да казва, че за нея няма изкуство без тялото и ритмите на тялото. Естествено, докато бях тийнейджърка, за мен тези жестове и тикове бяха ужасно смешни и се мъчех да предотвратя възможността някой от приятелите ми да ги види. Когато бях седемнайсетгодишна, тя ми каза веднъж: „Мейзи, имаш късмет, че не си наследила бюста ми. При дребна жена големите гърди са привлекателни; при едра жена плашат – говоря за мъжете“. Помислих си, че тя смята, че нейната женственост, тялото ѝ, ръстът ѝ са повлияли на живота ѝ. Това се случи много преди псевдонимите, по време, в което аз снимах първия си филм в гимназията, визуален дневник, както го наричах  – много претенциозен. Безброй дълги, мрачни кадри на приятелите ми, вървящи по улицата или седящи в стаите си у дома в състояние на екзистенциално терзание. Какво общо имаха с това гърдите ми? Много, много по-късно, когато всичко излезе наяве, ме осени ужасяващата мисъл, че тя е била права. Разбира се, тогава вече бях пораснала и самата аз бях изтърпяла своя дял омаловажаване и предразсъдъци в работата си. Преди смятах, че тя бе използвала тези мъже като паравани, за да докаже нещо, и бе успяла, поне донякъде, но когато прочетох откъса от спомените ѝ и нейните дневници, видях колко комплицирани са били отношенията ѝ с тях, видях, че маските са били и реални. Тя е била жертва на ужасно неразбиране. Тя не беше пресметливо чудовище, използващо кого ли не. Според мен никой не знае кога наистина за пръв път е започнала да мисли за псевдонимите. През осемдесетте години, под името Роже Резон, е публикувала в едно списание трудносмилаема статия за манията по Бодрияр, правейки на пух и прах неговата теза за симулакрума, но малцина са ѝ обърнали внимание. Помня, че когато бях петнайсетгодишна, цялото семейство ходихме на екскурзия до Лисабон и тя отиде до статуята на Песоа и я целуна. Каза ми да го прочета, а както се знае, той е бил известен с така наричаните от него самия хетероними. Тя беше дълбоко повлияна от Киркегор. Несъмнено поривът ѝ да бъде други хора идваше от нейното детство. Най-добрата приятелка на майка ми, Рейчъл Брифман, е психиатър и психоаналитик. Може би тя е права, като казва, че психотерапията пусна на воля една Хариет Бърдън, която никой от нас не бе виждал дотогава, заедно с ред други личности, или персони, които отдавна бяха дремали в нея. Говоря не за множествено личностно разстройство, а за мно- голиките Азове на твореца, които излизаха наяве и се нуждаеха от тела. Само преди година не бих могла да кажа нищо от това, но постепенно започнах да виждам майка си в различна светлина или, по-скоро, в няколко различни светлини.
Но това се случваше в продължение на години. Когато за пръв път видях „Сън-спомен“, не бях подготвена за това. Той ме шокира. Една неделя заведох дъщеря си Ейвън до Ред Хук за късна закуска. Оскар, съпругът ми, не дойде с нас. Не помня защо. Вероятно е трябвало да пише доклад за някое от децата, с които работи. (Той има докторска степен по психология и приема частни пациенти, но отделя време и за осиновени деца в системата, за което му плащат символични суми.) Ако в онзи момент майка ми е имала някакви бездомници, не ги видяхме. Ейвън току-що беше проходила, тоест ще да е било пролетта на 1996 година, и закуската се оказа изпълнена с преживявания, защото дъщеря ми непрекъснато тепаше, тоест ходеше и падаше, пак ходеше и пак падаше. Майка ми пляскаше с ръце и се смееше, а Ейвън беше много щастлива, отново и отново показваше какво може, докато не капна, захленчи и се сгуши да подремне на едно канапе, обградена от възглавници, за да не се изтърколи на пода. Майка ми имаше много възглавници, и в приглушени, и в ярки цветове. Тя често говореше за цвета и значението му. Цветът, казваше тя, има осезаемо значение. Преди да можем да дадем име на цвета, който виждаме, той е в нас.
Докъде бях стигнала? Когато Ейвън се събуди, майка ми каза, че иска да ми покаже нещо, над което работи, и ме заведе в дъното на ателието си, което тогава още беше в ремонт. Беше построила малка стая с млечнобели полупрозрачни стъклени стени. Различавах през стената някаква фигура и изведнъж разбрах, че гледам баща си, седнал в едно кресло. Вероятно приликата беше в позата, понеже, когато майка ми отвори почти невидимата врата, тялото, което толкова бе приличало на баща ми, имаше размазани черти на лицето, но беше облечено в един от костюмите на баща ми, а в скута му лежеше отворен „Дон Кихот“, неговата любима книга. Щом погледнах надолу, видях, че подът е застлан с хартия. Ксерокопия, записки, бележки, правени от баща ми, и драскулици с почерка на майка ми по червените квадрати на линолеума. Имаше три миниатюрни стълбища, които тръгваха нагоре и стигаха до трите стени. На една от стените имаше грубо скицирани пет врати. Аз избухнах в сълзи. Тогава и Ейвън се разплака, а майка ми се опита да оправи нещата. „Съжалявам, толкова съжалявам.“ Типично за нея. Не понасяше да гледа разстроени хора. Въздействаше ѝ буквално физически. Обгръщаше с ръце торса си, сякаш някой я е ударил.
Мина ни, но преди да се кача в таксито с Ейвън, майка ми ме погледна в очите. Суров поглед, не студен, но строг, така както понякога ме гледаше като малка, когато я бях излъгала, хитрувала или ударила Итън.
Помня го, защото изпитах вина, макар причината да не ми беше ясна. Тя затвори очи, отвори ги и каза със спокоен тих глас: „Съжалявам, че се разстрои, Мейзи, но не съжалявам, че го направих. Боя се, че има и други сънища и те трябва да излязат навън“. Тя се усмихна тъжно и ни изпрати до колата, която ни чакаше.
Още я виждам в мига, в който се обърна с гръб към нас. Ще ми се да я бях снимала тогава. Там, до реката, е красиво, с изглед към Статуята на Свободата, но беше и запуснато, по-неприветливо от сега, и гледката на майка ми, крачеща към тухлената сграда под огромното облачно небе, ме накара да изпитам чувството, че я губя. Навремето се чувствах така, когато се сбогувах с нея на тръгване за летния лагер. А след това – нещо съвсем дребно – забелязах, че тя е оставила косата си да расте и сякаш на главата ѝ имаше малък див храст.