„Луизиана спасява библиотеката” – топла история от дълбокия Юг

Затрогващ разказ за човешки страхове, ново приятелство, дълбоко пазени тайни, внезапно появила се любов и много чаши вкусен чай и ароматно вино

„Луизиана спасява библиотеката” (Сиела) е първият роман на американската писателка, журналистка и фитнес инструктор Емили Б. Когбърн. Тя разказва трогателна история за човешките взаимоотношения в една малка, но разнолика общност в дълбокия американския Юг.

Луизиана Ричардсън току-що се е завърнала към южняшките си корени, но сега, освен че няма време и възможност да поддържа маникюра и косата си или да се облича по последна мода, тя е и самотна майка на две малки деца.

Скоро след като започва работа в местната библиотека Луиз е изправена пред тежката задача не просто да привлече читатели в иначе замиращото място, но и да го опази от бъдещата кметица г-жа Гъндерсън, която има лични причини да затвори библиотеката в малкото градче.

Луиз ще трябва да направи редица промени – от създаване на посещаван литературен клуб през готварски кръжок до организиране на курс по зумба танци.

Преди да се усети, тя ще се окаже в сърцето на промяната в цялата местна общност, разкривайки грижливо пазени от години тайни. Междувременно любовта ще се опита отново да намери библиотекарката Луиз, но дали ще успее?

Емили Бек Когбърн е колоритна личност, която съчетава умело работата като журналист на свободна практика и тази на фитнес инструктор. Тя е дипломиран бакалавър по философия в Университета на Минесота, както и магистър по библиотечни науки в Лузианския щатски университет и по философия в Щатския университет в Охайо. „Луизиана спасява библиотеката” е в превод от английски език на Емануил Томов. Художник на корицата е Дамян Дамянов. Следва откъс.

Когато стигна до новата си къща, намери Сал отпред, подрязваше храстите пред входа. Г-жа Труди и Бета пък бяха на колене и засаждаха цветя.

Луиз паркира зад олдсмобила на г-жа Труди и се загледа с почуда. Местенето в Сейнт Джуд беше самотна история.

Никой не й беше помогнал да разопакова, да окоси ливадата, да поправи дупките в дървената ограда. Преди да срещне Силвия, Луиз се луташе. Но Алигейтър Баю вече я приветстваше.

Вътре, в кухнята, Хоуп и Бриана приготвяха обяд. Всички тези хора се трудеха заради нея, сякаш наистина я искаха до себе си. Вече се чувстваше част от градчето.

– Не мога да повярвам, че сте тук заради мен – каза тя.

– Никой не се мести да живее тук без хубаво посрещане – каза Хоуп. – Посетителите от библиотеката оставят неща цяла сутрин. Ела да видиш.

Плотът до хладилника бе отрупан с печива: хляб, бисквити, пралини, орехови сладкиши, кексове. Всеки подарък беше с бележка.

– Все едно се женя в огромно семейство – каза Луиз, докато четеше картичката, прикрепена към найлонов плик с шоколадови курабийки. Хората в града очевидно ценяха това, което тя и Силвия се опитваха да направят. Беше важно за тях.

Без библиотеката къде щеше да ходи Мари за безплатен обяд и компания? Къде сестрите Би щяха да си пишат с приятелите си онлайн и да намират други хлапета, които обичат К. С. Луис? Как щеше шофьорът на камион да си намира аудиокнигите, които го държаха буден, докато пътуваше из страната? Къде щеше да ходи г-жа Труди за кафе и списанията си? Луиз остави курабийките и се обърна към Хоуп.

– Трябва да победим г-жа Гъндерсън. – Очите на Хоуп се поокръглиха малко повече от обичайното.

– Така си е. Ела да поседнеш сега, ще ти сипя нещо за ядене, преди да почнеш да разопаковаш – каза тя.

Някой беше разположил пластмасова маса и столове в кухнята. Луиз седна и загледа Бриана, която овалваше филета от сом в яйце, а после в царевична галета, а после ги нареждаше в мазнината в чугунения тиган. Движеше се пъргаво въпреки килограмите си. До нея Хоуп сипваше готовата храна – пържена риба, бял хляб и колсло, по чиниите. Луиз не искаше да бездейства, докато другите работеха, но знаеше, че няма смисъл да спори с Хоуп.

Хоуп остави чиниите на масата и подреди край тях пласмасови прибори и салфетките. Когато всичко беше готово, отвори входната врата и подвикна:

– Идвайте да ядете!

Сал, Бета и г-жа Труди влязоха, свалиха мръсните си обувки и измиха ръце, преди да се подредят около масата. Хоуп им наля студен чай в картонени чашки и започнаха. Луиз заби виличката си в хрупкавата коричка на рибата – отдолу месото беше сочно и меко, още по-вкусно в комбинация с тръпчивото колсло.

Хоуп спря хамалите, когато внесоха първите кашони.

– Вземете да намерите масата на Луиз в оня ваш камион, и столовете, и ги сложете тук, преди да изстине храната. А пък и чай сигурно ще искате след цялото мъкнене.

Двамата млади чернокожи мъже побързаха да внесат масата и столовете, а Бриана им напълни чиниите.

Луиз огледа групичката: Сал, къдрокос и рошав, с нахлупената над очите шапка, длъгнестите хамали, които си сваляха кожените ръкавици, Бета с опънатия по нея градински гащеризон и чевръстата Бриана, която тъкмо носеше допълнителните порции. Хоуп пък вече си пълнеше устата с риба и колсло все едно животът й зависи от това. Луиз се чувстваше почти като у дома си. Никога нямаше да е южнячка, но можеше да е ексцентричната библиотекарка янки. Нямаше да е толкова зле.

– Радвам се, че си тук – каза Сал. – Всички се радваме.

– Може да си от Замръзналия Север, но си наш човек. Няма да те върнем – додаде Хоуп.

– Давайте ми да ям храна като тази и няма да можете да ме върнете, даже да искате – каза Луиз. – Какво ще има за десерт?

– Кекс със заливка. – Бета отнесе празната си чиния в кухнята. – Донесох си домашното ягодово сладко за заливката.

Когато изядоха два кекса и цял буркан със сладко, всички се върнаха на работа. С толкова много помощници почти всичко беше готово, докато стане време Луиз да вземе децата от новото училище. Щеше й се да има как да се отблагодари на всички. Прегърна жените и се ръкува с мъжете, а после всички се отправиха по колите си.

Сал си тръгна последен.

– Чакай да ти изнеса боклука.

– Благодаря за всичко. Не мога да повярвам, че ми свършихте цялата тази работа.

– Подбудите ми не са съвсем чисти.

Сал стегна връвта на чувала за смет и го изнесе навън.

– Какво имаш предвид?

– Още искам втора среща с теб.

– И аз – отвърна Луиз.