Откъс: „Под едно небе“ с Джоджо Мойс

Добре дошли в дома на семейство Кенеди. Запознайте се с:
 

Лайла: изоставена от съпруга си заради по-млада жена малко след като написва бестселър за това как да запазиш искрата в брака си. Домът ѝ се разпада – буквално и преносно, кариерата ѝ е в застой и тя не може да се отърси от усещането, че най-хубавите години от живота ѝ са безвъзвратно отминали.
Бил: доведения баща на Лайла, който се нанася у тях след смъртта на майка ѝ. Той е мил, старомоден, държи на здравословното хранене и я докарва до пълна лудост.
Сили: по-голямата дъщеря на Лайла, която ненавижда училище до такава степен, че спира да го посещава. Майка ѝ няма нищо против – вероятно защото все още не знае.
Вайълет: по-малката дъщеря, която обожава нецензурни рап песни и смята, че момчетата са отвратителни. А Лайла се надява това никога да не се промени.
Джийн: отчуждения баща на Лайла, който я е изоставил преди трийсет и пет години, а един ден просто се появява на прага ѝ. Той далеч не е модел за подражание, но присъствието му преобръща ежедневието на семейството. Момичетата откриват в мъжа, който цял живот е преследвал радостта от живота, истински приятел. Дори Бил се отпуска край него, а Лайла, неочаквано за самата себе си, започва да излиза по срещи. И макар това семейство да е нетрадиционно, то в крайна сметка може да се окаже най-доброто за тях. В „Под едно небе“ (Хермес, превод Илвана Гарабедян).

Джоджо Мойс е родена в Лондон през 1969 г. Прави успешна журналисти-ческа кариера, но мечтата й е да стане писател. Дебютният й роман се радва на положителни отзиви, но големият пробив идва с „Аз преди теб. Необи-чайната любовна история се превръща в световна сензация с продадени над шестнадесет милиона екземпляра. Критиката го определя като един от най-запомнящите се романи на изминалото десетилетие. По „Аз преди теб“ е зас-нет и едноименен филм с участието на Емилия Кларк (Луиза) и Сам Клафлин (Уил). Екранизацията, подобно на романа, предизвика истински фурор. Успе-хът му (над $200 млн. приходи от прожекции) бе последван от филмовата версия на „Последното писмо от любимия“ („Нетфликс“) с участието на Фе-лисити Джоунс и Шейлийн Удли. 
До този момент книгите на Джоджо Мойс са преведени на четиридесет и шест езика и от тях са продадени петдесет и седем милиона екземпляра. Медиите на Острова я обявиха за „най-добрата съвременна британска авторка“. В България Джоджо Мойс има хиляди почитатели, които с нетърпение очакват „Под едно небе“. Още с появата си на пазара в началото на годината „Под едно небе“ оглавява английските класации за бестселъри и попада в топ 10 на американските. Следва откъс.

На нощното шкафче на Лайла имаше снимка, която тя още не беше намерила сили – или може би желание – да махне. Четири лица, събрани заедно пред огромен аквариум на някаква туристическа атракция в чужбина – вече не помнеше къде – с пасаж от грамадни риби на неонови райета, зяпнали ококорено зад тях. Вайълет беше притиснала носле с пръст и бе дръпнала долните си клепачи, така че приличаше на гротескна восъчна кукла; Сили, в блуза на бели и сини райета, също беше направила физиономия, макар и не толкова демонстративно, предвид че по това време беше почти на тринайсет; Лайла се усмихваше широко, сякаш с надеждата, че ще си направят чудесна семейна снимка въпреки всичко; и Дан, чиято усмивка не личеше в погледа, със загадъчно изражение, опрял длан върху рамото на Вайълет в моряшка тениска.
Тази последна семейна снимка беше първото, което виждаше сутрин и последното – вечер, и макар да съзнаваше, че трябва да я махне, за да не дава тон на деня й, по някаква неразбираема причина, не можеше да я прибере в чекмеджето. Понякога в безсънните нощи, докато гледаше лунните лъчи да се плъзгат по тавана в спалнята й, поглеждаше снимката и с тъга се замисляше за семейството, което можеше да има, за всички снимки от ваканциите, които никога нямаше да бъдат направени – дъждовни уикенди в Корнуол, екзотични брегове, на които те всички бяха облечени в бяло, за щастливата снимка от завършването на университета, пред някоя тухлена стена или може би от сватбата на Сили, с гордите й родители редом с нея; все призрачни и неуловими мигове от живот, който просто се беше изнизал между пръстите й.
А понякога си представяше как взема голямо парче син пластилин и го залепва върху лицето на Дан.
Лайла се опитваше да се справи с упорито запушване в тоалетната на първия етаж, когато се обади Анушка. Преди две и половина години двамата с Дан бяха купили тази къща – голяма, „ с характер“ (което на жаргона на агентите по недвижима собственост означаваше „никой не иска да я купи“), нуждаеща се от лек ремонт, в много зелен район на Северен Лондон – и тя беше останала очарована от старинните санитарни помещения в ментовозелено и малиненочервено, които заедно с флоралните тапети й се сториха особено привлекателни и чудати. Тогава с Дан бяха обикаляли из стаите и си бяха представяли мислено как би изглеждала къщата, след като я освежат. Макар че, ако се замислеше сега, по-скоро тя си представяше всичко, докато Дан само изхъмкваше неопределено и тайничко си поглеждаше телефона.
В деня, в който бяха взели ключовете, същата тази старинна и чудата водопроводна инсталация бе решила да разкрие истинското си лице в поредица от зловещи запушвания и течове. В розовата баня, която използваха момичетата, винаги имаше дълга четка и изкривена телена закачалка точно до тоалетното казанче, за да са подръка на Лайла – понеже явно винаги беше нейна работа – да се разправи с поредното запушване, причинено от незнайно какво, заседнало здраво в дълбините на тоалетната чиния.
– Лайла! Скъпа! Как си! – Гласът на Анушка леко заглъхна и Лайла смътно дочу: – Не, Грейси, не желая карамфили. Твърде просташки цветя. Не, никакви гербери. Тя ги мрази.
Лайла се наведе и с нос докосна иконката за високоговорител на телефона. Леко й се догади, когато водата я опръска над гумената ръкавица.
– Чудесно! Страхотно! – отвърна тя. – Ти как си?
– Водя битки в името на страхотните си автори, както винаги. Имаш нов чек за авторски права. Щеше да си го получила миналата седмица, но Грейси е бременна и буквално не може да спре да повръща. Честна дума, наложи се да изхвърля вече три кошчета за боклук от офиса. Бяха станали опасни за здравето.
На долния етаж Труънт, кучето, лаеше тревожно. Той лаеше по всичко – катерици в градината, гълъби, мъжете, които събираха боклука, случайни минувачи, по въздуха.
– О, колко хубаво – каза Лайла, затворила очи, докато натикваше закачалката по-дълбоко. – Бременността, имам предвид. Не повръщането.
– Нищо подобно, скъпа. Ужасно е. Изобщо не разбирам защо тези момичета продължават да раждат деца. Никоя асистентка не се задържа дълго. Почвам да се чудя дали няма нещо във въздуха от климатика. А как са твоите сладки момичета?
– Добре са. Много са добре – отвърна Лайла.
Не беше съвсем вярно. Сили беше избухнала в сълзи на закуска, след като явно беше видяла нещо в инстаграм, но когато Лайла я попита какво се е случило, тя само отвърна, че нямало да разбере, и ядосано тръгна на училище. Вайълет я беше изгледала с едва сдържана ярост, когато й беше казала, че наистина трябва да иде при татко си в четвъртък – това беше неговата вечер – после мълчаливо се смъкна от високото столче и не й беше проговорила през целия път до училище.
– Хубаво. Хубаво – каза Анушка с разсеяния тон на човек, който не би я чул дори ако беше казала, че и двете са били обезглавени сутринта. – Виж, относно ръкописа.
Лайла извади закачалката от тоалетната чиния. Нивото на водата все още беше точно под седалката. Свали си гумените ръкавици и се облегна на шкафчето. Чуваше Труънт да лае и се зачуди дали не трябва да занесе още една бутилка вино на съседите. Беше им подарила цели седем за три месеца само за да не я мразят много.
– Кога ще ми изпратиш нещо? Миналия месец звучеше много сигурна.
Лайла си пое въздух.
– Аз... работя по въпроса.
Последва кратка пауза.
– Виж, скъпа. Не искам да звуча педантично – подхвана Анушка с педантичен тон. – Ти се справи изключително добре с „Презареждане“. И след това имахме чудесно покачване на продажбите след ужасната постъпка на Дан. Явно поне за това трябва да сме му благодарни. Но не искаме да изгубим вниманието на публиката, нали? Не искаме да закъснеем с представянето толкова, че да е все едно се занимавам с дебютна книга.
– Аз... ще ти го пратя много скоро.
– Колко скоро?
Лайла се озърна в банята.
– Шест седмици?
– Да кажем, три. Няма нужда да е перфектно, скъпа. Искам само да имам представа какво правиш. Все още ли е ръководство за щастлив живот като необвързана?
– Хм... да.
– С много съвети как да живееш добре, без да зависиш от някого? Забавни истории за срещи? Малко горещи секссцени от битието на необвързаните?
– О, да. От всичко по малко.
– Нямам търпение. Вече тръпна в очакване. Ще преживея косвено всичките ти приключения! О, за бога, Грейси, не и в новото кошче. Трябва да затварям. Ще чакам имейл от теб! Много целувки на всички!
Лайла затвори и се вторачи в тоалетната чиния, молейки се нивото на водата да спадне. Докато седеше така, чу Бил да се качва по стълбите. Спря на площадката на втория етаж и го чу как се опитваше да събере сили да изкачи следващото стъпало. Двамата с майка й живееха в малка къща на един етаж от 50-те години на миналия век само на десет минути пеша – скромно обзаведена, с много светлина и простор – и за него многото етажи и изобилието от мебели в тази стара къща беше ежедневно изпитание.
– Миличка?
– Да? – Лайла се помъчи да добие бодър и свеж вид.
– Не искам да помрачавам деня ти, но съседите пак дойдоха да се оплакват от кучето. И нещо гадно се стича от тавана в кухнята.

Водопроводчикът, когото беше извикала по спешност, беше цъкнал с език, беше вдигнал четири дъски от пода и явно беше открил теч в отходната тръба. Беше източил казанчето, информира я, че ще й трябва изцяло нова водопроводна инсталация – „Имайте предвид, че надали бихте искали да използвате тази баня още дълго. Баба ми и дядо ми са по-млади от нея“, – след което беше изпил две чаши силно подсладен чай и я беше таксувал триста и осемдесет лири. Беше започнала да нарича това „данък „Мерцедес“. Всеки майстор, който видеше скъпата спортна кола, класически модел, паркирана на алеята пред къщата, автоматично добавяше двайсет и пет процента към фактурата, която вече беше приготвил.
– Значи, това предизвиква запушванията? – беше попитала Лайла, докато набираше пинкода на кредитната си карта и се мъчеше да не мисли за дупката в месечния бюджет, която щеше да се отвори.
– Не. Сигурно е нещо друго – беше отвърнал той. – Но очевидно не можете да я използвате в момента. И всички тръби в банята трябва да се сменят. И като сте почнали, най-добре подменете и подовата настилка. Пръстите ми потъват в някои от дъските.
Бил беше сложил мазолестата си длан върху рамото й, докато затваряше вратата зад майстора.
– Всичко ще се нареди – каза той и леко я стисна. Това беше неговия начин да изрази емоционална подкрепа. – Мога да помогна, знаеш.
– Няма нужда – бодро се обърна към него тя. – Ще се справя. Всичко е точно.
Той беше въздъхнал тихо, после се обърна и сковано се запъти към стаята си.
Бил живееше при тях вече девет месеца, след като се премести малко след смъртта на майка й. Понеже си беше Бил, не беше го заварвала да хлипа истерично или да умира от глад, или пък да остави къщата в запуснат вид. Беше се затворил постепенно в себе си и някак си се беше смалил до бледо копие на напетия бивш майстор на мебели, когото тя познаваше от три десетилетия, превръщайки се в призрачен силует. „Просто ми липсва“, казваше той, когато Лайла се отбиеше за вечеря и се суетеше из къщата, мъчейки се да внесе малко енергия в застиналите стаи.
Истината беше, че и Лайла не се справяше особено добре. Беше изпаднала в шок, когато Дан обяви, че се изнася. Когато най-сетне разбра за Маря, осъзна, че напускането на Дан беше нищожно лек удар, нещо, което едва я бе засегнало в сравнение с това. Почти не беше спала първите шест месеца, в главата й бушуваше токсична вихрушка от най-сетне свързани нишки, от обвинения, страхове и ледена ярост, хиляди неизречени гласно спорове – спорове, които Дан някак винаги успяваше да избегне: „Не пред децата сега, Лайла, може ли?“.
А после, само няколко месеца по-късно, дори и това беше засенчено от внезапната смърт на Франческа. Затова, когато предложи на Бил да се пренесе при тях за малко, и двамата категорично си бяха казали, че го прави, за да помогне на Лайла с децата, да я подкрепи чисто практически, докато тя свикне с живота на самотен родител. Бил запази къщата и през повечето дни ходеше да работи в малката дървена барака в края на градината, където поправяше столовете на съседите или заглаждаше нови пречки за парапета на стълбите, за да не падат децата през пролуките в дома на Лайла. Никой от двамата не повдигаше темата кога ще се върне у дома. И бездруго присъствието му не пречеше на личния й живот (какъв ти личен живот?), а и с благия си характер Бил внасяше в това, което беше останало от семейството й, така нужното им усещане за стабилност и приемственост. Беше като котва за малката им гребна лодка, безцелно мятащата се по вълните, която сякаш в повечето дни беше леко наводнена и нестабилна и като че рязко и без предупреждение се бяха озовали в дълбоки води без посока.