Откъс: Отново „Смърт в Марлоу“

Криминален клуб „Марлоу“ се сблъсква със следващата сложна загадка във втората част от най-уютната криминална поредица

Хумористична, свежа и интелигентно замислена, поредицата „Криминален клуб „Марлоу“ се превърна в глобален хит сред любителите на заплетените мистерии и вдъхнови едноименния сериал, който е достъпен за България по Epic Drama. Почти едновременно с премиерата на втория сезон на сериала у нас излиза „Смърт в Марлоу“ (Бениториал, превод Валентина Миланова) – втора книга за Джудит, Бекс и Сузи, трите дами, които влизат в ролята на детективи и помагат на полицията с разследването на неочаквани убийства в спокойното английско градче Марлоу.
След вълненията от предходното лято и успешното разрешаване на най-трудния ребус, с който се е сблъсквала до момента – а именно разкриването на убиеца на съседа си, – Джудит Потс се завръща към усамотения начин на живот, от който ни най-малко не се оплаква. На седемдесет и осем години, тя все така стриктно изпълнява ритуала си да плува гола в река Темза и продължава високо да цени хубавото уиски и умно съставените кръстословици. Общо взето нищо особено не се е променило в ежедневието ѝ, като изключим факта, че все по-често ѝ се намира компания за чаша следобеден чай (или по-силна напитка, в случаите, които изискват такава).
Ексцентричната Джудит, заедно с Бекс Старлинг, съпругата на местния викарий, и Сузи Харис, която изкарва прехраната си като разхожда кучета, имат пълна готовност да реагират веднага щом следващата загадка се изпречи на пътя им. Само че времето минава, а на хоризонта не се открива дори бегъл намек за подобна възможност. По всичко личи, че градчето се е върнало към естествения си ритъм, а трите дами намират това за откровено казано разочароващо. Най-вълнуващото събитие в обозримото бъдеще безспорно е сватбата на сър Питър Бейли – един от най-изтъкнатите жители на Марлоу – за медицинската му сестра. А второто най-вълнуващо събитие е градинското парти, предшестващо грандиозната им венчавка, на което щедро ще се лее шампанско и ще присъстват всички без никакви изключения, включително Джудит, Бекс и Сузи.
Празничното настроение обаче рязко се стопява, когато силен тътен се чува откъм къщата на сър Бейли. Детективското трио бързо стига до центъра на събитията и установява, че заключен в кабинета си, смазан под тежестта на огромен старинен шкаф се намира не друг, а именно младоженецът. Полицията е категорична: по всичко личи, че причината за смъртта е нещастен случай. Но детектив-сержант Таника Малик вече знае, че е по-добре да се довери на следователския нюх на Джудит Потс и приятелките ѝ – а той им подсказва, че е необходимо по-задълбочено проучване. Трите дами са сигурни в едно – извършителят е някой от гостите на партито. И още щом подхващат разговор с присъстващите, разбират, че не един или двама имат зъб на сър Питър Бейли. Изглежда изобщо не е бил толкова мил и приятен, за колкото се е представял. Разрешаването на случая се оказва неочаквано трудна задача, когато логичен отговор на въпроса „как“ липсва, а всеки заподозрян има достатъчно добър мотив да бъде убиецът.
В „Смърт в Марлоу“ Джудит, Бекс и Сузи се сблъскват със същинска главоблъсканица – мистерия в затворено помещение, подплатена с интригуваща семейна драма. С множество неочаквани обрати и непредвидими разкрития, Торогуд още веднъж изумява почитателите на класическите криминални истории с таланта си да създава сложни загадки. Колоритните персонажи, хумористичният стил и идиличната обстановка в английската провинция в допълнение към остроумната мистерия превръщат „Смърт в Марлоу“ в забележителна втора книга от вече любима поредица.

Робърт Торогуд е създател на хитовия телевизионен сериал на BBC One „Убийства в рая“ и е част от продуцентския екип, който работи по адаптацията на книгите от поредицата „Криминален клуб „Марлоу“ за малкия екран. Торогуд е роден в Колчестър, Есекс. Когато е на десет години, прочита първия си истински роман – „Загадката на Енд Хаус“ от Агата Кристи. Оттогава е влюбен в криминалния жанр. Сега живее в Марлоу, Бъкингамшър, със съпругата си, децата си и уипетите на име Уоли и Иви. Самият Торогуд е част от продуцентския състав, работил по адаптирането на книгите от поредицата „Криминален клуб „Марлоу“ за малкия екран. В главните роли влизат Саманта Бонд, Кара Хорган и Джо Мартин, които се справят великолепно с нелеката задача да се превъплътят в на образите на Джудит, Бекс и Сузи. Към момента има два излъчени сезона, а продуцентите споделят, че е започнала работата по трети. Следващата книга от поредицата – „The Queen of Poisons“ – ще излезе на български през 2026 г. Следва откъс.

След вълненията от предходното лято през зимата госпожа Джудит Потс се завърна към по-усамотения ритъм на ежедневието си. Будеше се късно, гледаше по малко телевизия, редеше пасианс, излизаше на разходка, когато беше в настроение – което всъщност не беше особено често,  – и всеки ден отделяше време да съставя кръстословиците си за вестниците. Когато коледните светлини грейнаха на Главната улица, тя осъзна, че както всяка година, тихомълком избягва празненствата. Не че имаше нещо против Коледа. Нищо подобно. Но  ѝ се струваше, че празникът принадлежеше на другите хора, предимно родителите с малки деца и семействата, решени на всяка цена да се отдадат на насилено веселие.
Но ако Коледа беше малко скучна, а периодът между нея и Нова година – смущаваща седмица на бездействие, то Джудит знаеше, че януари беше нейното време. Eдин от любимите ѝ месеци. През януари никой не я караше да прави нищо. Или да ходи някъде. Спокойно можеше да презареди батериите си и да обмисли всичко.
И да плува, разбира се.
Джудит не позволяваше на факта, че беше зима, да попречи на почти всекидневните  ѝ гмуркания в Темза. По това време на годината се налагаше да плува за по-кратко, но въпреки това никога не пропускаше възможността да се докосне до природата, а и обичаше свежестта, която усещаше по кожата си през целия остатък от деня. Особено обичаше да плува, когато трябваше да обмисли някакъв въпрос, което беше и причината в тази конкретна януарска утрин да бъде в реката.
Опитваше се да разгадае загадка.
Всичко беше започнало сутринта с тазседмичния брой на „Марлоу Фрий Прес“. Дори като се вземе предвид, че беше началото на годината, във вестника имаше много по-малко новини от обичайното – водещата от които касаеше внезапното закриване на пощенска кутия,  – но Джудит нямаше търпение да види кръстословицата. Никога не  ѝ отнемаше много време да я реши – подсказките обаче притежаваха яснота, която я караше да изпитва особено задоволство. Кръстословицата тази сутрин не беше по-различна. Само че когато я погледна, след като я беше завършила, Джудит бе почувствала, че нещо не е наред с отговорите ѝ. Подсъзнанието ѝ се опитваше да ѝ каже нещо, но не можеше да разбере какво. Джудит мразеше недовършената работа. Що се касаеше до нея, всички ребуси трябваше да бъдат решени, затова щеше добре да си помисли, докато плува.
И тъй като си мислеше за кръстословицата, а не за това къде се намира, без да иска влезе в схватка с лебед.
Не беше нарочно, както обясни по-късно същия ден на двете си приятелки Бекс и Сузи. Вината дори не беше нейна, доколкото можеше да прецени. За всичко беше виновна мъртвата патица, която беше открила да се носи с главата надолу насред реката, макар в началото изобщо да не ѝ беше заприличала на патица. Беше си помислила, че плува срещу две оранжеви клонки, стърчащи от водата. Но щом ги приближи, най-сетне забеляза бялото тяло, врата и главата на патицата под водата и панически зацапа към брега, за да избяга от нея.
По този начин обаче несъзнателно се озова между женски лебед и нейните малки. Тъй като беше януари, лебедчетата бяха почти напълно пораснали, но въпреки това майката се обърна и изсъска, запляска с криле с размах по-широк, отколкото височината на Джудит. За момент Джудит се замисли дали не можеше да се пъхне между разперените криле и да сграбчи лебеда за врата, за да го повали. Но подобно на всички, отраснали в Обединеното кралство, знаеше, че птицата „може да ти счупи ръката“, а и предполагаше, че има нещо неприятно в гледката на чисто гола седемдесет и осем годишна жена, бореща се с лебед.
Защото това беше другият проблем. Както винаги, когато излизаше да поплува от навеса за лодки в дъното на градината си, Джудит не носеше бански. Разбира се, че не. Банските бяха неприятни мокри неща, които прилепваха по тялото и разваляха чувството за истинска свобода, което носеше плуването.
Главата на лебеда се стрелна напред с ужасяващо съскане и Джудит осъзна, че трябва да се измъкне от водата, и то бързо. Поне знаеше, че се намира до извивка на реката, където рядко се спираха хора.
За беда обаче, именно защото мястото беше толкова усамотено, то навяваше такива щастливи спомени на Иън Барнс. Иън беше отраснал в Марлоу, беше се преместил преди няколко години, но искаше да доведе съпругата си Манди и двете им деца, за да им покаже някои от любимите си места от детството. Към тях спадаше и прекрасното кътче край реката, където беше прекарал толкова много щастливи дни да наблюдава птиците.
Иън тъкмо сочеше именно онзи пън, на който навремето беше видял не едно, а две рибарчета, когато току пред него и семейството му от реката се измъкна седемдесет и осем годишна гола жена, която притича няколко стъпки покрай брега, като поклащаше тялото си величествено, поздрави ги с пищен жест и скочи обратно в реката, свила крака така, че да цамбурне „като гюле“ и да оплиска с вода във всички посоки.
Когато изплува, Джудит нададе радостен възглас:
– Ха-ха!
Разбира се, беше ужасена да се озове гола пред други хора, но беше решила да излезе от ситуацията със стил, като помаха на семейството и скочи обратно в реката, така че наистина да имат какво да разказват. Това беше нейният подарък за тях.
Не можеше да потисне усмивката си, докато течението я носеше надолу по реката. Джудит беше напълно забравила за кръстословицата в „Марлоу Фрий Прес“. Продължаваше да си мисли за израженията на горкото семейство. Сдържаният им ужас щеше да я развеселява месеци наред.
Заради инцидента с мъртвата патица и никак немъртвия лебед обаче Джудит се върна под навеса за лодки в дъното на градината си много по-рано от обичайното. Поради което, след като се наметна със сивата си вълнена пелерина и прекоси високата трева до имението си в занаятчийски стил, тя влезе в дома си тъкмо навреме, за да чуе звъна на телефона. Вдигна слушалката, а дрезгав мъжки глас я попита дали тя беше госпожа Джудит Потс.
– На телефона – потвърди тя.
– Казвам се сър Питър Бейли – рече мъжът с тон, сякаш призоваваше хората си да се сражават до последно в предстоящата битка. – Не сме се срещали преди, но бих искал да ви помоля за услуга. Виждате ли, утре е сватбата ми.
– Честито  – отвърна Джудит и забеляза, че огънят в камината все още припламваше. Кожата ѝ беше настръхнала, паркетът под нозете ѝ се усещаше студен, затова тя се приближи и седна в любимото си кресло с висока облегалка и остави тлеещите въглени да я стоплят.
– Работата е там, че този следобед сме организирали малко коктейлно празненство и бих желал и вие да дойдете.
Джудит се позачуди. Сър Питър беше глава на едно от най-изтъкнатите семейства в Марлоу, защо я канеше така ненадейно?
– Нищо твърде официално – продължи той. – Костюми, рокли, такъв тип. Просто ще пийнем по питие, ако трябва да бъда откровен. Два – два и половина. И се облечете топло. Прогнозата е за ясно време, но все пак ще бъде студено. Нали знаете къде живея?
Джудит знаеше къде живее сър Питър. Всички в Марлоу знаеха. Но леко се подразни от факта, че той очакваше тя на мига да зареже всичко. Вече си имаше планове за следобеда. Щеше да си хапне препечени питки пред камината с къпиновото сладко, което си беше купила на съботния пазар. И може би щеше да добави някоя и друга глътка от домашния трънков джин, който държеше под мивката в кухнята за специални случаи. Защо би искала да остави всичко това, за да ходи на някакво си празненство?
– Това е много мило от ваша страна, но защо ме каните?
– Просто е. Реших, че в деня преди сватбата ми мога да изкажа благодарност на някои от най-видните хора в Марлоу. Нали знаете, Ротари клуб, енорийския съвет и така нататък. А съм впечатлен как помогнахте на града ни миналото лято.
– О, разбирам. Чули сте за това?
– Всички знаят как сте съдействали на полицията да разгадае онези ужасни убийства.
– Надявам се, че не очаквате някой да бъде убит – изкиска се Джудит.
– Моля? – отвърна сър Питър. – Разбира се, че не.
Защо изобщо бихте казали подобно нещо?
Джудит беше заинтригувана. Усети, че по някаква причина думите ѝ бяха обезпокоили сър Питър.
– Просто се пошегувах – обясни.
– Е, не беше никак на място.
– Не би било на място само ако някой наистина бъде убит.
– Никой тук не се бои за живота си. Не разбирам защо бихте предположили нещо подобно. Искате ли да дойдете на празненството, или не?
Никой не се бои за живота си, повтори наум Джудит. Каква странна реплика. Защо изведнъж сър Питър така се беше изнервил? Джудит реши, че питките и трънковият джин могат да почакат за друг ден.
– С удоволствие ще дойда на празненството – заяви.
– Хубаво – рече сър Питър грубо. – Ще се видим следобед.
Щом приключи разговора, Джудит набра номера на Бекс Старлинг.
– Джудит, задръж за момент – каза Бекс, щом вдигна.  – Колин, би ли разбъркал соса? Как си?  – попита отново в слушалката.  – Извинявай, не мога да говоря дълго, следобеда ще излизаме.  – Преди Джудит да успее да ѝ обясни защо се обаждаше, вниманието на Бекс отново беше отвлечено. – Сам, за какво ти е кибрит – няма причина да искаш кибрит, какво правиш? О, Господи – отново към Джудит. – Съжалявам, Клоуи е на другата линия. Прекара нощта в дома на приятеля си. Трябва да ѝ вдигна. Кой знае какво може да се е случило.
Бекс затвори и Джудит осъзна, че не беше обелила нито думичка. Усмихна се. Бекс беше омъжена за викария на Марлоу, много мил мъж на име Колин – с всички позитивни и негативни конотации на думата „мил“. Макар да си беше поставила за цел да бъде най-съвършената домакиня и майка във всички графства в околността на Лондон, предходната година Бекс беше позволила на Джудит да я привлече в орбитата си, след като стрелец беше започнал да убива хора в Марлоу. Оттогава двете бяха станали истински приятелки, макар Бекс все още да се тревожеше, че Джудит спадаше именно към онези освободени личности, за които майка  ѝ винаги я беше предупреждавала. Колкото до Джудит, тя виждаше колко много енергия влагаше Бекс в грижата за семейството си и общността и ѝ се искаше приятелката ѝ да използваше поне една десета от таланта си за собствените си нужди. Но Бекс никога нямаше да се промени, съзнаваше Джудит. Отчасти именно затова толкова обичаше компанията ѝ.
Набра друг номер. След няколко позвънявания Сузи Харис вдигна.
– И това ако не е прочутата Джудит Потс – рече Сузи с тон, който се стори на Джудит леко театрален.
Сузи беше стабилна и приятна петдесетгодишна жена и третият член на групичката на Джудит.
– Извинявай, че ти звъня изневиделица – каза Джудит, – но мисля, че току-що проведох много странен разговор.
– Разкажи ни всичко за него.
– Какво искаш да кажеш с това „разкажи ни“?
– В „ефир“ си, драга. Така че по-добре внимавай с езика – добави Сузи и се изкиска.
Джудит се стъписа.
След като се докосна до славата предходната година, Сузи беше успяла да си подсигури място в сутрешната програма на местната радиостанция „Марлоу FM“. Пускаше музика, отговаряше на телефонни обаждания, в които обсъждаше горещите теми на деня, и използваше всяка възможност да рекламира бизнеса си с разхождане и грижа за кучета по начин, който нарушаваше общо взето всички правила на предаването. Но пък, както казваше Сузи, тя беше самотна майка – макар дъщерите ѝ отдавна да бяха напуснали гнездото – и винаги се беше трудила да свърже двата края. Нямаше намерение да пропусне възможността за безплатна реклама.
– В момента излъчваш? – попита Джудит.
– Винаги се радвам да получа обаждане от теб, Джудит. – В тона на Сузи се долавяше властна нотка, която накара Джудит да замлъкне. По нейно мнение приятелката ѝ твърде много се беше прехласнала по наскоро придобития си статут на знаменитост, но това беше тема за някой друг път.
– Наистина, Сузи, не е редно разговорите ни да се излъчват пред целия град, но все пак, кога свършва предаването ти?
– Предавам щафетата на Карън Хърд и нейните „Обедни момчета“ в един.
– Добре. Като свършиш, ходи ли ти се на празненство?