Защо любовта ни струва толкова усилия?

Стивън Грос, познат с бестселъра „Осъзнат живот“, се завръща с набор от истории за „усилията“ и перипетиите на любовта

В „Усилията на любовта“ (Колибри, превод Мая Ненчева) проницателният читател вероятно ще разпознае себе си или свои близки и познати. Защо любовта ни струва толкова усилия? Какво ни пречи да се влюбим? И какво трябва да направим, за да останем влюбени? Позовавайки се на своята четиресетгодишна практика, авторът на „Усилията на любовта“ успява безпогрешно да определи причините за любовните терзания на своите пациенти. Като писател той елегантно ни показва, че техните чувства и преживявания могат да доведат до ценни прозрения.

Книгата напомня, че всеки от нас има свои мисловни навици. Навикът, както посочва Марсел Пруст, е „онази втора природа, която ни пречи да опознаем първата“. Повтарящото се поведение ни дава увереност, поражда у нас усещане, че контролираме времето и не се оставяме то да ни повлече със себе си, предпазва ни от усещане за загуба. Но понякога тъкмо мисловните навици не ни позволяват да обновим живота си.

Стивън Грос е американски психоаналитик с дългогодишна практика с пациенти. Завършил е Калифорнийския университет и Университета в Оксфорд. Живее и работи в Лондон. Преподава в Института за психоанализа и в Лондонския университетски колеж. „Осъзнат живот” е първата му книга – бестселър на „Сънди Таймс”, получила възторжени критически и читателски отзиви в много страни. 

Извор на историите в „Усилията на любовта“ е терапевтичната практика на Стивън Грос. За да защити конфиденциалността на пациентите си, авторът е променил имената им и всички техни отличителни черти. Портретите на психоаналитиците Амадео Лиментани, Ана Фройд, Дороти Бърлингам, Мари Батъл Сингър, Харолд Стюарт и Мървин Гласър са съставени „по памет“. Следва откъс.

Януари 1983-та е, първият понеделник след Нова година. Мрачно небе; проливен, леденостуден дъжд. По Харли стрийт едно след друго са се наредили таксита.

Когато светофарите се сменят, такситата не помръдват. Няма къде да отидат. По тротоарите под различни ъгли подскачат чадъри – собствениците им се накланят, за да избегнат сблъсъка.

Откривам номер пет в горната част на Уимпол стрийт и натискам звънеца. Рецепционистката ме въвежда в чакалня, осветена от няколко лампиона. В камината горят въглища. Тъмен дъсчен под, голям килим. Сядам в далечния край на помещението, за да наблюдавам вратата.

За да станеш психоаналитик, първо самият ти трябва да се подложиш на психоанализа и тази лична анализа неизбежно оказва огромно влияние върху начина, по който работиш с други хора. И как би могло да бъде другояче? В очакване съм да започна първата си аналитична сесия.

Доктор Лиментани се появява точно в девет. Усмихва се леко и кимва. Въвежда ме в скромна стая, по-топла и от чакалнята, и сяда на стола си зад психоаналитичната кушетка.

– Заповядайте, настанявайте се. Имам стол и кушетка. – Той прави пауза. – Поне според мен кушетката е по-удобна.

Сега, когато отправям поглед четиресет години назад към началото на живота си като психоаналитик, си спомням прехода от шума навън към тишината, от студа към топлината. Спомням си и кой бях тогава.

Бях на трийсет и една, все още незрял. Бях импулсивен, влюбвах се лесно и често погрешно вземах интензивните емоции за интимност. Смятах се за проницателен, но в действителност виждах любовта през ограничените и ограничаващи сюжети на популярната култура. Разговарях с приятелите си така, сякаш любовта е длъжност и за подбора на най-подходящия кандидат е необходима цяла комисия. Вярвах, че ако

успея да открия „правилния“ човек, ще бъда щастлив.

Толкова много неща не разбирах. Не разбирах, че всеки от нас е отговорен за собственото си щастие. Че ако не се отнасям към себе си с внимание и грижа, вероятно и много от околните няма да се отнасят така с мен.

Не разбирах болката. Смятах, че различните видове болка, които изпитваме, когато обичаме друг човек – копнеж, тревога, скръб, – са чувства, които трябва да избягваме, симптоми, които трябва да бъдат отстранени. Не разбирах, че болката е най-прецизният инструмент за разпознаване на собствените ни желания.

Заблуждаваме се за любовта – за това кого, какво и защо обичаме. Но в същото време притежаваме и силата да преодолеем тази самозаблуда. Под усилия на любовта разбирам работата, която трябва да свършим, за да видим ясно себе си и хората, които обичаме. Това е нашият опит да участваме в света такъв, какъвто е. „Любовта, пише Айрис Мърдок, е способността да видиш другия – да си дадеш сметка, колкото и да е трудно, че нещо друго извън теб е реално.“ И продължава: „Любовта е сблъсъкът с реалността.“

Моят първи урок в любовта: разликата между себеотдаване и покорство.

Легнах на кушетката на доктор Лиментани и останах изненадан от собствените си сълзи. През по-голямата част от първата сесия не можах да кажа почти нищо. Сега ми се струва, че това е било реакция (каквато понякога наблюдавам и у собствените си пациенти), предизвикана от облекчението, че някой ме слуша и че ще продължи да го прави и на следващия ден, и на по-следващия, докато имам желание да идвам.

Когато няколко дни след това най-после открих гласа си, започнах да говоря на психоаналитика си за едиповия си комплекс, за проекциите и интроекциите си; за моя пренос и неговия контрапренос. Споделих с него разбирането си за Фройд и Лакан, за Клайн и Уиникът. Казах му какво мисля за статиите в последните броеве на „Журналът на американската психоаналитична асоциация“ и „Международният журнал за психоанализа“. Той ме остави да продължа така известно време, докато най-накрая, след няколко седмици, ме попита:

– Прави ли ти впечатление, че говориш за психоаналитична теория много повече от мен?

Какво имаше предвид?

– Но нали в своите „Лекции за въведение в психоанализата“ Фройд казва, че клиничната практика се основава на психоаналитичната теория? – попитах.

– Бихме могли да обсъждаме психоаналитичната теория, разбира се – отвърна той. – Но нали трябва да обърнем внимание и на теб самия?

А в друг случай ме попита:

– Защо винаги идваш на сесиите в компанията на Фройд или на някой от другите велики психоаналитици? Защо толкова се страхуваш да останеш сам?

По онова време реших, че доктор Лиментани ми намеква, че да се впускам така в психоаналитичната теория е като да се срещам с неподходящо за мен момиче, че вместо това трябва да се насоча към клиничната психоанализа, към самото преживяване. Доктор Лиментани обаче просто беше напипал нещо, което до такава степен ми беше присъщо, че въобще не успявах да го видя.

Освен че се увличах в дребнави тълкувания на психоаналитичната теория, бях и изключително – може би дори натрапливо – покорен като пациент: никога не закъснявах, никога не пропусках сеанс, плащах сметките си веднага щом ги получех. 

Доктор Лиментани виждаше желанието ми да му угаждам, да правя всичко, което смятам, че той иска от мен. С времето, в поредица от ясни, проницателни тълкувания, той обърна внимание на убеждението ми, че ако му се подчиня – ако се превърна в пациента, който си представям, че иска да бъда, – той ще ме приеме и това приемане ще повдигне духа ми, ще ме излекува и ще ме върне към живота.

Отнасях се към доктор Лиментани така, както се бях отнасял към много други хора, които бяха важни за мен. Исках да ме хареса с надеждата, че неговото приемане – неговата любов – ще ме промени. С помощта на тълкуванията му постепенно осъзнах, че това не е просто повтарящ се модел в живота ми, а самият ми живот.

Започнах да си давам сметка, че има значителна разлика между това да се отдадеш на нещо (или някого) и да му се подчиниш. И че ако я бях осъзнал по-рано, щях да си спестя известно страдание. Да се отдадеш означава да се отпуснеш, да се почувстваш освободен. Когато двама души се отдадат един на друг, те се чувстват живи, силни и приети. Изпитват любов.

Подчинението, или покорството, е различно. И то започва с копнеж да бъдеш обичан – и все пак подчинението на друг човек ни оставя с усещането, че сме попаднали под неговия контрол. То е нещо като договор: ще ти дам, каквото искаш – ще бъда такъв, какъвто искаш – в замяна ти ще ме обичаш. И понеже тази сделка е неосъществима, тя е обречена – подчинението обикновено е съпроводено с чувство на примирение или угнетеност.

Когато най-сетне успях да се доверя на доктор Лиментани и да оставя теориите си вън от кабинета – когато се отдадох на анализата – установих, че рядко плача. (И че светът не свършва, когато все пак това се случи.) Имаше какво да кажа. Не помня с точност

думите си и неговите отговори; вероятно съм говорел за нещата, които се случваха в живота ми по онова време – за раздялата с приятелката ми, за научноизследователската ми работа и обучението ми, за рака на майка ми. Със своето кротко настояване да чуе повече за моите чувства, сънища и асоциации доктор Лиментани ме върна към бавната работа по картографирането на вътрешния ми свят. Ето тук е желанието; ето я завистта; тук, на това място, е тъгата.

Постепенно връзката между вътрешния и външния ми свят се подобри и преживях това като освобождаване. Установих, че по-добре разбирам неща, които до този момент ме объркваха. Освен това вече не се чувствах толкова самотен, нито пък ми се струваше, че съм притиснат до стената.

Започнах личната си психоанализа с убеждението, че от самото начало доктор Лиментани знае всичко за мен, че да си психоаналитик означава да знаеш всичко

предварително. Вярно е точно обратното: психоанализата е особена форма на незнание. Тя включва двама души, които не знаят заедно. Процесът на психоанализата се състои в това да мислим заедно, заедно да откриваме смисъл. Единственият начин доктор Лиментани да научи повече за мен – двамата заедно да научим повече за мен – беше чрез говорене и слушане.