Увлекателен разказ за миналото на нашия народ

Четем отново „История на българския народ“ от Петър Мутафчиев

И ако не бе днешното тревожно време с тежките изпитания, които носи за народа ни, тая книга навярно нямаше да се яви. Почувствах, че трябва да я напиша, само защото днес всеки е длъжен да даде на общността си онова, което може.

В съзнанието за тоя дълг и за свързаната с него отговорност излагах събитията тъй, както те са засвидетелствани от несъмнени по достоверността си исторически паметници, и теглех заключенията си далеч от всякакви идеологически внушения. Твърде е възможно, поради това, даденото от мене да не се хареса на мнозина. Но вината не може да бъде моя. Историята не би била история, ако не казва истината, както, от друга страна, никой не е имал трайна печалба от заблужденията, с които е бил хранен.

Петър Мутафчиев (1883-1943) е един от най-значимите български историци от първата половина на ХХ век. Основните му изследователски интереси са в областта на медиевистиката и византологията. След участието си в Балканските и Първата световна война, за което е награден с няколко ордена за храброст и заслуги, преосмисля миналото на родината през един нов философски и културологичен поглед. Особено ценни и днес са неговите народопсихологични обобщения.

Незавършената му „История на българския народ“ е наречена „един от шедьоврите на българската историография“. Първият том е издаден през 1943 г., малко преди авторът да почине, а вторият – през 1944 г. Скоро след това книгата е забранена и дори иззета от властта. Днес, 80 години по-късно, се завръщаме към разказа за миналото на нашия народ. Следва откъс.

Настоящата книга е предназначена не за учените специалисти, а за широк кръг читатели, предимно из средите на онази част от нашата интелигенция, която в желанието си да опознае своя народ чувства нуждата да го види и в неговото историческо минало.

На тая нужда и на задълженията, които тя налага, мнозина и неведнъж са ми обръщали вниманието. При все това откланях отправяните лично към мене напомняния и подкани. И ако не бе днешното тревожно време с тежките изпитания, които носи за народа ни, тая книга навярно нямаше да се яви. Почувствах, че трябва да я напиша, само защото днес всеки е длъжен да даде на общността си онова, което може.

В съзнанието за тоя дълг и за свързаната с него отговорност излагах събитията тъй, както те са засвидетелствани от несъмнени по достоверността си исторически паметници, и теглех заключенията си далеч от всякакви идеологически внушения. Твърде е възможно, поради това, даденото от мене да не се хареса на мнозина. Но вината не може да бъде моя. Историята не би била история, ако не казва истината, както, от друга страна, никой не е имал трайна печалба от заблужденията, с които е бил хранен.

На читателите си дължа обяснения и относно някои особености на работата си. Сметнах, че задачата ми е да дам ясна представа за общите линии на историческото ни развитие. Поради това избягвах подробности, които за специалиста не са без значение, но пречат на обикновения читател да види същественото или да обгърне с погледа си цялото. Повече внимание обръщах на вътрешната връзка на събитията и на произхода им, отколкото на схематичното им изложение. По същата причина трябваше да се откажа и да документирам казаното от мене със съответните данни из историческите текстове или из новата научна литература. За да не наруша вътрешното единство на разказа, нужно бе да изоставя и разглеждането на всевъзможните теории, случайни хрумвания или недомислени хипотези, с каквито изобилстват работите на мнозина у нас. Все за да не товаря книгата си с подробности, които биха отегчили читателя или биха уморили вниманието му, не можех да давам и обяснения защо по един или друг въпрос заемам становище, различно от онова, което у нас се смята за установено. По някои от тия въпроси аз вече другаде съм се изказал, а по други се надявам да имам възможност занапред да сторя това.

Нужно е да се отбележи, че по редица други особено важни и принципни въпроси аз трябваше да се задоволя със съобщение само на най-необходимото. Многоглаголството е изобщо една лоша черта, но в страха си от него може би нейде да съм паднал в противоположната крайност. При някои от тия случаи впрочем виновен е специалистът, комуто не всякога е известно кое на обикновения читател е познато и кое трябва да му бъде по-подробно обяснено. При други обаче аз, въпреки волята си, трябваше да бъда кратък, тъй като обемът на книгата ми надхвърли доста предполагаемия ѝ първоначален размер.

Библиографията, поместена в края на всяка отделна глава, далеч не е изчерпателна. Тя е предназначена също за обикновения читател, който би поискал да научи по съответните въпроси нещо повече от онова, което аз давам. Ето защо в нея са отбелязани само най-известни или най-достъпни работи и предимно на наши учени. С редки изключения обаче сметнах за ненужно да споменавам тук многото популярни книги или статии, чийто брой през последно време у нас нарасна твърде много. Смятам, че те са познати всекиму, който има що-годе интерес към нашата история. Не са отбелязани в библиографията и някои общи съчинения, като например „История на българската държава“ на В. Златарски и тия по история на Византия на Кулаковски, Успенски, Острогорски и т.н. Справянето с тях изобщо е необходимо за всеки, който изучава нашата история.

П. М.