page contents Книжен ъгъл: Фирмин - плъхът, който гризе и чете книги
Предоставено от Blogger.

Фирмин - плъхът, който гризе и чете книги

24.9.09

http://e-vestnik.bg

Том Мартин

Българското издание на ИК “Жанет 45″
“Фирмин” е историята на един плъх, не сладко мишле, а грозен плъх от Бостън през 60-те години на 20-ти век, който е роден и живее в книжарница и се научава да чете докато поглъща (буквално) книги. Неговият идол е книжарят и Фирмин живее, шпионирайки и обичайки го мълчаливо, докато се случва нещо невероятно. Най-добрият му приятел обаче е непризнат писател, с който той споделя преживявания, които ни карат да се смеем и плачем. Сам Савидж казва, че докато е писал “Фирмин” е мислел за Чарли Чаплин и е искал да накара хората да се смеят и едновременно с това да разбие сърцата им.
Малкото сиво плъхче-играчка – най-новата световна знаменитост на градчето Мадисън, поставено на перваза на предния прозорец на къщата на Сам Савидж, е вдигнало сякаш лапа за благословия над зашумените улици.
Превърнал се неочаквано в литературен култ, „Фирмин“, първият роман на 67-годишния пенсионер от Южна Каролина, разказващ приключенията на един ексцентричен, дъвчещ хартия и самосъжаляващ се гризач, цяло лято измества книгите на Кен Фолет и Стивън Кинг от рафтовете за бестселъри в Испания и Италия. Славата на плъха е толкова голяма в Италия, че вестник „ La Repubblica“ започва скорошна своя статия с думите: „Вече всички със сигурност познават Фирмино, или поне са чували за него.“



„Направо е невероятно“, признава Сам Савидж през смях. Той е висок, мършав мъж с деликатни черти, мек и културен глас и внушителна чорлава брада, заради която прилича ту на хипи-гуру, ту на гръцки философ. „В Италия промениха името на Фирмино, което звучи като опера на Моцарт… Мислех, че от книгата може и да се продадат стотина копия. Бях много доволен от нея, но си мислех, че това е странна книга, а би могло да се окаже и добра странна книга. Макар че аз не пиша бестселъри, бях развълнуван, но също така и малко разтревожен.“
Въпреки че идеята за плъх, живеещ в книжарница звучи като забавна история за цялото семейство – нещо подобно на кръстоска между „Зайчето Питър“ на Беатрикс Потър и „Светът на Софи“, Фирмин всъщност е животно, еволюирало до света на възрастните. Литературните му идоли са модернистите с изискан стил, а книгата е история за един объркан чешит с неестествено голяма глава, син на майка алкохоличка, живеещ в мазето на книжарница в най-западналия квартал на Бостън през 60-те години на 20-ти век.
Докато майката, братята и сестрите му ровят за пиячка, Фирмин развива едно не по-малко рисковано пристрастяване към откъснатите страници от „Бдение над Финеган“, с които е постлано семейното гнездо – започвайки с ядене, той се превръща в злочестото създание, наречено читател. Убеден в сърцето си, че е човек, Фирмин се опитва да се сближи първо със собственика на книжарницата, а след това (вече по-успешно), с непризнат писател-фантаст, който обикаля района наоколо.
Но дали някога неговото пискливо гласче на гризач ще смае нацията с интерпретации на Коул Портър? Ще се сбъднат ли някога безнадеждните му въжделения по голите крака на Джинджър Роджърс? И може ли в света на хората един измъчен плъх-гений с излишък от човечност да намери някога дом? „Първо дойде гласът“, спомня си Савидж за създаването на Фирмин. „Пишех си на машината и когато чух този глас, първите няколко страници се появиха веднага, без да зная, че това е плъх. На следващия ден внезапно го осъзнах и не бях много доволен от това. Помислих си: „Ето, читателите си заминаха.“

Сам Савидж. Снимка: личен сайт
Може би всеки 67-годишен автор на първи роман има интересен живот. Този на Савидж започва в Южна Каролина, където е отгледан с ослепителните стихове на поетите-романтици на майка си и дарвиновия научен рационализъм на баща си. Когато навършва 17 години, семейството му се премества в Масачузетс, където разнокултурните му пристрастия го свързват с битническото движение. „Тогава бях бунтар и закононарушител“, спомня си той. „В тези времена можеше да бъдеш интелектуален разбойник. Но усещах, че от това няма да излезе нищо велико, щяхме да си останем една група вечни аутсайдери в една твърде пуританска и потискаща страна.“
Приемат го в Йейл, но напуска почти веднага: „Беше пълно с възпитаници на подготвителните училища в Нова Англия, не се чувствах на мястото си“. Вместо това се присъединява към Комитета за действия против насилието, една от най-ранните организации срещу атомното въоръжаване, след което прекарва няколко години в Париж и се завръща в Йейл, за да защити докторат.
„Бях се захванал с философия“, спомня си Савидж. „Мислех си, като много хора, че ще намеря смисъла на живота някъде там. Но не. Като стигнах до Витгенщайн, разбрах, че „мухата излезе от бутилката.“ Прекарва още няколко години, изучавайки философия в Хайделберг и се прибира в Америка. „Хванах се на работа като монтьор на велосипеди в една работилница близо до Кеймбридж, но скоро след това напуснах града в посока Южна Каролина“. Там, в едно градче с население 400 души, Савидж работи като рибар - „най-добрата работа, която съм имал“ - ловейки стриди и миди в абсолютна самота сред мочурливите тесни заливчета.
„Е, след като баща ми умря, се оказа, че горите, които притежаваше, струват пари,“ казва той. „Не много, но и ние добавяхме. Жена ми Нора работеше разни ужасни неща, аз също, и едва се спасявахме от живот в каравана, но все пак успяхме. Построихме сами къщата си. След това, когато целият район стана популярен за туристи, я продадохме и се преместихме в Мадисън, което си беше чист късмет.“ Спира за малко и продължава: „Разбира се, сега всички ме питат защо съм чакал толкова дълго преди да пропиша и аз давам различни отговори. Винаги съм искал да бъда писател, бях писал доста стихове, които и тогава, и сега не харесвам. Публикувах ги от време на време, но въобще не бях доволен.
Както и да е, когато се преместихме тук, трябваше да разчистя всичко, всичките ни книги, хартии и други. И открих части от романи, цели глави, които съм писал през последните 35 – 40 години. Прочетох ги и си помислих: това не е лошо. Помислих си, че сигурно съм ги зарязал, защото са били ужасни. Но не само не си спомнях да съм ги писал, не можех да позная и човека, който ги беше сътворил.
Така че, предполагам, в определен смисъл човекът, написал „Фирмин“ се появи по-късно и тя не би могла да бъде написана по друго време. Но също така основното усещане във „Фирмин“ е усещането за провал – провалът да се пише, провалът да се завърши нещо – а аз познавах това усещане. Не можеш да го имаш когато си на 30, защото тогава си мислиш, че всичко ти предстои – трябва да достигнеш определена възраст, преди да осъзнаеш, че не е така.
Мислех си да започна да водя курсове за писатели в творческа криза, защото знам решението – и то е да се откажеш. Не да се преструваш, че се отказваш, а наистина да го направиш. Бях спрял да пиша за няколко години, имах лодка и планирах да обикалям света с нея, мислейки си, че ще правя това докато умра. Няма да стана писател, няма да пиша.
Има нещо в будизма, мисля, наречено голямата смърт – когато хората отиват при учителя, мъчат се, научават текстовете и сутрите и така нататък, медитират, медитират, но не постигат нищо и се отказват. Нали така? Не става. Но има много дзен притчи, в които старецът си тръгва, и, метейки, удря бамбука с камъче – и ето, това е то. Просветление.“ „Не можеш да се откажеш така, когато си млад“, обобщава Савидж. „Можеш да го направиш когато осъзнаеш, че животът ти наближава своя край. Аз се бях отказал, и тогава то просто се случи. Като чудо.“
Савидж вече е довършил втория си роман, „доста по-хумористичен от „Фирмин“, който разказва за изпитанията на неуспял писател в Америка през 70-те години на 20-ти век. В момента спори с издателите си относно края, а чуждестранните права вече са продадени на нетърпеливия европейски пазар. Така че бъдещето изглежда розово.
„Да,“ съгласява се той, „Фирмин“ беше освобождаваща книга“. Спира за минута, гледайки през прозореца, където плюшеният плъх-играчка – подарък от сестра му – седи и маха към улицата. Тогава, с тиха усмивка, промърморва: „Този плъх ме освободи“.