Книжен ъгъл

Омразата, предизвикала войната в Украйна, има дълбоки и упорити корени. В новия си роман „Бялата дама“, определян от мнозина като най-добрия му до момента, руският писател и дисидент Сергей Лебедев тръгва именно по следите на паметта, ненаказаното зло и трансформацията на Русия в държава с отявлено фашистки белези.

„Бялата дама“ връща към първите дни на войната в Донбас през лятото на 2014 г. Действието на романа се развива в рамките само на пет дни в миньорско селище, току-що окупирано от руски части без отличителни знаци. В шахта на закрита мина се крият следи от стари престъпления – телата на евреи, убити от нацистите, но и на руснаци, загинали от ръката на свои сънародници. Съществен елемент в книгата е и свалянето на малайзийския „Боинг“ от донецките сепаратисти, съпроводено от мародерство и заграбване на всичко възможно от жертвите на самолета: пари, бижута, дори плюшени играчки.

На фона на тази атмосфера и ключов момент в развитието на международните отношения в региона при зараждането на една война, Лебедев вплита лични емоции на героите си и исторически пластове, за да покаже как миналото продължава да определя настоящето. С този свой текст писателят за пореден път поставя ярък акцент върху темите за паметта и безнаказаното престъпление.

„Бялата дама“ е роман за истината, която нито една пропаганда, колкото и мощна да е, не може да скрие. Корените на омразата, предизвикала войната в Украйна, са дълбоки и вкопани много преди да се стигне до изстрелите, свалените самолети и безпощадните убийства. Злото има имена, а жертвите му – не.

Превръщайки се в един от най-актуалните съвременни писатели, Сергей Лебедев ни разтърсва с творба за битката между светлината и тъмнината, разгръщаща се пред очите ни. Защото някой трябваше да разкаже как е започнала войната. Да опише чистото зло като най-незаличимата мръсотия в този свят.

Романът „Бялата дама“ е в превод на Денис Коробко, който получи пилотната награда „Виктор Пасков“ на официална церемония на 10 септември – годишнина от рождението на именития български писател. Това е второто отличие за работата на Коробко по книгите на Лебедев – преди няколко години той взе Награда за специални постижения от Съюза на преводачите в България за „Предел на забравата“.

Сергей Лебедев (1981 г.) е руски журналист, писател и дисидент, автор на седем книги. Още с дебюта си „Предел на забравата“ получава международно признание, а романът му „Дебютант“ е номиниран за две от най-престижните европейски литературни награди – „Ангелус“ и „Ян Михалски“. Сборникът му с разкази „Титан“ също е високо оценен от критиката и читателите, но според мнозина големият му шедьовър е неговата най-нова книга – „Бялата дама“. Следва откъс.

 

Генералът

– Шибани говеда! Твари! – ако можеше, генералът щеше да заповяда да разстрелят зенитчиците. 
Ама че мечешка услуга ми направиха копелетата.
Осраха пейзажа, мамицата им.
А той сега да пере пешкира след някакъв си посран лейтенант. От Москва наредиха: нали сте там на терен, генерале, ами действайте.
Действайте, мамицата ви.
Какво има да се действа тука? Корейският „Боинг“ малко ли ви беше? Та ви потрябва втори?
Някога той обичаше да лъже. Обичаше и го можеше. Наричаше се „пропагандно осигуряване на чекистки мероприятия“. Цяла наука. Беше добър в нея.
Техничар по образование, с първа професия минен инженер, той умееше да разпознава уязвимите места на конструкциите. Точките на вътрешно напрежение и точките на потенциално пречупване у хората. Да чете същината им, подготвените защити, тайните им слабости. И да измисля всякакви лъжи, които не просто мамеха – а изнудваха човека да се обърне срещу себе си, да посегне на вярата си, да загърби принципите си.
Сега генерал Крал имаше нужда от много лъжа, за да обясни сваления самолет. Качествено скроена, първокласна лъжа. Като в добрите стари времена.
А тя не идваше. Сякаш говорещият лукави слова глас бе онемял.
Той знаеше как и какво трябва да се прави. Помнеше, така да се каже, физиологията на процеса, възбудата, чувството за собствения си мащаб, произлизащо от мащаба на измисленото, от познаването на множествените сили, които ще разпространяват тази измислица, ще я раздуват, ще ù придават мнимите черти на реалност.
Знаеше, но се напрягаше и надуваше като импотент. Будеше в съзнанието си старите операции подобно на образите на любовници, в надеждата да се захване за сянката на някогашния афект.
И ясно съзнаваше, че е излъгал своето. Повече няма да роди съблазнителна, жизнеспособна лъжа. Няма я вече. Фалирал е.
Всички ние вече сме се оплели в лъжи и измами, призна той. Стоим голи. Каквото и да измислим, нищо няма да хване дикиш. 
Но все едно, трябва да се отрича, каза си генералът. Да се отрича. Тук най-важното е търпението и ние ще изтърпим, ще изчакаме. Няма да е зле да има още някоя катастрофа с масови жертви, ураган от рода на „Катрина“ или цунами, та едната картинка да измести другата.
Войната буксува. Пробив няма да има. Границата няма да се измести на запад. Тия измислени набързо републики – те са боклук, конфуз, самоделка. Но кой би се интересувал от тях? А сега целият свят ще гледа в тая посока. Нали са убити богове. Висшата каста. Еуропейци.
Генералът никога преди не запомняше мъртъвците, нито своите, нито чуждите. Не му тежаха. Не му се явяваха насън. А тези, разхвърляни по полетата, сякаш вкупом се увесиха върху му, тежко му е да стъпва. И миризмата, лепкава миризма – няма измиване. 
Миризмата. 
Толкова забравена. Толкова позната.
Така миришеше училището в Беслан след щурма и пожара. Само там, в Беслан, бе виждал толкова покойници на едно място. Също такива – обгорени, разкъсани, обезобразени.
Деца.
Възрастни.
Деца.
Генералът се намръщи, като си спомни как в дните на атентата всички официални лица лъжеха, лъжеха един през друг, без общ план, и как лъжеха след това, бълвайки глупост подир нелепост, и с лъжите си стигнаха дотам, че майките на загиналите ученици създадоха комитет, за да искат справедливост, за да се разбере защо щабът не е предприел преговори, защо е имало взрив във физкултурния салон, защо училището е обстрелвано от танкове и огнехвъргачки… А на него – вместо преди това да се вслушат в съветите му – му поставиха задача: комитетът да бъде спешно раз-ту-рен.
Изобщо много му се нравеше това понятие: „мерки за разтуряне“. Висшата драматургия на оперативната работа. Всеки може да арестува. А тук трябва да се подкопае солидарността, да се разбие набелязващото се групиране, да се развенчае някаква идея, да се очерни нечия биография, а човекът да бъде оставен да си живее: обезчестен и смазан. Или да бъде накаран да се изкаже срещу себе си, да се отрече от съмишлениците си, да опровергае заявленията си… О, тук си е необходима фантазия, чувство към сюжета, майсторство в оперативната психология.
Но там, в Беслан, като гледаше събралите се на площада майки, тяхното скръбно единство, той за пръв път изпита предчувствие за възможно поражение. Ако началството му бе дало за операцията година или две, щеше да вербува и нагласи агентура, щеше да опита да разцепи ръководството…
А така – какво да ги правиш? Загубили са децата си. Нищо друго нямат. Няма за какво да се захванеш. Няма какво да им предложиш, освен истината за щурма. Те самите са почти мъртви. Не можеш да ги сплашиш. Не можеш да ги купиш. Не можеш да спечелиш доверието им.
Имаше идея да натисне мъжете, бащите, сковани от вина и срам, да убедят или озаптят жените си. Но предварително предполагаше, че тези жени няма да послушат никого. Дори Господ Бог. А на началството изобщо не му пукаше: ти кога ще се оправиш с тия женски, какво се мотаеш?
Именно тогава си помисли за Могилни.
Беше негов агент още от съветско време. Беше го намерил, когато миньорските райони – и Донбас, и Кузбас – бяха парализирани от стачки. Москва изискваше да се парира протестната вълна, да се наруши координацията на действията на стачкуващите. КГБ си имаше свои хора в стачните комитети, естествено. Те постепенно се издигаха все повече в неформалната йерархия, като си правеха сметката след месец-два да превземат лидерството и да потушат движението като цяло. Но Москва настояваше: нужен е незабавен резултат, макар и локален. И подполковник Крал обикаляше стачкуващите мини, като се оглеждаше къде е най-нестабилният стачен комитет, преценяваше кое е най-слабото звено, което ще е най-лесно да бъде избито от стачката… А след това ще се активира ефектът на доминото.
По време на това пътуване срещна Могилни – бивш лектор на общество „Знание“, който си бе организирал собствен кооператив „Юпитер“ и обикаляше миньорските градове с лекции „За истинното устройство на материалната и нематериалната Вселена“ – и това насред стачката! Беше времето, когато страната бе повярвала в екстрасенсите. И стари, и млади седяха пред телевизора и „зареждаха“ буркани с вода, когато даваха Чумак и Кашпировски. Пресата, чиято юзда беше свалена, обвиняваше КГБ: Комитетът тества технологии за внушение и управление на съзнанието. На Крал дори му беше обидно: вие какво си мислите, че не бихме съчинили нещо по-умно от бурканите с вода ли? То си е ваше, народно, примитивно, като вярата в „торбалан“ и черната котка.
И Могилни също се правеше на „екстрасенс“, на фокусник, приказваше пълни глупости – очевидни за всеки, който си спомня материала по естествени науки от училище: за някакви енергийни полета, биозони, аури, аномални локации, за Чернобил като предвестие на Антихриста и за СПИН като тайно оръжие на световното еврейство. Но залата беше претъпкана. Оказа се, че го познават, вече беше гастролирал тук. Подполковник Крал отгатна същинския му потенциал. Нямаше как да го вербува направо: дълга процедура е това, първо проверка на кандидата, после се чака санкция за вербуване… И той се реши на грубо нарушение: въведе Могилни в операцията, без да оформи агентурни отношения. Могилни не го подведе. Беше роден за агент, природен талант, Крал след това дори предполагаше, че Могилни неслучайно бе тръгнал на турне по време на стачките, че предварително се е надявал, че КГБ ще го забележи, предлагал е услугите си, демонстрирал е стоката… За една вечер срина здравия като кремък стачен комитет на мината „Двайсет и първи конгрес“. Членовете на стачния комитет бяха дошли на мероприятието му, за да го изгонят от града – нещо подозираха. А той им вкара еврейската тема, дайте, вика, да си поговорим откровено, като по време на перестройка, за еврейския въпрос, много ли са евреите долу в шахтите, или повечето седят в управлението – и стачният комитет направо там, в залата, пред очите на хиляди хора се изпокара смъртно, Брущайн крещи „махнете го от сцената“, Нестеров – „дай му да се изкаже“, скачат един срещу друг с юмруци… А Могилни – ни лук ял, ни лук мирисал, просто е избрал такава тема.
От цялата агентура Крал дръпна само него в Москва. Могилни свърши доста работа. А после помоли да го подкара на частно. Генералът го пусна. Разбра, че се страхува от него. Може да го унищожи, но се страхува. Това е онзи особен страх, който хората изпитват пред змиите, паяците, височината или нещо уж съвсем безобидно; от някоя арка на сграда, от сянката на дърво, от крясък на птица в нощта. Могилни смърдеше. Генералът знаеше, че той е шарлатанин, позьор, няма нищо демонично в него. Изглежда като най-обикновено инженерче, евтин съветски бонвиван, майстор да вдигне наздравица за дамите или да се докопа до нещо на черно. Страхлив, дребнав, алчен за пари. Но случваше се да каже две-три думи, да обясни как именно смята да стъпче някого – и изглеждаше мъдър и страшен като едемската змия – каква ли жена го е кърмила, какви ли баби са изричали над него заклинания? Плюнка с омазнено сакенце, косата посивяла, като поръсена със сол, вратовръзка на ситни точки, лице на бездарен сластолюбец, пакостник, плямпало, я да се…