page contents Книжен ъгъл: Откъс: "Компасът" от Тами Клинг и Джон Спенсър Елис
Предоставено от Blogger.

Откъс: "Компасът" от Тами Клинг и Джон Спенсър Елис

19.3.10


След автомобилна катастрофа, в която загива четиригодишната му дъщеря, а жена му изпада в кома, Джонатан не намира вече смисъл в живота си. В напразен опит да избяга от мъката и угризенията той грабва една раница и се запътва, накъдето му видят очите. Това е началото на едно пътуване - географско и символично, - което ще го отведе до невероятни места и ще го срещне с необикновени хора. Джонатан ще прекоси пустинята, ще живее в самотна хижа в планината, ще пътува до чужди държави, само и само да разбере, че не може да избяга от себе си. Минал през гнева, отчаянието, осъждането и накрая приемането, той извървява дълъг път, преди да намери сили да си прости и да продължи напред.

„Компасът” е роман за духовното преобразяване, което следва една голяма житейска трагедия. Има събития, които ни разтърсват из основи и преобръщат живота ни. Важно е обаче да не забравяме, че и в най-тежките изпитания са скрити дарове, но се иска сила и мъдрост да ги приемем. Във всеки от нас има компас, който сочи вярната посока, и колкото повече се вслушваме във вътрешния си глас, толкова по-щастлив и пълноценен ще е животът ни. Издава Хермес.


Първа глава. Нощ

Понякога трябва да се откажеш от живота, който си планирал, за да направиш място за живота, който ти предстои.


Пет секунди могат да преобърнат живота ти завинаги. Един миг може да промени посоката на мечтите ти и да заличи всичко, на което си се надявал. Може да те изпрати в пустошта... в преследване на нищото.

Бях вече трети ден в пустинята на Невада и усещах, че подметките на обувките ми се разтопяват. Спрях, вдигнах крак и разгледах маратонката отдолу. Гумата сякаш се беше подпалила и с всяка стъпка ставаше все по-гореща. Не знаех кога ще мога да намеря нещо за ядене, а и не ме вълнуваше.
От червените пясъци се издигаше горещина на талази. Бях на километри извън Амаргоза, близо до Долината на смъртта – най-сухото място на планетата Земя.
Знаех от работата си в невробиологията, че мозъкът може да издържи без вода няколко дни. Дендритите се възстановяват, синапсите продължават да работят. Мозъкът е невероятен орган, който може да се самовъзстанови, дори и при най-тежки обстоятелства, но ако не намерех скоро вода, щеше да настъпи обезводняване и мозъкът ми можеше да изпадне в пълно объркване. Щях да започна да виждам и чувам несъществуващи неща, да изпадна в дезориентация.
Тръгнах нататък, през сухото дере, оглеждайки се за кактуси. В тях има литри вода, а някои видове, казват, поддържали живота на древните индиански племена при скитанията им в пустинята с години наред. Повървях още пет минути, стигнах до един стърчащ камък и седнах на него. Скрих лице в дланите си. Нямах план, нямах и желание тепърва да правя. Когато тръгнах, исках само да избягам, да премина през девет земи в десета и просто да вървя.
Преди да потегля на това пътешествие, приятелите ми настояха да организират малко прощално празненство и там чух случайно репликата на един човек от другия край на стаята: „Животът му като че ли е разделен на две. Преди катастрофата и след нея“.
Точно така. Вече бях различен човек. Чувствах се като труп на дисекционна маса, разрязан наполовина с хирургически трион, точно между ребрата, така че всичките му вътрешни органи да се виждат... Като при аутопсия сърцето ми беше измъкнато и сложено върху гърдите, готово за преглед. Кръвта вече не течеше. Аз наистина бях труп. Празен отвътре.

Помислих си дали да не изям малкия десерт, който беше останал в раницата, но знаех, че ако го направя, може да стане още по-зле. Вътрешностите ми ще се стегнат. За храносмилането трябва вода, храната няма да мине през тънкото черво без нея.
– Добре ли си?
Гласът ме стресна и погледнах нагоре, право към слънцето. Разтърках очи и преглътнах. Гърлото ми беше пресъхнало и възпалено. Да не би вече да започваше?
– Ето малко вода, ако искаш.
Гласът беше дрезгав и определено женски. Тя имаше посивяла коса и силно набръчкано лице. Подаваше ми манерка.
– Водата е топла, но е по-добре от нищо. Само глупак тръгва по тия места без манерка.
Поех я, отвъртях металната капачка и жадно отпих.
– Загуби ли се? – попита тя.
Поклатих глава.
– Не.
– Никой с всичкия си не би дошъл чак дотук – каза тя. – Сигурно си се загубил. Буквално или в преносен смисъл.
Жената носеше къси кафяви панталони и памучна риза с дълги ръкави, с копчета и джобове отпред. Около врата и на кожен ремък висеше голям черен фотоапарат. Тя разрови с обувка прахта в краката си, правейки си място да седне. Бях чел за това в един наръчник за оцеляване – опитните туристи винаги го правят, за да проверят за скорпиони и змии.
– Имаш ли си име? – попита ме.
Подържах още малко манерката, помислих си да пийна пак, после се почудих дали това не е всичката вода.
– Джонатан – отвърнах. – Джонатан Тейлър.
– Джонатан, нали разбираш, че температурата тук е 46 градуса?
Нищо не отговорих, само свих рамене. – Тази тениска не е достатъчна. А и дънките не са най-подходящата дреха за пустинята. Имам палатка ей там – каза тя и посочи към рехава горичка от няколко дървета. Потупа фотоапарата си. – Можеш да си починеш на сянка, ако искаш. Тук ще съм цяла седмица. Снимам.
Взря се настоятелно в лицето ми.
– Лошо си се ударил. Искаш ли да го намажем с нещо?
Попипах отляво на брадата си. Бяха минали вече два месеца, но раната не заздравяваше. Поклатих глава.
– Добре съм.
– Хич не ми изглеждаш добре – измърмори тя.
– Та защо, казваш, си тук? – попитах я. – Защо в пустинята? Тук е доста сухо и самотно и няма какво толкова да прави човек.
– Психолог съм – отвърна тя. – Тоест бях. Винаги съм искала да стана фотограф, но така и не ми остана време да осъществя мечтата си. Обичам откритото пространство в пустинята... Може да се каже, че избягах от живота си, за да дойда тук. Да направя последните си снимки.
– Последните?
– Аз умирам – делово съобщи тя.
– Та ние всички умираме.
Още докато думите излизаха от устата ми, ужасно ми се прииска да ги върна обратно. Видях помръкналия и поглед и разбрах, че е истина. Наистина умираше.
– Съжалявам – прошепнах.
Жената се засмя.
– Няма за какво да съжаляваш. Всички си имаме начало, имаме и край.
– Но няма ли лечение? Какво ти е?
– Болна съм от рак, последна фаза. По ирония на съдбата – мозъчен тумор. Представи си само: психолог, който цял живот е използвал мозъка си, да има мозъчен тумор. Няма лечение. Но не се притеснявай, Джонатан. Примирила съм се. Сама избрах да дойда тук. А ти?
– Дойдох със самолет и после потеглих на това пътешествие. Ходех дни наред, спях на открито. Ами това е. Тук се озовах случайно, може да се каже.
Жената се изправи и взе манерката от ръцете ми.
– Няма случайности – каза тя и ми направи знак да я последвам. – Може да си мислим, че има, но не е вярно. Имаш ли семейство?
Вървях бавно, следвайки я към дърветата, сред които си беше устроила бивак, и разсъждавах върху иронията в думите и. Няма случайности.
Какви ги говори? Мислех си за жена ми и дъщеричката ни. „О, да – казах си наум. – Има случайности. Нещастни случайности“.
– Правя снимки на ето онази скална група при залез слънце – каза жената и ми посочи един отдалечен каньон. Планината се издигаше широка и ясно очертана, с високи върхове, стърчащи към небесата. – Много е различно от работата, която съм вършила цял живот. Едва сега открих страстта си. Открих съдбата си. Може да ми остават само няколко седмици живот, но не това е важното.
– С какво точно си се занимавала в психологията?
– Хемисферна интеграция.
– Хемисферна какво?
– Помагах на хората да разберат огромния капацитет на мозъците си.
– Съпругата ми беше невролог – казах. – Но не съм чувал този термин.
– Беше?
Погледнах надолу към кафявия пясък.
– Беше – отвърнах твърдо.
– Когато преживеем нещо необичайно в живота си – обясни ми жената, – записваме в паметта си две отделни и уникални картинни представи, по една във всяко полукълбо на мозъка. Лявото полукълбо отговаря за логичното, линейното мислене. Дясното се занимава повече с пространствените взаимоотношения и личната безопасност.
– И?
– И ако непрекъснато използваме възприятията само от едната половина на мозъка си, ограничаваме собствения си избор и личните ни проблеми остават нерешени. Ако се научим съзнателно да контролираме от кое полукълбо да използваме образа, това разширява диапазона на избора ни, както и на реакциите ни. Представи си да можеш да разбереш и да използваш мозъка си така, както е създаден да бъде използван. Достъпът до второто полукълбо ни открива пътища, за които дори не сме знаели, че съществуват.
Свих рамене. Почудих се дали има някакъв начин да променя мисленето си, да препрограмирам мозъка си, за да видя събитията от последните два месеца по различен начин. Ако можех да мина още веднъж с колата през онова кръстовище и там да не видя нищо – да не ги видя двете, паднали на пътя, поемайки последния си дъх, – вероятно животът ми можеше да се промени.
Може би щях да се настроя различно; да се върна на старата си работа; да заживея в къщата, при старите приятели; да се държа така, сякаш животът е поредица от върхове и пропасти и... да успея да преодолея тези пропасти. Да се оженя повторно; да бъда като другите хора, които толкова успешно започват втори живот. Можех и аз да започна отначало; да имам още едно дете; да оправдая всичко това с думите случайности няма и да приема, че така е трябвало да се случи.
Писано ми е било да съм с друг партньор. Писано ми е било да дам живот на още едно дете. Да забравя, че първото ми семейство е съществувало и е било затрито в един миг.
Проблемът беше там, че не можех да си представя нещата, развиващи се по този начин. Бях съвсем празен отвътре.
– Защо не скочи? – попита ме тя.
Погледнах я с неразбиращ поглед.
– Искал си да скочиш. Искал си да сложиш край на всичко от надлеза на онова кръстовище и да отидеш при малкото си момиченце в отвъдното. Мислеше, че това ще облекчи болката. Какво те спря?
– Не съм ти казвал за това – отвърнах.
– Но е вярно.
Кръстовището сякаш се беше превърнало в метафора на живота ми. В края на улицата имаше кръстовище и аз трябваше да взема решение. Да завия надясно? Или наляво? Други посоки нямаше. Бях прекарал часове наред на тротоара, там в дните след катастрофата – празно, разпадащо се същество. Стоях върху надлеза, стиснал перилата, повръщах в дъжда. Свалих си палтото. Обувките ми се напълниха с вода, но не ме интересуваше. Изух ги, останах бос насред проливния дъжд и виех от болка като ранено животно. Крещях, колкото сили имах, проклинах Лейси и Бог и всеки, който можеше да ме чуе... Сърцето ми беше изтръгнато и на негово място имаше само топка от гняв. Не знам колко време бях прекарал там и как съм си тръгнал. Надлезът беше съвсем близо до мястото, където ги бяха блъснали, а долу, на повече от десет метра дълбочина, земята бе покрита с остри камъни. Но не бях разказал на жената за този епизод. На никого не бях казвал.
– Коя си ти? – попитах, усещайки как започва да ме обхваща гняв. – Да не си ясновидка или нещо такова? От онези, които виждат всичко?
Жената се засмя.
– Не съм ясновидка – отвърна.
– Коя си тогава?

За авторите:

Тами Клинг е мотивационен инструктор и автор на няколко книги, между които „Има нещо повече в живота от работата в офиса”, „Слонът в стаята”, „В търсене на изгубената част от душата” и др. Нейните творби са представяни в Ню-Йорк Таймс, Уолстрийт Джърнъл и Ен Би Си. Стреми се да пише книги, които да вдъхновяват и да променят живота.
Джон Спенсър Елис е водещ експерт по личностно развитие, фитнес и здравословен начин на живот. Автор е на бестселъра „Силата на желанието – вашият наръчник за добра форма”, както и на „Сила за шампиони” и „Максимална енергия”