Откъс: Покани ме да вляза - вампирите на Йон Линдквист

Дебютният роман  на Йон Айвиде Линдквист (р.1968) "Покани ме да вляза" е романтична, социална вампирска история на ужаса. Публикувана през 2004 след много откази, тя постига огромен успех в Швеция, а после и в други държави. През 2005 излиза втората му книга "Да се справиш с немъртвите", в която се разказва за зомбита или "възкръснали мъртъвци" в района на Стокхолм.
Книгите на Линдквист са преведени на много езици, сред които английски, немски, италиански, норвежки, датски, полски, холандски и руски. Преди да стане професионален писател, Линдквист работи в продължение на дванадесет години като илюзионист и комик. Като тийнейджър обича да забавлява с фокуси туристите в Стокхолм. У нас го представя ИК Колибри. Филмът по книгата, чийто сценарий е също на Линдквист, шества триумфално по световните екрани и е носител на множество отличия - Голямата награда на фестивала в Трибека (2008), наградата „Златен Мелиес” на Фестивала на европейските фантастични филми за най-добър европейски игрален филм (2008) и четири награди на Шведския филмов институт. Поради огромния международен успех на филма и книгата, вече преведена на много езици, веднага са били откупени правата за римейк на английски език.

– Какво е това според вас?
Гунар Холмберг, старши полицейски офицер от Велингбю, вдигна пликче с някакъв бял прах.
Може би хероин, но никой не посмя да се обади. Не искаха да се издават, че им е познато подобно нещо. Особено който имаше брат или негов приятел с такъв вид увлечение. По наркотиците. Дори момичетата си мълчаха.
Полицаят разтръска пликчето.
– Дали е бакпулвер? Брашно?
Отрицателно мънкане. Полицаят не биваше да реши, че шести Б клас са идиоти. Не че може да се разбере какво има в пликчето, но в часа говореха за дрогите, така
че можеше да се предположи. Полицаят се обърна към госпожицата.
– На какво ги учите в часовете по домакинство?
Тя се усмихна и сви рамене. Класът се разсмя: ченгето си го биваше. Дори бе позволил на някои от момчетата да пипнат пистолета му преди началото на часа. Не беше зареден, разбира се, но все пак.
Оскар се разкъсваше. Знаеше отговора. Не издържаше да си мълчи, щом знае. Искаше полицаят да го забележи. Да го погледне и да потвърди правилния отговор.
Глупаво беше, съзнаваше го, но вдигна ръка.
– Да?
– Хероин е, нали?
– Абсолютно. – Полицаят го погледна приятелски: – Как позна?
Всички извърнаха глави към него, любопитни да чуят какво ще каже.
– Ами аз… чета много и така.
Полицаят кимна.
– Хубаво е да четеш. – Разтръска пликчето. – Но не ти остава време, ако се занимаваш с такива работи. Как мислите, колко би могло да струва това нещо?
Нямаше нужда Оскар да се обажда повече. Беше удостоен с поглед и разговор. Дори успя да каже на полицая, че чете много. Не се беше надявал чак на толкова.
Замечта се. Как полицаят ще дойде след часа и ще го заговори, ще седне до него. Тогава ще му разкаже всичко. А полицаят ще разбере. Ще го погали по косата и ще
каже, че е добро момче, ще станат, ще го прегърне и ще подхвърли…
– Кречетало.
Йони Форшберг го ръгна болезнено с пръст в хълбока. Брат му движеше с наркомани и Йони използваше разни думи, които и останалите момчета от класа бързо
подхващаха. Навярно знаеше точно колко струва такова пликче, но не се издаде. Не приказваше с ченгета.
Беше междучасие и Оскар се забави нерешително при закачалките. Йони щеше да го накаже – кой е най-добрият начин да се спаси? Да остане в коридора или да излезе
навън? Йони и другите от класа се втурнаха към двора.
Ами да, полицаят ще е там с колата си и които се интересуваха, можеха да отидат да я видят. Йони не би посмял да му се нахвърли, докато полицаят е в училището.
Оскар слезе до вратата и погледна навън през стъклото. Точно така, целият клас се беше събрал около полицейската кола. На него също му се искаше да бъде там,
но нямаше смисъл. Някой ще го срита с коляно, друг ще му издърпа отзад долните гащета – със или без полицай наблизо.
Но все пак имаше тази отсрочка, междучасието. Излезе на двора и се промъкна към тоалетните откъм задната страна.
Вътре се заслуша, покашля се. Звукът отекна над кабинките. Той набързо извади от гащите си „пикливата топка“, кълбо дунапрен колкото мандарина, изрязано от стар дюшек, с отвор за пишката. Помириса я.
Ами да, леко се беше подмокрил, по дяволите. Изплакна топката на чешмата, изстиска я.
Инконтиненция. Така се наричаше. Беше чел за това в една брошура, свита от аптеката. Нещо, от което страдали най-вече бабичките.
И аз.
Имало лекарства, пишеше в брошурата, но той не възнамеряваше да използва джобните си пари, за да се срами в аптеката. А и на майка си нямаше да каже; толкова щеше да го съжали, че му се гадеше.
Имаше си „пикливата топка“ и тя вършеше работа, докато не стане по-зле.
Стъпки отвън, гласове. Стиснал топката в ръка, той се промъкна в една от кабинките и се заключи, в същия миг външната врата се отвори. Оскар се качи безшумно върху тоалетната чиния и клекна, за да не се виждат краката му, в случай че някой надзърне под вратата. Затаи дъх.
– Прааасчо?
Йони, естествено.
– Прасчо, тук ли си?
И Мике. Двамата най-ужасни. Не, Томас беше по-гаден, само че почти никога не участваше, ако се включваха удари и дращене. Твърде готин е за такива неща. Сигурно сега се мазни на полицая. Откриеха ли „пикливата топка“, тъкмо Томас щеше да се възползва да го унижи и съсипе. Йони и Мике щяха само да го напердашат, и толкова. Така че отчасти беше извадил късмет…
– Прасчо? Знаем, че си тук.
Пробваха вратата. Разтърсиха я. Заудряха я. Оскар обгърна коленете си с ръце и стисна зъби, за да не изкрещи.
Махайте се оттук! Оставете ме на мира! Защо не ме оставите!
После Йони заговори с гальовен глас:
– Мили Прасчо, ако не излезеш сега, ще трябва да те докопаме след училище. Това ли искаш?
Настъпи кратко мълчание. Оскар издиша предпазливо.
Нахвърлиха се на вратата с ритници и удари. Тоалетната затътна и райберът се огъна навътре. По-добре да отвори, да излезе при тях, преди да се вбесят, но просто
не можеше.
– Прааасчо?
Беше вдигнал ръка да се докаже, да покаже колко знае. Това беше забранено. За него. Измисляха безброй причини да го изтезават; бил тъп, бил грозен, бил гаден.
Но проблемът всъщност беше, че изобщо съществуваше, и всяко напомняне за съществуванието му беше престъпление.
Сигурно само щяха да го кръстят. Да натикат главата му в тоалетната и да пуснат водата. Каквото и да измислеха, винаги изпитваше такова облекчение, щом всичко приключеше. Защо тогава не можеше просто да вдигне райбера, който така или иначе щеше да изхвръкне всеки момент, и да ги остави да се позабавляват?
Взираше се в райбера, който се огъваше в ключалката и скърцаше, във вратата, която се отвори и изтрещя в стената на кабинката, видя триумфално ухиленото лице
на Мике Сисков, и знаеше.
Защото играта не беше такава.
Не беше вдигнал райбера, а те не се бяха покатерили по стената на кабинката вътре при него за три секунди, защото правилата на играта не бяха такива.
За тях беше опиянението на ловците, за него – страхът на жертвата. Щом го хванеха, играта свършваше, а изпълнението на самото наказание се превръщаше просто във формалност. Предадеше ли се по-рано, съществуваше рискът те да насочат енергията си към наказанието вместо към лова. Това би било по-лошо.

Превод Росица Цветанова

Виж още в e-vestnik