Богомил Райнов пак се обади от отвъдното: „Париж” (изд. „Захарий Стоянов”). Спомените му от Париж, там бил културно аташе през 1953-60. И в онези мрачни години на студената война европеизирал България. Вкарвал българската култура във Франция и френската у нас. С всичката гротескност на ситуацията, което адски напомня за сегашното ни европеизиране, даже в „техническата” част. Това е само едната полза от книгата, останала в архивите му.Не е парадоксално, че най-силната проза през последните 20 години получихме от покойника Райнов, заедно с „Лека ни пръст” и „Писмо от мъртвец”, какви заглавия! Нека някой се опита да оспори определението „най-силна”. Той ще трябва да се пребори с неща като мощ на белетристиката, като интелектуална позиция, даже като работа с българския език. Ако някой някога тръгне да вади родната медия от тийнейджърския й период, ще трябва да задължи журналистите да препрочитат по 3 пъти тези книги поне заради третото качество.
Райнов пак си отмъщава на този и онзи, почти не споменава име с добро и стои пак мизантропски. Премълчава това и онова. В онези години и в точно въпросното си качество той направи бели, от които доста хора доста време носеха рани. Но няма и кой да си спомня. Тези му книги подсказват, че той си отиде неизползван. Такива като него не се използват. Можеше примерно някой да каже на когото трябва, че показването по телевизията на ареста на бившия военен министър е лош вкус, най-малкото. Че е антидържавно в това си качество не по-малко от размера на кражбата, за която онзи е арестуван и че в това си качество няма нищо общо с вдигането на който и да било рейтинг. Райнов знаеше как стават тези работи, има го в биографията му, колкото и да заслужава тя ненавист.
А защо не е парадоксално, че цяло едно поколение получи не от друг, а от покойника Райнов най-силната нова българска проза? Сега да се отговаря на този въпрос, значи някой да се прави на интересен и толкова. Един ден на него неизбежно ще трябва да търси отговор въпросното поколение.
Няма коментари:
Публикуване на коментар