Да бъдеш негър в щата Мисисипи

Най-коментираната и продавана книга в световен мащаб идва у нас - "Слугинята", дебютният роман на Катрин Стокет, вече 52 седмици се задържа в челото на класацията на сп. "Паблишърс уикли" (в момента на 4-то място). В редица интервюта авторката споделя, че е писала книгата в продължение на пет години. Ръкописът бил отхвърлен от над 50 литературни агенти, преди да намери свой издател. Романът оглавява седмици наред и класацията на в. "Ню Йорк Таймс" за най-продавана книга в Америка, а тиражът надхвърля 2 млн. екземпляра.
„Слугинята“ е история за три обикновени жени, които са на път да направят необикновена стъпка...
Годината е 1962 и 22-годишната Скийтър току-що се е завърнала у дома след дипломирането си. В Джаксън, Мисисипи, майка й вече крои планове как да задоми дъщеря си, докато младата жена иска да стане писател.
Ейбълийн е чернокожа домашна помощница, която отглежда седемнайсетото поред бяло дете. Тя го обгражда с цялата си любов и търпение, макар да знае, че сърцата и на двете ще бъдат разбити един ден, когато неизбежно ще трябва да се разделят. Приятелката на Ейбълийн – Мини, е може би най-дръзката жена в Мисисипи. Тя е най-добрата готвачка в щата, но не може да си държи езика зад зъбите и току-що е изгубила поредната си работа.
Невероятно различни една от друга, в крайна сметка тези жени ще се съберат около таен проект, който ще изложи живота на всички им на риск. Те обаче ще поемат този риск, защото се задушават в ограничените порядки и закостенялото мислене на раздираното от расистки проблеми американско общество. А и защото понякога границите се поставят, за да бъдат преминавани...
„Също както отношението ми към Мисисипи, така и чувствата ми към „Слугинята“ са доста противоречиви. Притеснявам се, че вероятно съм прекалила по отношение на границите между черните и белите жени. Като малка ме учеха да не повдигам подобни неудобни въпроси, защото е невъзпитано и неловко да се говори за това, а и те може да ни чуят“, споделя Катрин Стокет. Тя пише книгата си в Ню Йорк, въпреки че действието в нея се развива в Мисисипи. „Разстоянието помага да видиш събитията по-ясно. В центъра на шумния и забързан град за мен беше истинско облекчение да се потопя бавно в спомените си“, разкрива Стокет.
Катрин Стокет е родена и израства в Джаксън, Мисисипи. След като завършва Университета на Алабама със специалност английска литература и творческо писане, тя се премества в Ню Йорк, където се занимава с издаване и маркетинг на списания в продължение на девет години. В момента живее в Атланта със съпруга и дъщеря си. Тя споделя, че е написала „Слугинята” в опит да се пребори с носталгията по родния дом и чернокожата детегледачка - Демитри, която се е грижила за нея в детството й. Именно тя се превръща във вдъхновението, подтикнало я да напише тази история.
„Убедена съм, че никой от семейството ми не е питал Демитри какво е да си чернокож в Мисисипи и да работиш при бяло семейство. Никога не ни е хрумвало да зададем този въпрос. Все пак това беше част от ежедневието, а не въпрос, върху който да се замисляме. От много време съжалявам, че тогава не съм била достатъчно голяма и разумна, за да задам този въпрос на Демитри. Тя почина, когато бях на шестнайсет години. Оттогава се опитвам да си представя какво ли щеше да ми отговори тя. И затова написах тази книга...“, споделя за читателите Стокет.
Това лято започват снимките за филмовата адаптация на книгата. Специално участие ще вземе звездата от „Здрач“ Брайс Далас Хауърд. Във филма ще участват още Ема Стоун (позната от „Призраци на бивши гаджета”, където си партнира с Матю МакКонъхи ) и Виола Дейвис (с номинация за Оскар за поддържаща женска роля през 2009 г. За ролята си във филма „Съмнения”). Очаква се лентата да се завърти и в България. Предлагаме откъс от книгата, подготвена от ИК Ентусиаст.

Ейбълийн. Август 1962 г.

Катрин Стокет

Мей Мобли се роди рано една неделна сутрин през 1960 г. Църковно бебе, както му викаме ние. Аз това върша - грижа се за бебетата на белите, а също така готвя и чистя. През живота си съм отгледала седемнайсет деца. Знам как да ги приспя, как да ги накарам да спрат да плачат и да седнат на гърнето още преди майките им да са станали сутрин.
Но никога не бях чувала бебе да врещи като Мей Мобли Лийфолт. Първият ден, от прага я виждам как почервеняла се дере от колики и се дърпа от бутилката, като че ли е изгнила ряпа. А Г-жа Лийфолт изгледаше уплашена от собственото си дете.
- Къде бъркам? Защо не мога да го накарам да млъкне?
„То“? Това беше първият знак, че тук нещо не е наред.
Взех розовото, ревящо бебе на ръце. Подрусах я на бедрото си, за да се размърдат газовете и след няма и две минути малката спря да плаче и се усмихна. Но до края на деня г-жа Лийфолт не взе бебето си нито веднъж. Виждала съм как много жени стават тъжни след като родят. Рекох си, че това ще да е.
Но има и още нещо в г-жа Лийфолт: не само все се мръщи, ами е и кльощава. Краката й са толкова тънки, че все едно са й пораснали миналата седмица. На двайсет и три години е, а е дългуреста като четиринайсетгодишно момче. Даже и косата й е рядка, кафява и прозрачна. Опитва се да я тупира, но така изглежда още по-рядка. Лицето й има формата на дявола върху кутиите с люти бонбони - с остра брадичка. Всъщност тялото й е толкова възлесто и ъгловато, та нищо чудно, че не можеше да успокои бебето. Бебетата обичат дебели хора. Обичат да заровят лице на мишницата ти и да заспят. Обичат и дебели крака. Това го знам със сигурност.
Като стана на две години Мей Мобли вървеше след мен навсякъде. Щом станеше пет часа, се хващаше за обувката ми „Д-р Шол“, влачеше се по пода и ревеше като че ли никога нямаше да се върна. Г-жа Лийфолт присвиваше очи и ме гледаше, като че ли съм направила нещо нередно и отскубваше врещящото бебе от крака ми. Мисля, че това е риск, който поемаш, като даваш на друг да ти отглежда децата.
Сега Мей Мобли е на две години. Има големи кафяви очи и къдрици с цвят на пчелен мед. Но плешивината на тила й малко разваля нещата. Когато е притеснена между веждите й се образува същата бръчка като на майка й. Доста си приличат, само дето Мей Мобли е дебела. Няма да стане красавица. Струва ми се, че това тревожи г-жа Лийфолт, но Мей Мобли си е моето специално бебе.
Изгубих моето момче Трийлор точно преди да стана прислужница на г-жа Лийфолт. Той беше на двайсет и четири години. Не живя достатъчно на този свят.
Имаше си малък апартамент на улица „Фоули“. Срещаше се с едно много мило момиче на име Франсис и ми се струва, че някой ден щяха да се оженят, но той не бързаше с тези работи. Не защото си търсеше нещо по-добро, а просто защото си беше онези дето много мислят. Носеше големи очила и все четеше. Дори започна да пише своя книга за това как чернокожите живеят и работят в Мисисипи. Боже, колко се гордеех с него. Но една вечер работил до късно в дъскорезницата на Скалън-Тейлър, товарел в камионна от големите дъски, чиито трески пробиват ръкавиците. Беше твърде дребен за да върши това, много кльощав, но работата му трябваше. Уморил се. Валяло. Подхлъзнал се от товарната платформа и паднал на пътя. Шофьорът на камиона не го видял и ремаркето премазало дробовете му преди да успее да се помръдне. Когато разбрах, той вече беше мъртъв.
През онзи ден целият свят потъна в черно. Въздухът ми се струваше черен, слънцето изглеждаше черно. Лежах в леглото и се взирах в черните стени на дома ми. Мини идваше всеки ден да провери дали още дишам и да ме нахрани, та да не умра. Минаха три месеца преди дори да погледна през прозореца и да видя дали светът още е там. Изненадах се, че светът не е свършил само защото момчето ми го нямаше вече.
Пет месеца след погребението се вдигнах от леглото. Облякох бялата си униформа, сложих на врата си малкия златен кръст и отидох да работя при г-жа Лийфолт, защото тя тъкмо беше родила момиченцето. Но не след дълго разбрах, че нещо в мен се е променило. В сърцето ми се бе загнездила някаква горчивина. Усещах, че вече не съм толкова примирена…