Цветан Тодоров намери абсолюта

В биографиите на Уайлд, Рилке и Цветаева

Петко Тодоров

„Красотата ще спаси света. Уайлд, Рилке, Цветаева” било работното заглавие на Цветан Тодоров. На френски обаче книгата излиза като „Авантюристите на абсолюта”. За българското издание върнал първото заглавие (изд. „Парадокс”, УИ „Св. Климент Охридски”). Важни са и двете. „Едни го откриват в Бог, други в Доброто, трети в Красотата”, четем в предговора за абсолюта. За нашия човек в Париж абсолютът и красотата се фокусират в битието на горните трима. Те са абсолютни ловци на абсолюта, затова са авантюристи. Трите есета за тях са в центъра на книгата. Тодоров ги е писал повече по техни писма и подобна проза, отколкото по текстовете им, които минават за художествено творчество.

Неговата гледна точка, пак според предговора: „Възгледите на тримата за красотата и абсолюта, тяхното отражение върху личната им съдба”. И самият Тодоров: те „са искали да живеят с абсолют, избран от самите тях, вместо да се задоволят с предлагания от традицията или от съвременното общество”. Той разказва драмата на тези три авантюри. Най-силна е тя при Цветаева, защото нейното битие е най-далече от традицията и от обществото. Тя е абсолютният авантюрист, нейната биография докосва абсолюта. Уайлд например така и не успява да надскочи хептен земната си суета. Тородов не прави биографични очерци, нито литературна критика. Той ползва само фактите, които му вършат работа и се е получил по-вълнуващ жанр.

Той обобщава: „Светът си отмъщава жестоко на онези, които го презират... Геният трябва да заплати за това, че е избраник, като води земен живот, - за който хич не става! – изпълнен със страдания”. Какъв е смисълът? Там е развръзката на Тодоров: смисълът. Той ползва тези тримата за да обмисли  абсолюта в заключителната част на книгата. Как да живеем. Казва го почти дословно: Не правете като тях, не е нужно. Но имайте ги за пример, нужно е. Можеше и да не обобщава, да не търси специален смисъл: трите му портрета са достатъчно въодушевени. Но той държи да е мъдрецът, а не разказвачът. Което пък не е излишно.