page contents Книжен ъгъл: "Избраните творби на Т. В. Спивет" - книга-революция?
Предоставено от Blogger.

"Избраните творби на Т. В. Спивет" - книга-революция?

6.12.10


Тази книга постига невъзможното – синтез между Марк Твен, Томас Пинчън и „Мис Слънчице”. Добрите книги забавляват, великите са като откровение за читателя, който ги е разлистил, а тази е истинско съкровище. Стивън Кинг

Рийф Ларсън е взел най-доброто от Марк Твен, от Тери Пратчет, от Селинджър и го е омесил с неповтория чар на уникалния си стил. Толкова важна книга отдавна не се е появявала на нашия език. „Ню Йорк Таймс”

Телефонен звън внезапно смущава безметежната тишина в самотно ранчо нейде в Монтана. От института Смитсониън търсят „г-н Т. В. Спивет, удостоен с престижната награда „Беърд” и внушителна годишна стипендия”. Никой не подозира, че всъщност за научни заслуги и съвършени ентомоложки илюстрации награждават 12-годишно момче, което досега не е напускало бащината ферма в Средния Запад.


Т. В. Спивет – шесто поколение в рода с това име – обича да скицира света в обем и цвят, звук и движение, вкус и мирис, минало и бъдеще. В ерата на сателити, риалити и свръхскорости, когато Гугъл е новият информационен бог, момчето напуска дома си, за да иде във Вашингтон и да получи отличието си за научни заслуги. Гениалният хлапак,   въоръжен единствено с компас, секстант, теодолит, лупа, стара семейна снимка и няколко моркова, се впуска в чудато пътуване през цялата страна.

„Избраните творби на Т. В. Спивет” (ИК "Милениум") е роман – пътешествие, роман – фантазия. Онагледен с рисунки, карти и шаржове, излезли изпод ръката на самия автор, той изчиства мислите от всичко затлачено, освобождава въображението и стопля сърцето – пълна противоположност на трескавия делник и спасителен остров срещу урагана на модерността. Предлагаме откъс от книгата. Превод Владимир Молев, Невена Кръстева.

Вдигнах глава от бележника. Влакът беше спрял. Първите слънчеви лъчи се показваха над далечните хълмове на пустинята. Бях прекарал във влака цяло денонощие.
Станах от кушетката и направих няколко упражнения. Открих едно морковче, избягало на дъното на куфара и го изядох без никакви угризения на съвестта. Прочистих си гърлото с гаргара. Въпреки всичко обаче не успях да прогоня тъжното униние, загнездило си в мен от началото на пътуването ми, нещо като неизчезваща пустота, подобна на усещането, което имах, когато ядях захарен памук: в началото се поддавах на излъчващата се от него носталгия, сред лъскавите розови нишки като че ли се криеха толкова много обещания, но когато стигнех до самото близване или отхапване, или каквото там прави човек със захарния памук, нямаше нищо – в крайна сметка, просто предъвкваш захарна перука.
Спотаилата се в мен депресия вероятно се дължеше на това, че (1) пътувах с товарен влак вече двайсет и четири часа и (2) освен чийзбургера, не бях хапвал почти нищо друго.
Или пък състоянието ми беше повлияно от факта, че караваната гледаше на запад, в обратната посока на влака, и затова, въпреки че очевидно бяхме изминали голямо разстояние, нямаше как да избягам от усещането, че се движех наобратно.
Човек не бива да пътува назад дълго време. В нашата култура езикът на прогреса почива на идеята за продължаването напред: „Право напред!”, „Давай напред!”, „Напред и нагоре!”. „Назад” носеше негативни конотации: „напразно даде назад”, „тръгна му назад” и „Джони Джонсън е назадничав колкото си иска”.
Тялото ми беше свикнало с движението в обратно посока до такава степен, че когато спирахме, всичко плуваше пред очите ми. За първи път го бях установил, докато се криех в тоалетната на каубойското кондо при престоя на една от многото гари. Все повече нарастваше убеждението ми, че от железниците чудесно знаеха къде се намирам и е единствено въпрос на време да изпратят някой от биячите си да ми види сметката. Докато седях на тоалетната чиния в тясното помещение, изведнъж ме връхлетя усещането, че всеки миг ще ударя чело в стената пред мен. Направо ми се зави свят, като видях как отражението ми в огледалото над мивката се приближи към мен, макар че аз си седях напълно неподвижно, сякаш то беше успяло да се отскубне на свобода от обичайните закони на оптиката. Под непрестанното влияние на пътуването с гръб към посоката на движение, увереността ми постепенно се изпаряваше.
И къде намерих убежище от това хълцукащо на пресекулки движение?
Знаех, че е имало смисъл да взема със себе си записките си за изследванията на сър Исак Нютон. Порових из куфара и грабнах тетрадката така, както в тежък миг човек грабва старото си плюшено мече от детството.
Първото ми запознанство с Philosophiae Naturalis Principia Mathematica на Нютон беше по времето, когато картографирах прелетния маршрут на канадските гъски над нашето ранчо, тъй като тогава исках да вникна по-дълбоко в принципа за запазване на енергията при полет. Впоследствие се върнах към изследванията на Нютон с по-философска (и вероятно – неподходяща) нагласа, когато формулирах закона за запазване в миграционното поведение, който гласеше: това, което заминава на юг, накрая ще се върне на север, и обратното. Мислех да доразвия наблюденията си в доклад „Теории за запазване в миграционното поведение на канадските гъски”, но нямаше как да го напъхам (дори и като страничен материал или приложение) в темите, които ни възлагаха по природознание (от типа на: „Солеността на кока-колата”).
Отворих тетрадката. На първата страница си бях записал първите три закона на Нютон:
Първи закон: Тяло в покой или движещо се с праволинейно равномерно движение, ще остане в покой или ще продължи да се движи с равномерно праволинейно движение, освен ако не бъде подложено на въздействие от друга сила.
Втори закон: Промяната в скоростта на дадено тяло е равна на силата, въздействаща на тялото, и е в същата посока.
Трети закон: Всяка сила има равна по абсолютна стойност и противоположна по посока сила на противодействие.
О! Ето тези закони можеха да ми помогнат да разбера инерцията на моите движения. Според Нютон, влакът въздействаше върху караваната със същата сила, с която караваната въздействаше на него, но заради многократно по-голямата маса на влака (и от там много по-голямата кинетична енергия) и най-вече заради невероятните способности на триене, караваната любезно се поддаваше на настойчивата подкана на влака да поеме на път. Аз пък на свой ред въздействах на караваната със същата сила, с която тя на мен, но в същото време се поддавах на указаната от нея посока заради слабото си тяло, гравитацията и сцеплението на кецовете ми.
Законите на Нютон важаха и при взаимодействащи си сили: при всеки сблъсък или движение, трябваше да има и равно по сила и противоположно по посока противодействие.
Дали тази философия на запазване можеше да се разпростре и върху движенията на хората? Върху приливите и отливите на поколенията през времето и пространството?