Избрано от седмицата: Магии - от Белград, от Пътя на коприната и от Ромен Рари

Петко Тодоров

Къде е границата между Белград и София

Да се изчете „Магията на Белград” на Момо Капор наведнъж е въпрос на здрави нерви. Емоционалните внушения са така кондензирани, че две историйки стигат за днес. Историйките на Капор са обикновено от по 1-2 страници (изд. „Сиела”). И рисунките са негови , прочутият писател (1937-2010) е можел да се прехранва и като илюстратор, завършил е художествена академия.

Край боклукчийски контейнер стърчи млада жена, от контейнера се подава  мургаво ангелче: „Няма”. Тя го връща обратно: „Виж пак”. По кръстовищата стърчат хлапета и между два светофара успяват да „лъснат” стъклата на 3 коли.

И шофьорите им хвърлят монети не за „измиването”, а да им се махнат от главата. И същите шофьори опъват вратни жили и псуват до небесата ако шофьорът пред тях не потегли на момента. На пазара задължително те удрят в кантара, а привечер боклукчийският контейнер пуши – някой е хвърлил угарка.

София ли е този град? – Не, Белград. Белград на Момо Капор, който насред Белград се провиква: „През пролетта наистина сме най-хубавият народ на света!”.

Как става така? В Белград „менюто все още е най-четеният подвързан текст от началото на писмеността до днес”, вайка се Капор, но в Сърбия четат с пъти повече други подвързани текстове от нас. И сръбски текстове. „Магията на Белград” обяснява защо – на нас.

Откъде е това умиление пред своя град: „Град на абсурдите; върна многопартийната система вместо хубавия обичай – дамите да носят шапки!”. Да, сърбите са по-шовинисти, но на четящия тази книга му дотяга нашенското. Кой и кога ще разкаже текущите ни абсурди и сладкодумните си съзерцания под заглавие „Магията на София”?

Къде е магията на София? Тя ни бяга, оттам е. Може да сме по-тарикати във всичко друго, но не и в магията. „Сутрин, като се изправя пред огледалото, не знам дали да се обръсна или да се убия!”, споделя герой на Капор. Част от магията е да излезеш избръснат.

Писаният пътепис е жив

„Сенки по Пътя на коприната” на Колин Таброн завършва с хронологическа таблица. Първото събитие в нея е началото на отглеждане на копринени буби в Китай около 4000 г. пр.Хр., последното – първите свободни избори в Афганистан през 2004. Книгата е пътепис (изд. „Вакон”).

Хватката на Таброн е да разкаже видяното и преживяното с цялата възможна просмукана в него история. От срещата с най-старото съхранено парче хартия, в музея в Сиан, произведено 12 века преди тя да стигне до Европа, до разговорите в призрачния изчезнал град Султания. 7000 мили за 8 месеца.

И навсякъде присъства вездесъщата коприна. Британският писател е най-любопитен към хората и ако разказаното повтаря 1:1 случилото се, той разполага със завидни комуникационни способности. И разказът му обяснява защо писаният пътепис не може да се замени от който и да било заснет на кинолента.

Превеждат разказите на Ромен Гари

„Той беше множественото число на самия себе си”, отбелязва съставителят на „Бурята” от Ромен Гари, ала първо поводът. Това е сборник с разкази (изд. „Унискорп”). Кормораните от островите край Перу идват на брега да умрат. Има един плаж, покрит с техни трупове. Но то е от другия сборник с разкази „Птиците идват да умрат в Перу” (изд. „Леге Артист”).

В центъра на разказите, дали заглавията на двата сборника има по една фатална жена. Определението „фатална” е нищожно, не обяснява нищо. То е по-скоро удивлението на Гари пред необяснимостта на жените. Майсторлъкът му е в синхрона между екзотичната природа и удивлението. В разказите му има и други неща, освен жените.

Почна четвърто десетилетие от шеметното му самоубийство и още никой не е засенчил последния крупен скандал в световната литература. За какво им е на сегашните писатели да се самоубиват?