page contents Книжен ъгъл: Дино Будзати - "Шейсет разказа" с един удар
Предоставено от Blogger.

Дино Будзати - "Шейсет разказа" с един удар

17.5.11

Краят на света като гигантски пестник, надвиснал в небето над Земята. Болница на седем етажа, всеки от които е стъпало надолу към гроба. Изкуствовед, който пише кубистични рецензии. Тайнствен сандък с водородна бомба вътре, получен посред нощ на частен адрес в Италия.

Най-големият кораб на света, който с нацисткия си екипаж плава след края на Втората световна война към загадъчна гибел. Разглезено дете, което държи в мистично страхопочитание цялата си рода.
Апокалиптични сценарии, шеметни преходи във времето и пространството, тайнствени планински кътчета, близки срещи с Бог, Миланската Скала, Биеналето във Венеция. Нищо по-реалистично от отношенията между хората във фантастичните истории на Дино Будзати; нищо по-съвременно и свежо от въображението на италианския писател.

Дино Будзати (1906–1972) завършва право, живее в Милано и работи като журналист в Corriere della sera. Прославя се като художник и като писател с проза, пиеси и комикси, но и до ден днешен е най-известен по света като майстор на разказа и автор на ключовия за литературата на ХХ век роман „Татарската пустиня“ (1940). Виж повече и два разказа на Будзати в Литературен клуб.

Критиците го разполагат в компанията на По, Кафка и Бекет. „Има имена – казва Хорхе Луис Борхес, – които бъдещите поколения не биха си простили да оставят на забравата. Едно от тях е това на Дино Будзати, съвременния класик.“ През 1958 г. Будзати включва най-добрите си кратки текстове в сборника „Шейсет разказа“ (Колибри), който същата година печели „Стрега“, най-авторитетната италианска награда за литература. Предлагаме откъс от разказа "Седмината вестоносци" в превод на Нева Мичева.

Седмината вестоносци

Дино Будзати

Тръгнах да опозная владенията на моя баща и от ден на ден се отдалечавам все повече от града, а новините стигат до мен все по-рядко.
Започнах пътешествието си малко над трийсетте и оттогава минаха повече от осем години, а именно – осем години, шест месеца и петнайсет дни непрекъснат път. Като заминавах, смятах, че за броени седмици ще достигна пределите на кралството, но продължих да попадам на нови хора и места, навсякъде говореха моя език и твърдяха, че са ми поданици.
Понякога си мисля, че компасът на личния ми географ е полудял и убедени, че напредваме постоянно на юг, всъщност може би сме се въртели в кръг, без да увеличим разстоянието, което ни дели от столицата. Това би обяснило защо още не сме стигнали до най-далечната граница.
Ала още по-често ме мъчи съмнението, че такава граница не съществува, че кралството се простира без предел и колкото и да продължавам нататък, никога няма да стигна до края.
Поех на път вече превалил трийсетте, сигурно твърде късно. Приятелите и дори роднините ми се присмиваха на моя план – щял съм да прахосам нахалост най-хубавите години от живота си. И само малцина от най-преданите склониха
да дойдат с мен.
Макар и да потеглих необременен от притеснения – много повече, отколкото сега!, – все пак се погрижих по времена пътешествието да не оставам без връзка с най-скъпите на сърцето си и сред конниците от моята свита избрах най-добрите седмина за вестоносци.
Дълбоко в себе си бях уверен, че седмина са дори прекалено много. Но постепенно разбрах, че са смехотворно малко. Хем за цялото това време никой от тях не се разболя, нито се натъкна на разбойници, нито изтощи коня си до смърт. Всичките седем ми служиха с такова упорство и с такава всеотдайност, че надали някога ще съм в състояние да им се отблагодаря.
За да ги различавам по-лесно, им дадох имена с последователни в азбучен ред инициали: Алесандро, Бартоломео, Виторио, Грегорио, Доменико, Еторе, Жан.
Несвикнал да съм откъснат от дома си, пратих обратно първия, Алесандро, още вечерта на втория ден от похода, когато бяхме изминали около осемдесет левги. Следващата вечер, за да не нарушавам последователността на съобщенията,
проводих втория, сетне третия, четвъртия, един след друг, до осмата вечер на пътешествието, когато замина Жан. Първият още не се беше върнал.
Настигна ни на десетия ден, докато разпъвахме бивака за през нощта в една необитавана долина. Узнах от Алесандро, че се е движил по-бавно от очакваното –аз си представях, че ако язди сам, на гърба на първокласен ат, ще измине за същото време двойно по-голямо разстояние от нас. Той обаче бе успял да покрие едва веднъж и половина нашето: за ден, докато ние сме напредвали с четирийсет левги, е отмятал не повече от шейсет.
Същото стана и с другите. Бартоломео, заминал за града на третата вечер от пътешествието, се върна при нас на петнайсетата; Виторио, отпътувал на четвъртата, ни настигна едва на двайсетата. Скоро установих, че е достатъчно да
умножа по пет дните на похода до мига, в който тръгва вестоносецът, за да разбера кога да го очакваме обратно.
Колкото повече се отдалечавахме от столицата, толкова по-дълъг ставаше пробегът на моите пратеници. След петдесет дни интервалите между техните завръщания започнаха чувствително да се разтеглят: докато по-рано вестоносец пристигаше в стана на всеки пет дни, сега промеждутъкът стана двайсет и пет. Гласът на моя град взе да глъхне – цели седмици изтичаха, без да получа новини оттам.
Шест месеца след началото – вече бяхме превалили Фазанските планини – интервалът между пристиганията на вестоносците се увеличи на цели четири месеца. Сега те ми носеха изветрели вести, а пликовете получавах омачкани,
понякога с влажни петна от нощите, изкарани от техните приносители под открито небе.
Продължихме нататък. Напразно се опитвах да си внуша, че плаващите над главата ми облаци са онези от моето детство, че небето на далечния град не е по-различно от прихлупилия ме син свод, че въздухът е същият, ветрецът повява еднакво, а птиците се обаждат с познати гласове. Но облаците, небето, въздухът, ветровете, птиците всъщност ми изглеждаха нови и невиждани, а аз се чувствах чужденец.
Напред, напред! Друмници, срещнати из равнините, разправяха, че границите не били далеч. Аз подканях хората си да не се отпускат, заглушавах обезсърчените думи, преди да се отронят от устните им. Бяха изтекли четири години от заминаването ни – какво дълго и усилно начинание! Столицата, моят дом, баща ми станаха странно недостижими за мен, почти не вярвах в съществуването им. Сега цели двайсет месеца тишина и самота деляха всеки две появи на вестоносец. Носеха ми чудати писма, пожълтели от времето, в които откривах забравени имена, несвойствени за мен изрази, чувства, които не проумявах. На заранта, след една-единствена нощ почивка, докато отново се стягахме за път, пратеникът пришпорваше коня си в обратната посока, за да достави в града послания, които бях приготвил отдавна.
Минаха осем години и половина. Днес на здрачаване вечерях сам в палатката си, когато влезе Грегорио – все още намираше сили да се усмихва, макар и мъртво уморен. От близо седем години не го бях виждал. За този невъобразимо дълъг период единствената му работа е била да препуска, нищо друго, през ливади, гори и пустоши и кой знае колко коня е сменил, за да ми връчи този пакет с писма, които още нямам желание да отворя. Той отиде да си легне – ще замине към дома още утре, призори.