Виновен до доказване на противното

Марша Кларк*

Той затвори мобилния си телефон и го пъхна в джоба на прилепналите джинси. Всичко беше наред. Оставаше много малко. Но чакането беше мъчително.

Съвсем неочаквано споменът от единственото му возене на увеселително влакче го връхлетя и хиляди бодлички пронизаха лицето и тялото му – беше на осем години, заклещен в тресящата се количка, вцепенен от ужас, който се засилваше с бавното и безмилостно изкачване към небосклона.


Разтърси глава, за да се отърве от спомена, сграбчи дългата си кестенява коса и я засука на опашка. Задържа я на тила и се опита да диша бавно. В никакъв случай не биваше да се проваля. Вдигнатите ръце при-дърпаха старата му фланелка и той със задоволство зърна в огледалото над тоалетката змиевидната татуировка върху плоския си мускулест корем.

Отново закрачи по износения мокет в мотелската стая и установи, че ходенето го успокоява. Въпреки нервността крачките му бяха плавни. Сновеше напред-назад и премисляше плана за евентуални пропуски. Всичко беше точно. Не можеше да стане гаф. Не биваше да стане гаф.

Спря и огледа мъждиво осветената стая. Силно казано „стая“, защото по-скоро приличаше на голяма кутия с легло. Погледът му попадна на ключа на стената. Щракна го ей така, само за да прави нещо. Погледна нагоре и видя мръсния вентилатор. От възкиселата застояла миризма на цигари можеше да съди, че не е работил от много години. Петната от неизвестен произход по стените вероятно бяха по-стари и от него.

Беше му интересно да оглежда стаята. Не го дразнеха нито петната, нито гадната миризма на разложение, нито безнадеждността на това затънтено място. Не беше кой знае колко по-лошо от многото други места, в които бе живял през седемнайсетте си години.

Вместо да го потиска, грозната стая го караше да се чувства като победител. Тя беше отражение на света, в който се бе родил и който най-сетне напускаше... завинаги. За пръв път в своя живот, който за малко да завърши в ръцете на една дрогирана отрепка, докато така наречената му майка се друсаше в съседната стая, той владееше положението.

Замисли се за това как щеше да умре малко след раждането си – не че изобщо си спомняше този момент, тъй като тогава беше бебе на два месеца. Знаеше за случая от няколкото изречения в доклада на социалните грижи, които успя да прочете набързо в един от многото приемни домове, където се „грижеха“ за него през последните шестнайсетина години.

Както винаги, това го накара да се замисли дали майка му още е жива. Този път обаче чувството беше друго. Вместо обичайната безнадеждна тъпа болка и гняв той почувства сила. Силата да избира. Сега можеше да я намери... Ако искаше. Да я намери и да ѝ покаже, че детето, за което не е давала пет пари, докато се е друсала, е успяло. И то много.

Само след няколко минути щеше да каже сбогом на пропадналото момче, което живееше на ръба. Спря да крачи, отпусна ръце и погледна през мръсния прозорец, предвкусвайки удоволствието да притежава тези проклети пари.

Искаше да покаже среден пръст на всички приемни семейства, за които не беше нищо повече от източник на долари, на всички задници, които бе търпял само заради храната и подслона. А ако решеше да намери майка си, щеше да отиде при нея със страхотен подарък – рокля или бижу. За да я накара да съжалява за годините, през които го е изоставила. Щеше да ѝ даде подаръка в красиво опакована кутия.

Опита се да си представи изражението ѝ, но не се получи. Единствената избледняла снимка, която имаше, беше правена, когато не бе навършил и година – на нея се виждаше само контурът на дългата ѝ кестенява коса. И въпреки това мисълта да играе ролята на тузар го въодушевяваше. За миг дори си позволи да помечтае как майка му наистина го обича.

Почукването го сепна и върна в действителност-та. Преглътна, с усилие си пое дъх и тръгна към вратата. Усети, че ръцете му треперят, и трескаво ги потърка в бедрата си. Докато отваряше, бавно издиша и се опита да придаде спокоен израз на лицето си.

– Здрасти – каза той и направи път на човека на прага. – Защо се забави толкова?
– Загубих представа за времето, извинявай.
– Всичко ли носиш? – предпазливо попита момчето.

Човекът кимна. Момчето се усмихна и затвори вратата.

*Марша Кларк е била главен обвинител на процеса срещу О Джей Симпсън и на други сензационни дела. "Виновен до доказване на противното" (Обсидиан) е първият й трилър.

Рейчъл Найт е прокурор в отдел „Специални дела”, който се занимава с най-тежките престъпления в Лос Анджелис. След края на дълга и болезнена връзка тя е изцяло отдадена на професията си. Една вечер, докато се прибира след работа, Рейчъл вижда пред евтин мотел пожарни и полицейски коли. На местопрестъплението са открити два трупа - на седемнайсетгодишно момче и... на нейния колега и приятел Джейк. Рейчъл не може да се примири с версията на ФБР, че Джейк е убил момчето и се е самоубил. Колкото и да е съсипана от загубата му, тя трябва веднага да поеме сложното и политически деликатно дело, по което е работил досега той. Възможно ли е то да е причина за мистериозната смърт на приятеля й? Решена да изчисти името на Джейк чрез свое собствено тайно разследване,  Рейчъл ще рискува репутацията и живота си.