Избрано: Данелия, Шницлер, Стратиев - без цензура

Петко Тодоров

Георгий Данелия разказва. Не ви трябва роман

Георгий Данелия в „Пътник без билет” за спирането на филмите му по съветско: „В никакъв случай не искам да се преструвам на жертва на съветската власт. Напротив. Благодарен съм й, че ми даде възможност да върша любимата си работа. Е, не направих всички филми, които исках. Но направих само филмите, които исках! А порицанията? Неприятни са, разбира се, понякога до сърдечна криза. По онова време държавата финансираше киното. А който почерпи госпожицата, той ще танцува с нея”. С 3 думи: урок по достолепие.


Не е автобиография, спомени е, с характерния за спомените на големи кинорежисьори усет за детайла (изд. „Колибри”). Докато снимал „Не тъгувай” кръчмата във филма се казвала така, а  работно заглавие на филма: „Сам дойдох”. Накрая ги разменил. И двете са имена на действителни кръчми в Тифлис. Фелини рекъл: Гледал съм „Не тъгувай”, това ми стига.

Четем Артур Шницлер без цензура

Пиесата „Хоровод на любовта”, на която е кръстен сборникът на Артур Шницлер е от 10 диалога: 1, между курвата и войника, 2, между войника и слугинята, 3, между слугинята и младия господин, 4, между младия господин и младата госпожа и т.н. до между графа и курвата – хороводът се затваря.

Диалозите са кулминационно любовни. „Свалете си поне сабята, де!” – актрисата към графа – в нейната спалня. И след любенето: „Така, съблазнител такъв, ти... детенце сладко, ти, душепродавецо, ти, порчето ми... ти... Господин графе, за мен беше голяма чест!”.

Писана е през 1896-1897, отпечатана – през 1900, и сега внимание: нецензурираната версия – едва през 2004. Лицемерието ли е дошло в повече на лицемерните цензори?... И още 8 пиеси в сборника (изд. „Рива”, превод Владко Мурдаров). Корицата е на Егон Шиле, Шницлер се издава по правило с негови репродукции.

Когато патките пасат ума

„Легендите, че няма нищо по-добро от това да си знаеща и мислеща тръстика, са за лековерните. Много кошници и столове се изплетоха и се плетат именно от тази тръстика”, пише Станислав Стратиев в антрефиле. Четем го в „Българско зелено” (изд. „Жанет 45”). Сборникът е с негови текстове от 1964 до 2000. Има какво да се чете в тях, има и защо. Може би защото Стратиев не доживя да го титуловат „постмодернист”.

Той го казва: „Това е последният стадий, до който може да стигне нация... Другите стадии са известни. Първият е ум царува, вторият – ум робува, третият – ум патки пасе. Започнат ли патките да пасат ума, нацията се разпада и изчезва... На никого не е потребен ум. Наопаки – потребна е неговата липса. Потребни са мускули. Потребна е сила. Силата изкарва парите. И пасе ума”. Тръстиката Стратиева е още по-свежа в ранните му разказчета от сборника.